Съвместна рубрика на сп. ТЕМА и Filibe.com

 

 

Дребни, невежи и зли

Онова, което трови българите, е не толкова завистта, колкото духът на отрицанието

Любослава Русева

Изправен на ръба на Космоса, над пустинята на Ню Мексико, Феликс Баумгартнер спира за момент. Прави малка стъпка вън от капсулата, след което полита 39 км надолу към Земята. След десет спиращи дъха минути австриецът се приземява, развивайки скорост от 1342.8 км/ч, и става първият в света свръхзвуков скачач. "Докато бях там, горе, на покрива на света, се чувствах смирен, там не мислиш за подобряване на рекорди. Понякога трябва да се издигнеш наистина много нависоко, за да видиш колко си малък."
В. „Гардиън”

Ква му е идеята на тоя чичо? Нещо на мъж ли да се направи? Космоса има ли ръб? Ко стана, рипна ли, фърчи ли вече тоа? Да се оглеждам ли нагоре да не ми се изтресе на тиквата? Пишлигарин прави реклама на енергийна напитка – ми че скачаш, братче! То и баба знае да скочи с 50 милиона долара! Да, бре, що не скочи без скафандър като е такъв юнак? Хахаха, дреме ми на к.ра, ако му се спука балона и се размаже! Даже не го гледах, не ме интересуват подобни безсмислици.
От български електронни форуми и Фейсбук (запазен е оригиналният правопис).

 

Донко, Хаджи Петър и Танко Амчикакът от село Остра могила пристигат в Лайпциг да продават гюлово масло. Из града ги съпровожда български студент, който с нетърпение очаква да види смайването им, щом зърнат грандиозния паметник, издигнат в чест на победата над Наполеон от 1813 г. „Който пръв път има щастието да види това чудо на архитектурата, високо повече от 90 метра, от черен гранит, с гигантски фигури и релефи, което е строено цели 10 години и е струвало на времето си десет милиона марки, не може да сдържи възторга си и да не извика от учудване.”
Да, ама търговците от село Остра могила хич даже не се впечатляват. Хаджи Петър вдига глава, гледа има-няма половин минута, обръща се гърбом и пали цигара. Слисан от това безразличие, студентът го пита: „Е, дядо хаджи, как ти се вижда, а? Чудесия, нали? Грандиозно нещо?” „Хъм... – промърморва хаджият с голямо съмнение. - Три кила пироксилин му е майката! Сложи го в темеля, запали фитиля и камък върху камък няма да остане!”
Чудомир озаглавява разказа си... „Българи”. Този разказ е кратичък, за да въздейства като фотографска снимка на българската душа. Едно наглед простичко „щрак” и ето какво се отпечатва на лентата: МРАК.
Много мрак има в тая душа, лишена от озарението на радостта. Не я вълнува красотата, не я възторгват човешките постижения. Тя познава съмнението и отрицанието, но не и щастието от съзиданието. Не копнежът да гради й дава енергия - движи я единствено инстинктът за разрушение.
„Какво па толкова са направили немците? Па и цели десет години се бъхтали, завалиите! Хъм, па ние можем за секунди да им видим сметката барабар със сите немски чудесии, не ли?”
По времето, когато Чудомир „снимал” хаджи Петър в Лайпциг, един българин учел философия в същия град. Казвал се Найден Шейтанов и тепърва щял да напише научна студия за българския „дух на отрицанието”. Защо сме такива и не ни ли прави това ужасно нещастни, питал се той, а в списание „Философски преглед” от 1933 г. имал куража да даде своя отговор:
„...В психологията на българското отрицание имат надмощие следните елементи - апатия към висшето като добро и хубаво, като държава и народност, фанатична страст към парично-материалното и към властта като средство за самозадоволяване и забогатяване, животински егоизъм в отношенията към другите, простотия и заинтересуваност на бюрократи, безогледна опозиция, партикуларизъм на политикани, егоцентризъм на интелигенти, омраза и завист едва ли не на всички против всички.”
Съвременниците на Шейтанов дотам си взели бележка от тревожните му размисли, че един ден философът осъмнал с изпочупени прозорци, а нечия ръка била изписала с въглен върху входната врата „шейтан” (дявол - от турски). Пак добре, че му се разминал пироксилинът...
И Чудомир, и Шейтанов сочели най-лошите черти на българите, защото ги ненавиждали.
Точно така! Сочели и ненавиждали най-лошите им черти, понеже много обичали българите. Боляло ги, че духът на отрицанието у хаджи Петър ще зарази и внуците на хаджи Петър. Рискували да посочат кривиците му, за да пробват – със смях (по Чудомир) и философски (по Шейтанов) – да ги изправят, щото неговите наследници да се отърсят от комплексите на село Остра могила.
Малцина са били толкова загрижени за българите, че да ги направят на салата заради техните недостатъци. Един от тях самите българи нарекли Щастливеца, защото винаги крачел с усмивка, а в анкетата на проф. Иван Шишманов отговорил на въпроса кой е идеалът му за земно щастие така: „Свободата от всякакви условности и задължения.” „Ако бихте желали да си имате девиза, коя бихте взели?” – попитал го още проф. Шишманов, а Щастливеца избрал: „Свобода, честност и любов.”
Бай Ганьо убил автора си, когато той бил само на 34 години. Щастливеца бил застрелян при неуспешен атентат срещу негов приятел заради отдавнашен спор за собствеността на гори и общински мери в едно село. „Пироксилинът”, с други думи, отнесъл тъкмо човека, който с обич окайвал народа си, за когото „робуванието е блаженство, тиранията - благодеяние”; същия, който го жалел, че „няма една твърда точка, на която да спре погледа си, една дръжка, на която да се ослони”; и пак този, който искрено страдал, че този народ е оставен „без помощ, без съвет, една печална, от бури разсипана останка от стари времена”.
Години по-късно поетът Кирил Христов попаднал на гроба му. Върху кривия кръст едва прочел няколко букви „от тъй скъпото име”. Самият гроб бил хлътнал, буренясал, с нечисти хартии, хвърлени от случаен минувач. „Чувство на тежка обида изпълни душата ми”, написал той в дневниците си, след което издал жестока присъда над българския народ:
Няма приличие в неговия живот, нито на гробищата му, „дето покрай сградените с крадени пари скъпи паметници на жалки политически еднокрили мухи се заличават гробовете на ония великани, които са единствено оправдание за съществуването на това полудиво племе”.
След тези думи ще повярвате ли, че Кирил Христов е автор и на една от най-оптимистичните теории за нашия народ?
В статията си „Какъв е българинът” (1939 г.) той пише повече от убедено, че грубостта, завистта, животинският егоизъм, апатията и склонността да омаловажиш успеха на другия „от само себе си ще изчезнат, защото далеко не са неизменима част от характера, а само следствие на една по-низка степен на духовно развитие”. За разлика от Щастливеца, който се съмнявал, че нещо ще „подигне” българина („Идеали? - Суета, вятър!...”), може би най-саркастичният майстор на перото в нашата литература вярвал, че „биволските кожи ще се свлекат, ще светне нещо скъпо и у нас”, а от „туй мътно вино” може да излезе и шампанско. Дори възкликнал: „Аз никога не съм се съмнявал, че пак ще дойде епоха на възход”...

Щом човек с толкова свиреп характер имал силна вяра в бъдещето на „полудивото племе”, шансът да се превърнем в общество, сплотено от девиза на Алеко, не е никак малък. Свободата, честността и любовта са трите опори, които крепят събирането ни един с друг – било като приятели, семейство или пък държава, и ако

 


