Съвместна рубрика на сп. ТЕМА и Filibe.com

 

 

Какъвто ни социумът, такава и социологията

Хората все повече отказват да участват и да се доверяват на политическия пиар, маскиран като изследване на обществените нагласи

Веселина Седларска

И тази сутрин ми дава основание да мисля, че тук и сега съществуват професии, които са толкова повече печеливши, колкото по-малко професионално се практикуват. На телевизионния екран една социоложка търси сметка на друга социоложка, която я била обвинила, че прави удобни изследвания. Седящият до нея социолог казва, че онази там социоложка била съвсем права, защото кой не знаел, че тази тук социоложка наистина правела удобни изследвания. Първата обаче настоява втората да й се извини. Всъщност от двамата на екрана се очакваше да обяснят защо има толкова голяма разлика в съотношението за подкрепа между ГЕРБ и БСП в различните изследвания. Това пред ошашавения български телевизионен зрител минава за социология.
Чарлз Райт Милс, за когото няма съмнение, че наистина е правил социология, твърди, че да се научим да мислим социологически, означава да възпитаваме силата на въображението. Даже издава и книга с такова заглавие. „Социологическото въображение” се появява на американския книжен пазар и помита авторитета на най-известните имена от терена на обществознанието. Милс става национален майстор на конфликтите. Критикува колегите си и американската обществена система толкова безжалостно, че Съветският съюз лекомислено кани на гости големия критик на империализма. На организираното в негова чест празненство Милс вдига пред съветските домакини тост със следните думи: „За деня, в който събраните съчинения на Леон Троцки ще бъдат публикувани в Съветския съюз!” И това го превръща в интернационален майстор на конфуза. За 46-те си години живот успява да направи четири инфаркта. Големите социолози никога не са били големи любимци. Аутсайдер през целия си живот, Милс сега е цитиран, признат, следван.
Неговият последовател професор Антъни Гидънс (директор на Лондонското училище по икономика и политически науки, един от най-значителните съвременни социолози) доуточнява мисълта на Милс така: „Социологическото въображение изисква преди всичко да можем

да се отдалечим със силата на мисълта от познатите шаблони

на ежедневния си живот, да погледнем на тях с нов поглед. Помислете за едно такова елементарно действие като пиенето на кафе. Какво бихме могли да кажем от социологическа гледна точка за нещо на пръв поглед толкова безинтересно? Отговорът е: изключително много.” И т.н. в дух - кафето като ритуал, кафето като дрога, кафето като взаимоотношение…
Поглеждам кафето, което пия, докато наблюдавам онези двама социолози в телевизора. То е кисело. Не защото разговорът на екрана е непристоен. Просто си е кисело. Направено е от най-популярното италианско кафе в България, нямам право да кажа марката, сетете се. Както би казал Гидънс, това, че най-масовото кафе у нас е с кисела жилка, е познат шаблон от ежедневния ни живот. Каква нова гледна точка към този факт бих могла да потърся със силата на въображението, както ни съветва големият социолог? След 1989 година у нас дойдоха истинските кафета. Преди това имаше пакетчета по 60 (40?) стотинки с произволна комбинация от ръж, леблебия и нещо като кафе. После се появиха надписите „Турското кафе е виетнамско”. Но след 1989-а вече имаше много пакетчета с истинско кафе. Тогава още не схващахме, че само пакетчетата са различни, а вътре е една и съща долнокачествена робуста от Индонезия, която няма нищо общо с посочената на опаковката бразилска дестинация. И новите кафета не бяха истински, но ние си въобразявахме, че са. Точно защото не бяха истински и качествени, те бяха кисели. И утвърдиха представата, че вкусът на истинското кафе е кисел. Затова когато по-късно наистина започнаха да се внасят различни марки кафе, ние вече бяхме свикнали на възкиселата. И днес пренебрегваме по-добри марки, защото вкусът ни предпочита кисело – то е познато, а познатите неща са по-уютни.
Така ли е и с останалите неща в живота? Ако си свикнал на кисела (тоталитарна) държава, кисела (тоталитарна) държава ли си правиш, независимо че я наричаш демократична? Ако си свикнал на веселяшко-народняшко общуване, това ли търсиш? Но ако вкусът към познатото е толкова устойчив, не трябва ли пък вкусът към по-доброто да е по-неустоим? Такива едни мисли минават през главата ми, докато гледам ту оня разговор на екрана, ту чашата с кафе. Тези мисли може да са както пълна профанация, така и обществено значимо прозрение. Социологията знае кое от двете е истината. Социологията чува въпросите на обществото много преди те да са зададени в хор и търси отговорите. Българската социология обаче не го прави. По същата причина – защото е кисела с претенция за истинска. И понеже ние знаем малко за това какво е истинската наука социология, приемаме тукашните митовете за нея като истина.
Мит 1: Социология е онова, което виждаме по телевизията, когато се говори за рейтинги. Не, това не е същинската социология, това е социологическият бизнес на пазара на политиката. За сериозните агенции рейтинговите изследвания са това, което е ширпотребата за голяма производствена компания. Сериозните социолози обикновено не притичват през два-три екрана на седмица. В българските представи обаче професията „социолог” се свързва с няколко лица, които се редуват в пакети по двама в телевизионните студиа.
Почти винаги онова, което в такива случаи ни

