Божидар Чеков, кореспондент на „ТЕМА” в Париж

Това лято беше безкрайно. Изчаках до средата на октомври да отминат жегите и тогава поех към Гърция. По-право към Егейска Македония. Както винаги, братовчед ми Никос не се изненада от моята поява.
- Вече петнайсет години идваш при наска – каза той с въздишка. – Константина беше толко манечка.
И протегна ръка над земята, за да покаже ръста на дъщеря си при нашата първа среща.
Не си давах сметка за времето. С години бях търсил селото на дядо ми в Егейска Македония и когато го открих, се почувствах като хаджиите, стигнали до Божи гроб. Не толкова заради природата, а заради хората. В заредилите се след това срещи с тях никога нямаше формалности или семейни задължения. Аз дори идвах, без да ги предупреждавам. Те винаги ме посрещаха непринудено все едно съм роден там.
Още първия път се случи нещо, което не спира да ме дърпа към това село, сгушено между равнината и планината на Северна Гърция. На тръгване, стигнал с колата до края на улицата, видях в огледалцето над мен, че Никос тича следом. Спрях и свалих стъклото.
- Тия от Канада пратия по педесе долара. Ама ти дойде! – каза задъхан той. Тези думи останаха като запечатани с червен восък в съзнанието ми.
Селото на дядо ми се намира в триъгълника Флорина – Едеса – Козани. В зависимост от сезона то наброява 3 или 4 хиляди души. Лятото идват братовчеди от Германия, Македония и... от България. Когато е било българско, се е казвало Суровичево. Това име го няма по пътните карти. Гърците са го прекръстили. Както и реките, и останалите там „славофони”. Днес името му е Аминтео. Основното препитание е земеделието. Във всеки втори двор има трактор. Всички селяни разбират български. Старите го говорят, младите – не.
При второто ми посещение донесох касети с македонски песни. После им подарих касетофон. „Тия се наши песни”, каза бащата на Никос, но отказа да ги пуска повторно. „Ние гръцки не знаеме, та бугарски...”- изпусна се веднъж той и на мен ми стана ясно, че изучаването на гръцкия език не е лесно. Въпреки това продължих с песните, защото разбрах, че те са единствената връзка с България. „У автокиното (касетофона в колата) ке ги слушаме” - намигна ми Никос. И всеки път, когато ме развеждаше някъде, той пускаше „песните на дедо ми”... Този път му донесох партида от CD-та, но и няколко DVD-та.
- Айде со мене на пазар – дръпна ме братовчедът към колата.
Във Флорина, град на границата с Република Македония, имаше доста магазини и изборът на стоки беше голям. Докато Никос пазаруваше в един „дукян”, аз останах в колата да слушам „нашите песни”. Братовчед ми се върна с една голяма кутия:
- Бугарска помпа – заяви гордо той. – По-арни нема у цела Гърция!
Аз от помпи нищо не разбирам, но Никос, който е електротехник, със сигурност не говори празни приказки. Според мен нашата среща в Банско преди 5 години едва ли беше без значение относно погледа му върху качеството на българските стоки.
- Сакаш да се напиеме кафе? – попита той на връщане.
- Сакам – съгласих се аз.
Ние с Никос сме си намерили един общ говор, смесица между съвременен български и стар македонски диалект. Нещо като взаимен код. Той не е предназначен за ушите на професори по книжовен български, но ни позволява да общуваме. Аз никога не го поправям, освен когато той ме пита.
- Къв език зборваме ние с тебе сйга? – любопитстваше той първите години.
- Български – отговарях аз. – Стар български диалект.
Всеки път, когато констатираше, че думите са „исти”, но ударенито само е различно, той пляскаше с ръце и се смееше:
- Ние му велиме така, а вие така! Не така, па така!
По свой начин Никос се подиграваше на защитниците на „македонскиот език”.
Спряхме пред кафенето на Димитриос в центъра на селото.На терасата нямаше много хора. Само една маса беше заета. На нея седеше млад брадясал мъж с високи обувки на тракторист. Никос се настани до него, без да го пита. Явно се познаваха.
- Браточед ми от Бугария – представи ме той.
Младият мъж протегна ръка:
– Теодорос се казвам.
Малко след това дойде и собственикът Димитриос. Жена му донесе кафета и сладки.
- Вие сте от един сой – каза тя на Теодорос, като ме посочи. Имаше предвид, че сме от един род, от един корен, защото и Теодорос беше с българско потекло. После му заобяснява каква точно е родовата връзка между нас – явно с интерес я беше проучила предварително. 