приемем, че ограничеността, безчестието и омразата не са неизменима част от националния ни характер, скоро биволските кожи би трябвало да се свлекат от раменете ни. Съвсем скоро би трябвало да се зарадваме, ако у някой колега заблести нещо скъпо, ако той се окаже по-добър от нас, ако е успял да извлече от бурето си с мътно вино поне капчица шампанско. Колко му е наистина да поздравим някого за постижение, да стиснем ръката на талантливия и да ръкопляскаме на вдъхновяващия?
Ей тия лесни и прости наглед работи обаче са големият ни препъникамък, та затова написаното по-горе звучи ужасно наивно. Ние имаме тежък манталитетен проблем, който е по-сложен и по-трудно преодолим от проблема за завистта. Шейтанов го е нарекъл „дух на отрицанието”, а Чудомир го е описал само с една реплика: „Три кила пироксилин му е майката!”
Завистта предполага, че имаш достатъчно качества, за да оцениш по-качествения от теб. Ти си даваш сметка за границите на своя талант и се измъчваш, че никога няма да ги прекрачиш. Знаеш тавана си, а така искаш да си като онзи по-горе, дето седи на покрива и дарбата му не си блъска главата в тавани. Завистта е преди всичко знание какво представляваш, както и желанието да се надскочиш. Тя е опасна най-вече за завиждащия – него заразява и наказва тази отрова. Завистта е киселината, която разяжда душата на Салиери, сам по себе си блестящ композитор, но не и гениален като Амадеус - божествената душа, душата от Бога.
Обратното, духът на отрицанието се крепи върху невежеството. И бай Ганьо, и хаджи Петър от село Остра могила не разбират колко са изостанали, жалки и смешни, защото им липсва дарба за самооценка. „Ако и нашата страна роди гений, то той ще бъде само геният на завистта”, написал някога Елин Пелин, но всъщност ни надценил. Повишил ни в звание, така да се каже, понеже и той, завалията, вярвал, че онова, което ни подтиква да бъдем неуважителни, презрителни, иронични и цинични към чуждите постижения, се дължи на просветеност и умение да се сравняваме и съизмеряваме с другите.
Уви, нищо подобно. Невежеството шества по българските земи с изправена глава и изплезен език. То е самонадеяно и самодоволно. Не само подценява опита да се обозначиш като по-смел и умен, а го подминава с просташка насмешка. Въобразява си, че подигравката го прави значимо. Убедено е, че присмехът му е присъда от последна инстанция. То може да унижощи всеки подвиг, да взриви всяко усилие, да принизи до себе си всеки великан, когато изкрещи със самочувствие: „Дреме ми на к.ура!”
Смайващото количество негативни, хихикащи и направо цинични коментари за скока на Феликс Баумгартнер от „ръба на Космоса” са самопризнание какви зли енергии властват над българската душа (Кирил Христов ги нарича „могъщата организираност на отрицателните сили”). Ние не уважаваме мечтите и не признаваме, когато някой положи труд и смелост, за да ги осъществи. На ръба на ръбовете на планетата Земя живеят едни малки злобари, които си въобразяват, че са големи, и аз подозирам, че ако Феликс се беше провалил, те щяха „яко” да се „изкефят”.
Той обаче не се провали. Скафандърът му – дело на просветени и талантливи хора, които гледат на работата си с вдъхновение, не сдаде багажа и не отиде на кино. Отгоре на всичко свръхзвуковият Баумгартнер прояви скромност и простичко каза: качих се много високо и видях колко съм мъничък и нищожен, това ме направи смирен и тъкмо смирението е същинският ми рекорд.
Ядец! Ей затова пък ние ще му натрием носа, като седнем пред компютъра и наблъскаме форумите с плювни. Ще ги пръснем направо от подигравки, ще разкажем играта на австрийския тъпанар. Камък върху камък няма да остане след нашия пироксилин...
Наистина ли сме толкова зли?
В едно свое изследване проф. Лилия Цветкова от Института за български език при БАН е преброила, че благопожеланията ни са 883, а клетвите – 2529. По-интересното е, че в клетвите си сме много по-изобретателни и находчиви. „Ветаро газо да му надуа!” и „Варен петел очите да му изкъца!” например са гениални умотворения. В „Да му се изсуше врато като на цреша рачката!” и „Да му се изчепатат нозите като на мало мисирче!” има удивителна образност - плод на наблюдателност и на изкусно боравене със словото.
Но изводът, разбира се, е печален:
Лошотията, изглежда, ни вдъхновява. Тя ни дава криле. Зарежда ни с енергия не да живеем един с друг, а да воюваме един с друг. Оцеляваме с грубост. Вдишваме и издишваме негативизъм. Вежливостта е слабост, радостта – глезотия, а удивлението - глупост. Смирен ли си, ти си загубен. И в двата смисъла на думата...
Е, при това положение отричащите подвига на смелия Феликс може да се окажат и донякъде прави. Общество, което отдавна е скочило от ръба на приличието и все още се рее в празно пространство, бие всички рекорди по свободно (про)падане без скафандър. То е истински герой, щом продължава да е живо. Въпреки всичко, но най-вече въпреки себе си.

 

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема

Copyright © 2011 Nextel Co