Съвместна рубрика на сп. ТЕМА и Filibe.com

 

 

Бесове в църквата

След кончината на 98-годишния патриарх Светият синод се разпадна на лобита, чиято цел е овладяването на Българската православна църква. Истината се оказа много грозна: архиереите нямат нищо общо помежду си, още повече с вярата. Днес БПЦ изглежда лишена от авторитет и обаяние

Любослава Русева

„Погледнете как запада православието. Защо запада? Защото е ръководено от хора тъпи, бездарни, лишени от водителски качества, неодушевявани от никаква религиозна възторженост и апостолска пламенност, некадърни да организират никакво духовно наставничество, предадени на сух формализъм и на безплодно обредолюбие.“
Стоян Михайловски, от „Политически и философско-религиозни размишления” (1927 г.)


Нямате ли усещането, че Рачков и Зуека са си залепили по една дълга брада и разиграват скечове за „Пълна лудница”? Двамата са се маскирали като достолепни митрополити и си разменят високопарни реплики, докато здраво се скубят, щипят и ритат. Чат-пат дори се замерват с енголпиета и бутилки с уиски, но аха да се вържем на номерата им, режисьорът пуска смях зад кадър и разбираме, че всичко е на майтап...
Ако пълната лудница не беше самата реалност, сигурно наистина щяхме да се кикотим. По-важното: ако не ставаше дума за институция, от която се очаква да дава вяра, път, опора, успокоение, духовна грижа и морална закрила, подобна реалност не би изглеждала така шокиращо и отблъскващо.
Ние отдавна сме свикнали с демонстрацията на лично благополучие от страна на високопреосвещенства, чиито лица опровергават твърдението, че Светият дух поставя пастирите начело на Църквата. Свидетелствата за подмяна на вътрешната благодат с външно лустро и реквизит от бради, кръстове, медальони и жезли бяха многобройни, но до смъртта на патриарх Максим синодалните старци съблюдаваха поне формално приличие. Е, случаите на самозабравяне (виж кратките портрети на Николай Пловдивски и на Кирил Варненски) не се явяваха и рядкост, само че дядо Максим все някак успяваше да крепи паравана на благочестието и да създава илюзията за единство в името на вярата и светите идеали.
Когато Негово Светейшество се спомина, този параван и онази илюзия се пренесоха в отвъдното заедно с него. Вече нямаше кой да удържа амбициите на властолюбивите владици, нито те самите се оказаха на висота да се преструват на опечалени и смирени. Така фалшивата фасада се срути и зад нея се показаха истинските лица на православните ни архиереи – лица, които без фон дьо тен и тежък театрален грим изглеждат повече от жалко.
Сред 14-те митрополити има, разбира се, и такива, които правят добро изключение. Гавриил Ловчански например не е бил агент на бившата Държавна сигурност, а в досиетата на Неофит Русенски и на Йоаникий Сливенски няма данни за донесения и получени възнаграждения. Петимата (защото тук ще включа и болния Доростолски митрополит Амвросий, който не е сътрудничил на ДС, и американския владика Йосиф, който се покая) са много различни от основните претенденти за патриаршеския престол – Кирил Варненски и Николай Пловдивски. Засега стоят надалеч от разкаляния терен на противоборството за властта и успяват да задържат градуса на обществените симпатии.
Те обаче също няма как да минат за невинни, щом допуснаха паметта на покойния патриарх, както и авторитетът на Църквата да бъдат поругани. С мълчание, страх от конфронтация или безхарактерен отказ от опит за вразумление на обладаните от бяс, ибо всички вкупом съгрешиха. Позволявайки стремежът към духовно водачество да бъде сведен до най-семпъл мерак за овладяване на материални ресурси и налагане на контрол върху дистрибуторската мрежа за покупко-продажба на вяра, тъкмо по-читавите предадоха същинската си мисия на пастири.
В резултат под прожекторите изскочиха най-амбициозните и най-неподходящите (по д-р Николай Михайлов), чието публично сбиване върху опразнения след кончината на дядо Максим тепих втрещи не толкова с грубостта, непоносимостта и даже омразата между двама архиереи и техните лобита, колкото с удивително лекия им духовен багаж. И най-големите скептици по отношение на висшия ни клир и интелектуалните му качества започнаха смаяно да следят потока от новини, в който резките сюжетни обрати и все по-нелепите аргументи за едно или друго решение направиха смешни майстори на абсурдизма от ранга на Бекет, Йонеско или Даниил Хармс.
Всъщност, ако целият този абсурд бъде събран в няколко сцени, би могло да се получи интересен микс от драматургични жанрове:
Трагедия. Един достоен патриарх, навършил почти библейска възраст, се представя пред Бога. Осиротелите пасоми скърбят за тежката загуба, а медиите влизат в ролята на древногръцкия хор, който коментира случващото се и анонсира какво има да се случва зад маска, изобразяваща тежка покруса.
Трагикомедия. Хумористичните нотки се обаждат с определянето за временно управляващ Софийска епархия на най-младия митрополит, чиято „нестройна душа” (по Димчо Дебелянов) не крие копнежа си да строява. Николай Пловдивски е едва на 43 години, което не му позволява да се кандидатира за патриарх, но услужливи представители на светската власт веднага лансират комичната версия за промяна на църковния устав, щото той да получи шанс да оглави БПЦ.
Комедия. Цялата тази работа трае не повече от четири денонощия, тъй като противниковото лоби – това на Кирил Варненски и бизнес интересите, които прозират зад фигурата му, се оказват по-силни. Така пловдивският владика набързо бива свален от длъжността и на софийски, а дядо Кирил се разполага не само в нея, но и в ролята на и.д. патриарх.
Мелодрама. Николай, който ден по-рано поздравява колегата си за временното му издигане, внезапно започва да страда и даже пише тъжно писмо, че се отдава на 40 дни пост и молитва в памет на блаженопочившия патриарх. Както ридае обаче, се сеща да оспори избора на Кирил, изтъквайки аргумента, че вотът не трябвало да е таен, а от заседанието отсъствали двама митрополити.
Водевил. Два дни по-късно председателстващият въпросното заседание Великотърновски митрополит Григорий оттегля своя подпис, вероятно под натиск. Така вотът се свежда до паритет (6:6 гласа) и се създава фрапиращ прецедент – изборът става недействителен и следва да се прегласува.
Фарс. Лобито на Кирил обаче атакува с юридически аргументи от типа „подарена къща назад не се връща” и настоява, че веднъж положен, подписът не може да бъде оттеглен. На свой ред сърдитият Николай отвръща с долнопробен пасквил срещу варненския си колега, публикуван в официалния сайт на Пловдивската митрополия. В него се твърди, че Кирил черпил със скъпо уиски за избирането си, като „оргията продължила почти цяла нощ”.
Мистерия. Едно денонощие всички тръпнем имаме ли и.д. патриарх, или нямаме и.д. патриарх. Едно обаче е сигурно: след възгласите "Кво става там?", "Стой!", "Дръж!" и "Ах, майка му стара!" (по Радичков) целокупното население се втурва в суматохата и започва да се чуди дали в нелепия спектакъл е предвиден финал или поне антракт.
Опера буфа. Този лек жанр слага точка на загадката, като 8 от 14-те митрополити бетонират Кирил Варненски на трона до избора на нов патриарх и препречват всички пътища на Николай да се докопа до бялото було. Отсъствието на Николай и още трима владици (Игнатий Плевенски, Григорий Великотърновски и Калиник Врачански) окончателно очертава съотношението на силите.
Дидактична драма. Светската власт също се дистанцира от бедния Николай, като от сцената изведнъж изчезва (или бива силом прибран) шефът на дирекцията по вероизповеданията Емил Велинов. След смъртта на патриарха той най-активно лансираше „здравата ръка” на младия митрополит, но очевидно общественото недоумение от грубата му намеса раздразни премиера Борисов, който се видя принуден да обясни: "Днес съм извикал Велинов на дирекцията за вероизповедания и категорично съм му казал, че една дума, свързана с избора на патриарх на България, ще му коства позицията.”Тук завесата (засега) се спуска и всички отдъхваме с облекчение...
Вероятно събитията от последните две седмици след време ще ни се струват по-скоро смешни. Успокоителното е, че църквата е преживявала много недоразумения и като богочовешки организъм със свой тайнствен и благодатен живот е продължавала да съществува във и за вечността. Преживявала е и е надживявала много по-големи щуротии, ще преживее и ще надживее и тези.