Още от началото на посещенията ми в селото аз бях впечатлен от невидимото присъствие на дедите ни. Въпреки че нищо веществено не бяха оставили, техни

Среща в Банско на братовчеди от България и Егейска Македония

те български имена се предаваха от поколение на поколение с уважение и трепет. Много мислих по този въпрос и стигнах до едно лично заключение. По тяхно време, някъде около 1900 година, голяма част от българския елит е завършила солунската гимназия, друга част е издавала вестници в Охрид, а немалко „македонци” е имало и в министерските кабинети в София. Връзката между трите града Солун, Охрид и София е била здрава и плодородна. Делене на българи и македонци като днешното не е имало. По времето на нашите бащи обаче - около 1940-1950 година например, са ставали събития, за които явно никой не иска да си спомня.
- Ние со бугарите се разберваме, со скопяните не се разберваме! – прекъсна мислите ми Никос. Направи ми впечатление, че той избягва да нарича „македонци” гражданите на „Републиката”.
- Не са сите таквия, има и арни люде там! – опита се да му противоречи Теодорос.
Истината беше, че на „братовчедите” от Северна Гърция им беше втръснало да слушат за Александър Велики. Когато от другата страна на границата ги посрещаха с пропагандата за императора, с когото нямаха нищо общо, погледите им се помрачаваха.
- Имаш ли още песни? – попита ме Никос. – Ако имаш, дай ги тука!
Аз извадих от колата последните CD-та и ги сложих пред тях.
- Тия песни не са на Александър Македонски – посочи Никос масата. – Тия песни са на дедо ми!
- Ако сакате, вземете ги – предложих аз на нашите събеседници. Димитриос и Теодорос като че ли само това чакаха. За секунди CD-ата потънаха някъде.
- Сполай много – казаха двамата и не ме оставиха да плащам кафето.
- Пуснете малко „македонска” музика - предложих по едно време аз.
- Заптиета ли сакаш да дойдат, полицаите де, как му велите вие? – притеснен попита Димитриос.
През 2012 г. гръцките власти продължават да преследват българския език в славофонските села на Северна Гърция! Вече сто години нищо не се е променило на юг от Петрич. Къде са евродепутатите, еврокомисарите, всички видове защитници на човешки права, на майчини езици и фолклор? Гледах изумен моите „братовчеди” и не вярвах на ушите си.
- Они нема да кажат нищо за песните – продължи той. – Но ке найдот нещо друго - за нивата, за куйката, за виделото. Друго не знаят, ама гайле знаят да сторат!
- Никола Груевски е виновен, само мъти водата! Люти се со гърците, люти се со бугарите, улав човек! Кой ке платва по-сетне – ние! – въздъхна Никос.
- Той е нашо дете, селото му тука е*! – посочи с ръка през порозореца Теодорос.
- Дедо му е грък! – отряза Никос. И темата за Груевски приключи.
В кафенето нахлуха други селяни. По обувките се виждаше, че идват от полето.
- Ясас! – поздравиха те.
- Добър ден – отговорих аз нарочно. Никос, Димитриос и Теодорос отвърнаха на поздрава на гръцки, но заговориха по-тихо.
- У Бугария зборват като наска! – продължи братовчед ми. – Яз го имам одено у Благоевград. Там на чаршията питамй един стар човек дека можаме да купваме кашкавал. Стариот човек стана и со бастуна ни занесе до завитиот пазар. „Защо така правиш, ти си стар!” – му велим язка. „ОТИ ВИЕ СТЕ НАШИ!” - ми рече он.
Не знам дали човекът с бастуна от Благоевград си е дал сметка за ползата от своя жест. Но в селото на дедо ми още дълго ще се говори за него. 

* Дядото на Никола Груевски – Никос Груйос от село Крушоради, днес Ахлада, се счита от „нашите македонци” за гъркоман. Той пада убит като гръцки войник от италиански куршум през 1940 г. Впоследствие семейството му бяга от Егейска Македония в Скопие.

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема