Съвместна рубрика на сп. ТЕМА и Filibe.com

 

 

Run, baby, run!*

Или защо желанието за емиграция на все повече млади и образовани българи не е непременно лоша новина

Любослава Русева

Седи един българин на пейка пред къщата си, люпи семки и мечтае. Мечтае да емигрира, да си намери работа, да позабогатее, да спести някой лев, да си купи кола, да се прибере тук, да седне на пейка пред къщата си, да люпи семки и да мечтае...

Според проучване на Националния център за изучаване на общественото мнение (НЦИОМ) 14% от българите искат да напуснат страната завинаги, а двойно повече да работят или да учат в чужбина. Над 70 процента от родителите биха окуражили децата си да заминат поне за определено време, докато 36 на сто - да останат там окончателно.
Интересното е, че 63% от интервюираните, които мечтаят да се махнат оттук, са на възраст до 29 години. Делът на тези между 30 и 39 години е 40 процента. Всички те, иначе казано, не помнят социализма и са свидетели единствено на т.нар. преход, като във втората група попадат предимно образовани хора в активна възраст, които би трябвало да са постигнали известна реализация.
Процентите изглеждат стряскащо, тъй като на пръв поглед очертават следната картина:
- Критичен брой млади българи не припознават родината си като място, където могат да се чувстват осъществени. Те са недоволни от настоящето и са несигурни в бъдещето. Щом всеки четвърти между 30 и 39 години вижда решение в емиграцията, значи хоризонтите за промяна тук и сега или липсват, или не са достатъчно вдъхновяващи. Родителите са се провалили в опита си да им осигурят свободна среда за развитие, защо тогава да не се пробват някъде другаде?
- Самите родители, които насърчават децата си да емигрират завинаги (също почти всеки четвърти), очевидно осъзнават своя провал. Нещо повече: те публично го признават, съжалявайки за грешката, че „навремето”, „някога”, „бях на твоята възраст”, са пропуснали шанса да избягат. „Не прави същото, не ставай като мен, търси пътища, защото тук няма надежда”, гласи техният грижовен съвет. Run, baby, run!
- На свой ред НЦИОМ, който се издържа от бюджета (по-точно от този на парламента), също прави едно тежко признание. От името на парламентарната република, в чийто образ се е превъплътила българската държава, социологическият център диагностицира обществото ни като болно и провалено. Между държава и граждани, казва той, се е образувала бездна. Понятието република стои като

избледнял етикет върху празен буркан

а синонимът му демокрация не е нищо повече от демо версия на народовластието.
Демо версията, както пише в тълковния речник, означава „версия, която не е напълно функционална и/или работи само за определен период от време, след който трябва да закупиш въпросната програма”. Зарибяват те например с играта „Растения срещу зомбита”, започваш да се пристрастяваш и... в един момент се появява предупредителен надпис: „Плати еди-колко си, за да продължиш да се забавляваш!”
Нищо не е безплатно, иначе казано, а когато някой умник е измислил модел на живот, който те интригува, трябва да си готов да влезеш в играта, като платиш членски внос и се съобразяваш с нейните правила. За да й се наслаждаваш, длъжен си да обезпечиш финансово цената на решението да я предпочетеш пред игрите, на които си играл досега.
В нашия случай това ще рече, че още не сме открили средствата да придобием програмата „Демокрация” в завършения й вид. В ръцете ни е имитация, прохождане, първообраз, но не и цялостен продукт. И понеже си играем със/във/на него вече 23 години, не е странно, че сме свикнали с тази му непълноценност; решили сме, че вечно ще е така; примирили сме се, че няма какво повече да се случва. Мнозинството от нас още не е открило и никога няма да открие клавиша „отговорност”, нито бутона „съпротива”, защото играта изглежда застопорена. По-лошото –

очертава се с предначертан финал

При такъв прочит на резултатите от проучването изводите наистина звучат твърде печално. Те дори подсещат за едно песимистично есе на писателя емигрант Георги Марков, озаглавено „Ще изчезне ли българският народ”. Излъчено по радио „Дойче веле” в далечната 1972 г., есето идва като обяснение на българската демографска криза в разгара на уж най-хуманния обществен строй:
„Първото, което откриваме, е, че днес в България съществува всеобщо чувство за безсмислица. Хората не виждат никакъв смисъл в това да работят, да създават, да раждат, да се стремят към нещо значително или възвишено. Всичко протича под чудовищния знак на живота ден за ден.”
Основният аспект на безсмислицата, твърди Марков, била безперспективността, вторият - разрушаването на всички нравствени норми и понятия, довело до това, че „всичко може”. Третият аспект се изразявал в чувството на несигурност – несигурност в работата, несигурност у дома, несигурност в бъдещето.
„Защо тогава да раждам, щом ще създам още един нещастник”, мислели си жените през 70-те. Един познат на писателя дори предрекъл: „След 20 години ние ще бъдем турско-циганска държава!”...
Да ви звучи познато?
Нищо не се е променило от 40 години насам, значи няма да се промени и в следващите 40 години.
Съвсем естествено е тогава да коментираме днешната картина с оплакваческа интонация. Така звучи далеч по-загрижено и граждански отговорно. По този начин можем да изсипем гнева си върху държавата в качеството й на нещо абстрактно, без позоваване на имена и без споменаване на лична отговорност. България пъди младите българи, тук няма надежда за тях - това е най-прекият извод. Който не е съгласен, да вдигне ръка!
Е, аз ще вдигна, защото не само смятам да възразя, но имам нахалството да твърдя, резултатите на НЦИОМ са донякъде... обнадеждаващи.
Днес 20- и 30-годишните нямат базата да сравняват „преди” и „сега”. Те са девствени откъм реалния спомен за реалния социализъм. Не знаят какво е да си лишен от възможности да пътуваш, да избираш, да изказваш мнение, да се противопоставяш. Техните бащи и майки, баби и дядовци може би са им разказвали колко зле (или добре) се е живяло през социализма, но по-важно е собственото им разбиране, че са част от един голям свят, където спасение дебне отвсякъде.