 



Днес обаче случващото се в БПЦ изглежда катастрофично, защото е тревожен симптом колко сме болни. Кризата в църквата диагностицира много точно от какво страдаме и защо страдаме като общество. На първо място, тя свидетелства, че никой у нас не си е на мястото. Щом по върховете на институцията, призвана да учи на благочестие, смирение и любов, няма нито един, за когото с леко сърце да възкликнем „Достоин!”, развалата е повсеместна. Ние сме като пастирите си, а пастирите ни са нашето огледало.
И още: никой тук не уважава другия. Конкуренцията се осъществява не с талант и усилия, а с подмолност, интригантство и доносничество – въобще под формата на някакво злодейство. Както Николай завижда на Кирил, а повечето от владиците се ненавиждат помежду си, така и ние, като колективно населяващи едно и също пространство, не успяваме да се свържем с общ идеал и да се упътим към общ хоризонт.
Да очакваме, че българската църква ще е по-различна от самите българи, е не просто наивно, но и лицемерно. Дълбоко в себе си ние сме суеверни атеисти. „Българинът вярва смътно и недисциплинирано”, каза тия дни д-р Николай Михайлов, защото в масовото възприятие „църквата има битово-церемониално предназначение”. Тя прави курбани за здраве, освещава и снабдява населението с чудеса. Нейните служители не са нищо повече от снабдители на свещи, в най-добрия случай - на заблуда за утеха. Колцина от нас виждат в брадите и килимявките им знаците на същински Божии служители и Христови наместници, а не един вид униформена дегизировка, при това ужасно ретроградна?
След смъртта на престарелия патриарх мнозина разтълкуваха всенародната почит към неговата личност като желание на хората да се върнат към Църквата и да намерят в нея онзи източник на вяра и обединителна енергия, който им беше грубо отнет по времето на социализма и срамните години на т.нар. разкол. Интересът се възражда, обясни един бивш директор на вероизповеданията, според когото в БПЦ е на път да се случи промяна.
Последвалите събития обаче не само опровергаха надеждата за реформа, а показаха, че ще се случи тъкмо обратното: когато вече го няма благия, но справедлив, смирения, но с твърд характер дядо Максим, привидното единство се пропука. Наяве изскочиха най-дребнавите спорове и кокошкарски дрязги между синодалите, което говори достатъчно ясно, че ако има промяна, то най-вероятно ще е към лошо. Съдейки по развоя на съспенса досега, през следващите четири месеца до избора на нов патриарх можем дори да очакваме хорър с елементи на трилър...