се представя за социология, е маскиран политически пиар

Достатъчно е да слушаме малко по-внимателно, за да разберем от кого е поръчано изследването, т.е. кого обслужва то. Пиарът е сложна и трудна работа. Хората, които го могат, са все по-малко и все по-скъпи. Да не говорим колко струва една минута ефирно време. А и кой вярва на откровения пиар? Затова: по-добре скрит и безплатен. Социологическото изследване изглежда по-достоверно, защото там се говори от името на народа. Достатъчно е един социолог да обяви, че е направил изследване, за да почнат да го канят по студиата на разточителни разговори, неизчислени и неплатени по тарифата за реклама. Така се стигна до днешното положение, когато на изследванията се вярва толкова, колкото на пиара.
Мит 2: Изследванията за рейтингите на политиците са представителни. Не, не са представителни. Представително изследване не е онова, в което участват 1000 души, каквато е широкоизвестната заблуда. Не е достатъчно да имаш в наличност 1000 попълнени анкетни карти, за да твърдиш, че изследването ти е представително. По-важно е дали тези 1000 души са представителна, тоест – случайна извадка. При спазване на това условие представително изследване може да се проведе и с 300 души.
За да е представително едно изследване, то трябва да се проведе с респонденти от случайна извадка. По много причини това не се случва. Някои от тях са финансови, например купуването на база данни, от които да се направи извадката, е скъпо за агенциите. Но
основната причина е, че хората отказват да участват.
Хората отказват да отговарят. Не искат, не вярват, страхуват се – всеки по някаква своя причина. Дори и всички от случайната извадка да откликнат и да участват, пак се допуска до 3 процента отклонение, т.н. случайна грешка. Не в нея е проблемът. Проблем е неслучайната грешка, която е толкова повече възможна, колкото повече хора отказват да бъдат респонденти.

Хората отпращат анкетьорите

с различни изрази от „Абе я си…” до „Съжалявам, но имам температура”. И това все още не е толкова голям проблем. Голям той става, когато хората отказват, защото възприемат социологическата агенция като представител на властта, и преценяват, че това е причина да не участват. Или участват, но с конформистки отговори в полза на текущите управляващи. Това няма как да не изкриви изследването. Класически пример бе резултатът на ОДС с 13 процента отклонение нагоре непосредствено преди изборите да се спечелят от Симеон Сакскобургготски.

 

 Тогава респондентите бяха разпознали в социологическата агенция представители на синята власт и от съображения за безопасност бяха надули резултата в полза на сините. Социологът Цветозар Томов няколко пъти призова при публикуването на резултатите

да се публикува и процентът на отказите

Това така и не се случи.
Ето разказ на анкетьор, който показва колко е непостижимо стриктното придържане към случайна извадка: „Имам гнездо, в което трябва да анкетирам 8 души, получавам стартов адрес. Това е жилищен блок, трябва да започна от апартамент № 3, след това да спазя стъпката (да речем през 4 апартамента), а в самите жилища да анкетирам този, на когото най-скоро му предстои рожден ден. Това са чистите правила. Но и невъзможни в същото време. В ап. 3 ми тръшкат вратата в лицето. Спазвам стъпката, отивам в ап. 7. Там хората са заключили с пет катинара, съседката казва, че са на гурбет в Гърция. Връщам се в ап.4, за да имам повече апартаменти пред себе си за прилагане на стъпката. И вече съм изкривила изследването. Освен това мислите ли, че при такива изпитания разпитвам кой има най-скоро рожден ден. Просто хващам този, който е склонен да ми отговори. Едно малко нарушение става оправдание за следващо малко нарушение. Уверявам ви, че това е възможно най-коректният начин на работа. Не можете да си представите какви други начини се прилагат.”
Можем да си представим.
Мит 3: Работи се на терен. Истината: отчита се работа на терен. С изключение на НЦИОМ, който има от години изградена и обучена мрежа, другите агенции работят с когото намерят. От своя страна хората по места също работят с всеки, който ги намери. Едни и същи анкетьори обслужват понякога две и повече агенции, анкетират едни и същи хора и пренасят данни от едни анкетни карти в други. Това е лошо, още по-лошо става, ако данните са попълнени не от респондента, а натъкмени от самия анкетьор.
Разказ на анкетьор:

„Това е нископлатена работа, която става все по-трудна

да не кажа и опасна. Инструкциите са да посещаваме адресите след 17.30, когато хората са се прибрали вкъщи. На хората не им е до нас изобщо. Отварят вратата и в най-добрия случай гледат да свършим секунда по-скоро. Ние също се страхуваме да влизаме в домовете. Стоим на вратата, а в етажните коридори обикновено е тъмно. Една колежка ми даде следния съвет: записвай им само демографските данни и ги питай за кого са гласували последния път, останалото ще си го нагласиш. Но аз съм нова и ми е все още интересно. Например при последното изследване се оказа, че хора, които са гласували за ГЕРБ, сега са най-безпощадни към ГЕРБ. Заради разочарованието. Бяха ми казали, че в блок, в който живеят военни и полицаи, най-трудно се анкетира. А сега те са най-отзивчивите. Явно промените във възрастта за пенсиониране при военните и заплатите на полицаите ги предизвикват.”
Тъй като лабораторно чисти представителни изследвания са невъзможни, самите агенции започват да работят с квотни извадки – по пол, възраст, местоживеене. Това дава свобода на анкетьорите на терен. Щом вечер е страшно, щом им затръшват врати, щом им плащат толкова малко, щом никой не ги контролира, защо да нямат подръка няколко дежурни пенсионери, които винаги са готови да се изкажат. По този начин обявеното за представително изследване е замислено като квотно, но често то не е дори и такова с творческия принос на анкетьора. А това не пречи на лицето на съответната агенция да застане на екрана и да започне да ни замерва с числа.
Мит 4: Социологията е в числата.

Работата на социолога не е да разкаже числата, а да ги обясни

И тук започват безброй парадокси. Не можем да очакваме от пиратстващ в социологията човек като Юлий Павлов да обяснява. Най-многото, което можем да очакваме от него, е да казва числа. Парадокс е, че точно при него обясненията са винаги в излишък, а числата все в недостиг. От другите обаче очакваме да ни обясняват какво стои зад числата. И какво предстои
след числата. Неясно защо не го правят – може би защото това вече не е пиар?
Такива изследвания на рейтинги, които се свеждат главно до осчетоводяване, в други държави се правят от медиите. Медиите имат всички ресурси за подобни допитвания. Виж, за анализа на числата, за тенденциите в обществото, за зародиши и затихвания на процеси трябва да се произнасят социолозите. Поредният парадокс е, че у нас точно с тази сложна анализаторска работа се нагърбват медиите. Все някой трябва да го прави.
Мит 5: Социологията е наука за обществото. Не и у нас. Вече казахме, че истинската работа на изследователя започва след събирането на данните, обобщаването им и онагледяването им с колонки, нарязани торти, диаграми. Къде е тази българска социология, която ще ни каже къде сме, какви сме, защо сме там и такива, накъде отиваме? В България се случват неща, за които проглеждаме, когато се подпали Катуница или когато по улицата на Пазарджик тръгват едни хора, които крещят „Аллах акбар”, а ние ги гледаме като че ли са туристическа група от Кабул. Не се ли очаква от социологията да хваща такива процеси в зачатие? Тази година самоубийствата в България ще отбележат рекорд. Емиграцията, неграмотността, демографския срив, болестите ни – не трябва ли точно това да обяснява науката за обществото, вместо да ни осведомява за проценти, с които партиите се надцакват?
В България

има истинска социология, но от нея няма нужда

Има пет университетски катедри, в които работят сериозни социолози. Ровят в дълбочината на причините и проблемите. Някои дори успяват да намерят пари, за да завършат изследванията си. И след това да ги затворят между кориците на публикацията. Защото елитът или пет пари не дава, че има такива изследвания, или няма капацитет да се възползва от тях. А за да направи НЦИОМ, да речем, изследване по дълбочинен проблем,

свързан с нашия живот, а не с рейтинга на политиците

някой трябва да го поръча и да го плати. Кой? Същият този елит, който или цинично не се интересува, или неграмотно не проумява, че би трябвало да се интересува.
Истински социолози има не само в университетите. Има ги и в агенции, които обикновено не осъмват и не замръкват в телевизиите. Тези сериозни хора имат грях към социологията - те гледат на някои личности от занаята с професионална гнусливост, но и с високомерно мълчание. Гледаните по този начин личности от своя страна се дърлят на дребно, но никога няма да признаят колко непредставителни са „представителните” им изследвания, защото така секат клона, на който всички седят. Хората все по-малко ще участват в анкети и все по-малко ще вярват на резултати. Очевидно ни предстои да изпием още много чаши кисело кафе, докато го подсладим с изискването на социума да узнае повече за себе си чрез социологията и с възможностите на социологията да обслужва обществото, не партиите.

 

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема

Copyright © 2012 Nextel Co