 

Те са различни от нас – родените преди 70, 60, 50, че и 40+ години. Научили са нещо изключително важно:
промяната е следствие от несъгласието. Несъгласието пък произтича от осъзнаването, че не ти харесва да живееш така, както живееш. То е съвсем различно от студа, който се усеща на вегетативно равнище, защото е премислено, претеглено, преценено. Копнежът към свобода е работа на духа и интелекта, на последно място – на тялото. Този, който мечтае да замине, не мечтае да задоволи желанието на тялото си да яде по-качествена храна и съответно да получава по-високо заплащане, за да си я осигури. Той е п(р)огледнал към свободата като на ценност, без която тук, а и навсякъде другаде би могъл единствено да грухти.
Знам, подкарах я, кажи-речи, по Платон, който смятал, че идеалното общество е външно отражение на хармонично завършената душа, където апетитът и желанието са под контрола на разума. Той дори твърдял, че само философът, прекрачил границите на същинското знание, има правото да управлява.
С годините и вековете обаче целокупното човечество дало много примери в обратната посока. Може би единствено заселването на Америка се дължало на осъзнат избор между глада и комарите по река Хъдзън и оставането в пределите на потискащото свободната инициатива английско кралство. Затова Америка заслужила прозвището Нов свят – не заради откриването й от Колумб, а защото заселниците открили в нея територия за изява.
В „История на човешките миграции” (на български език енциклопедията е издадена от „Сиела”) съставителят й Ръсел Кинг разказва как тъкмо жилавите оптимисти, мигрирали във всички посоки на планетата, променили драстично света. Заедно с хората се движели и идеите. Всеки научавал по нещо от другия и така движението и различието формирали модерната култура.
Първата причина за доброволните миграции, обяснява простичко Кинг, е тази, че там, където се намираш, не се чувстваш добре. По-важна обаче е втората – душата ти копнее за нещо повече и си убеден в правото си да го получиш. Това обаче върви и с осъзнатото задължение да докажеш, че го заслужаваш, т.е. мигрантът вярва в собствените си сили.
Не е ли тогава добра новина желанието на голям брой млади и образовани българи да потърсят възможности навън?
Познавам много хора, които емигрираха от страната, без да я напускат физически. Повечето потърсиха убежище в телевизора, в алкохола и във Фейсбук, като не продължиха да мрънкат, че България няма да се оправи и те никога няма да изявят уникалните си лични качества. „Ето – стотици хиляди вече напуснаха, какви още доказателства да ти давам?” – мрачно ми отвърна един познат, който виси без работа вече седма година, но предпочита да се вайка и да черногледства, вместо да се вдигне от стола. В същото време видях, че тези дни написал във Фейсбук как в чужбина отивали само „най-отчаяните боклуци и дезертьорите”, пък той щял да си остане, защото бил... патриот.
Тази маса от пасивно недоволстващи представлява далеч по-тревожен симптом какво се случва с българското общество, доколкото обяснява защо атмосферата тук изглежда толкова спарена. На нейния фон дори неграмотните берачи на боровинки из шведските гори заслужават повече уважение, а какво остава за онези, които ще научат чужд език, ще излязат да се конкурират със знания в непозната среда, ще „прихванат” от други култури и изобщо - ще защитят правото си на свободен избор в свободния свят.

Дезертьори ли

Младите искат да се махнат оттук, защото се нуждаят от въздух. Отварянето на България, започнало с рухването на тоталитарния режим и продължило с падането на визите и формалното ни присъединяване към Европа, се оказа недостатъчно да проветри тази провинциална зона, „където не вирее никакъв копнеж, никакъв идеализъм, никакъв ентусиазъм” (по Константин Иречек). В дневниците си, водени тук от 1879 до 1884 г., Иречек написал още: „В Европа всичко върви като да вървиш на параход, а тук на платноход. Често по цели месеци седиш в миризливи води между подводни скали и чакаш вятър”...
Не, наистина няма причина младите да седят и да чакат. Те имат пълното право да избягат от нас – едно недружелюбно общество, което си направи една неуютна държава. За разлика от родителите си вече имат и реалния шанс да загърбят средата, самолишила се, по-точно – самоограбила се, откъм чувство за смисъл, култура, идеи и морални критерии. Тъкмо за да не „изчезне” българският народ, те са длъжни да се движат, да учат, да гледат с широко отворени очи и да „крадат” най-доброто, което им предлага светът.
Хубаво е, че не сме успели да ги заразим със своето примиренчество. Не е хубаво, че енергията им ще се разпилее из безкрайния и интересен свят, докато ние продължаваме да си седим по пейките, да люпим семки и да си мечтаем.
Въпреки това ще извикам:
Run, baby, run!

*По едноименната песен на Шерил Кроу „Бягай, бебчо, бягай”.

 

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема

Copyright © 2011 Nextel Co