Уви, ситуацията наистина е изключително печална, а за подобна печална ситуация си има специален термин. Църквата ни е в апория, както обясни проф. Калин Янакиев в една своя статия, а това означава „безизходно положение поради непреодолими противоречия в мислимите условия”. Да речем:
- От една страна, имаме 11 от 14 владици с досиета от Държавна сигурност, а от друга, имаме необременен с досие, но пък обременен със съмнителна духовна и душевна репутация 43-годишен „дядо”.
- От трета страна, имаме владика, който отговаря на всички уставни условия да бъде избран, но от четвърта, имаме и сериозното възражение, че същият обича да анатемосва като през Средновековието.
- От пета страна, имаме само още две-три компромисни фигури, но от шеста, имаме неизвестно колко фактори, безкомпромисно решени да овладеят църквата с тънки сметки и дебели портфейли.
За да се намери изход, трябва да се преодолеят противоречията, но за да се преодолеят противоречията, трябва да се променят мислимите условия, разправял древногръцкият мислител Зенон, който всъщност изковал термина апория. В нашата ситуация това означава нещо съвсем просто, но и твърде сложно - с досегашните маневри, които лишават Църквата от духовното й обаяние, да се приключи веднага, като в спешен порядък се потърсят варианти за разрешаване на кризата.
Един от тях е уставът да бъде прекроен така, че да се даде възможност за кандидатиране на ерудирани висши духовници, които не са членове на Светия синод. Друг е бързо да се избере що-годе разумен владика, без или по възможност с тънко досие, който да примири враждуващите лагери и да спре катастрофата. Съществува и трети: всички митрополити, които са доносничили и, по-важното - допуснаха излагацията от последните дни, да се покаят и дружно да се оттеглят в манастир (звучи, признавам, доста утопично).
Като най-реалистичен засега се очертава вариантът Кирил Варненски, който бе „препотвърден” за и.д. патриарх и шеф на Софийска митрополия, през март да бъде избран официално за наследник на дядо Максим. Тъй като оттук нататък той ще организира избирателния събор и вече заяви, че няма да допусне никакви поправки в устава, шансът му да се вози в хибридния си линкълн с бяло було клони към 99.99%.
Стига да не се случи някое чудо, начело на Българската православна църква е на път да застане един предприемчив брокер, сътрудничил пламенно и години наред на бившата Държавна сигурност. (Заради това някой пусна вица: Попитали Радио Ереван как ще разберем, че е избран патриарх на Българската православна църква. „По дима от изгорено досие”, отговорило радиото, без да се замисля.) Това ще доведе до още по-тежък разкол в Светия синод, доколкото дядо Кирил е злопаметен. Той не се е поколебавал да уволнява осмелилите се да възразят срещу негови решения най-вече в областта на заменките с църковни земи, а мерило колко са дресирани свещениците във Варненска митрополия стана обстоятелството как миналата година всички бяха събрани да защитят... линкълна на митрополита.
Ако Кирил разпростре властта си върху цялата църква, не би трябвало да има съмнение, че за опонентите му ще настъпят тежки времена. Такива са гарантирани и за самата БПЦ, чийто управленски връх тепърва ще дава доказателства за липсата на истински духовници. Впрочем който и от останалите да бъде избран, би се случило същото, защото българските синодали до един приличат на хора, които са се преоблекли с раса и са се увенчали с корони като за маскарад.
Единствената добра новина в случая е, че все пак има историческа справедливост: предстои да се убедим каква фигура изгубихме в лицето на патриарх Максим. Не му е било леко, вижда се, да удържа бесовете с твърдост и смирение. И добре е знаел, че веднъж изпуснати, те ще заприличат на стадото свине, описани в Евангелието от Лука.

 

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема

Copyright © 2011 Nextel Co