Съвместна рубрика на сп. ТЕМА и Filibe.com

 

 

Ринги, ринги, рае...

Или защо контролираното излизане на Волен Сидеров в опозиция е изгодно за всички участници в играта на държава

 

Любослава Русева

 

Има пластелин.
Има властелин.
Играта продължава.
Играта на държава.
Ринги, ринги, рае,
играта кой не играе?
Волен Сидеров, от стихосбирката му „Автобиография”


Май 2010 година. Волен Сидеров седи в студиото на предаването „На 4 очи”. Кожената му тужурка отдавна се е кротнала на домашната закачалка. Вместо нея председателят на парламентарната комисия за контрол на ДАНС е облякъл официален костюм. Подпомагайки речта си с нервни тикове, той се изказва по широк набор от проблеми, за да стигне и до обвинението, че представители на израелското посолство са подпомагали заниманията на известен наш „октопод” с износ на проститутки.
На следващия ден има остра реакция от посолството на Израел. В нея се казва: „Лидерът на „Атака” е доказал достатъчно последователно своите расистки, антисемитски и антиизраелски нагласи, както и че не пропуска възможността „да открие факти” и „прикривани истини”, които отговарят добре на неговите схващания, теории за конспирации и твърдения за участието на евреите или на Израел в големите злини по света. Жалко е, че прогресивна и цивилизована страна като България има за лидер на партия и член на парламента фигура като Волен Сидеров.”
Официална позиция на българската държава няма. Такава няма нито в деня след предаването, нито на следващия ден. Докато другаде подобна случка би предизвикала не само дипломатически скандал, Сидеров не е санкциониран, дори не е призован да докаже обвиненията си. По-важното: липсва и следа от обществено раздразнение, пък какво остава за възмущение.
А само няколко месеца по-рано в „прогресивната ни и цивилизована страна” отново е имало повод за гневни реакции, предоставен от лидера на „Атака”:
В началото на февруари 2010 г. Сидеров вдига скандал в самолет на „Луфтханза”. Германският специализиран сайт за полицейски новини Polizeipresse.de публикува официално съобщение, в което твърди, че по време на полет от София за Франкфрут „53-годишният видимо пиян пътник е буйствал и е отказал да изпълни нарежданията на персонала”. Наближавайки града, капитанът на самолета съобщава на летищните власти, че вози

неуправляем пътник

След кацането във Франкфурт към самолета са изпратени няколко полицейски патрула. От екипажа полицаите научават, че през цялото време на полета Сидеров не изпълнявал указанията, отказвал да закопчае предпазния си колан, не искал да седне на мястото си, дори нахлул в бордовата кухня. Хвърлял и храна по стюардесите, като ги наричал „нацисти” и „антисемити”.
„Ако този човек не разполагаше с дипломатически паспорт, той щеше да бъде временно арестуван”, заявява говорител на полицейския президиум. Сидеров обаче отрича, пътем споменава световната конспирация, но накрая тихомълком се извинява на „Луфтханза” и на франкфуртската полиция. У нас, както винаги, скандалът отшумява...
Да ви звучи познато?
През януари 2014 г. усещането за дежа вю – термин, въведен от френския психолог Емил Буарак, за да означи смътен спомен за нещо „вече видяно”, е особено натрапчиво. Сега пак имаме самолет, пак имаме буйстващ в самолета Волен Сидеров. По ирония на съдбата пак имаме и остра дипломатическа реакция благодарение на чистата случайност, че жертва на римейка е културният аташе на Франция.
„Посолството на Франция очаква извинения от този гражданин, чието осъдително поведение не е достойно за качеството му на депутат, нито дори на човек, който уважава самия себе си” (по първоначалната му реакция). „Посолството на Франция напомня, че дипломатическите и консулските служители са защитени от Виенската конвенция от 18 април 1961 година и че е задължение на българските власти да вземат всички необходими мерки, за да не бъде допуснато посегателство до личността, свободата и достойнството на тези служители” (останало и в редактирания вариант). С други думи, и французите ни съжалиха, че „прогресивна и цивилизована страна като България има за лидер на партия и член на парламента фигура като Волен Сидеров” (без обаче да му споменават името) и по подобие на израелците останаха в очакване какво ще предприемат българските власти...
Тук обаче приликите свършват, доколкото този път някак всички се съгласиха, че лидерът на „Атака” вече се оля напълно. Направиха го и главният прокурор, който поиска депутатския му имунитет, и опозицията в лицето на ГЕРБ, която го призова да подаде оставка като председател на парламентарната етична комисия. За разлика от 2010 г., когато безобразията на Сидеров минаха и заминаха без каквато и да е законова или морална санкция, днес той е обект на презрение, подигравки, осъждане и призиви за обществено остракиране.
И го заслужава, разбира се!
Волен Сидеров се самозабрави до степен на

пълно опиянение

от властта, парите и усещането за безнаказаност. Все по-често налита на бой, демонстративно препасан с пистолет. Държи се арогантно, сипе обиди, от които би се изчервил и Данко Хаирсъзина. Предвожда шпицкоманди по софийските улици, напада телевизии, крещи истерично. Неприлично афишира живот в лукс, унизявайки и оскърбявайки тъкмо „унизените и оскърбените”, които щеше да брани от мафията, колонизаторите, олигархията и световната конспирация. Билбордовете му са опасали цялата страна, стърчат покрай магистрали, висят по панелните блокове. Въобще Сидеров се натрапва агресивно и нахално, дори с риск да ни усъмни в собствената си емоционална и психическа стабилност...
Ще повторя, че да се възмущаваме от него сега е оправдано. Само че да се възмущаваме от него чак сега е и много лицемерно. Да се възмущаваме едва сега пък е не по-малко осъдително от поведението на самия Сидеров, тъй като става дума за мълчаливото ни съучастие в едно дългогодишно безобразие.
Точно така,

думата е съучастие

Лидерът на „Атака” е такъв, какъвто беше и вчера, и онзи ден, и по онзи ден. През всичките осем години, в които присъства в парламента, той е все пред очите ни с изцепка след изцепка. Изпълненията му бяха насърчавани и поощрявани, в критични моменти получаваше здраво медийно рамо. Беше ухажван, а подкрепата му – високо оценявана.
Ето пример за тотално политическо лицемерие:
Онзи ден депутатът от ГЕРБ Владислав Горанов се сети, че след злополучния полет до Варна лидерът на „Атака” се бил лишил от моралното право да е председател на етичната комисия. През 2010 г. обаче никой от ГЕРБ не обели и дума срещу моралното право на Сидеров да оглави комисията за контрол на ДАНС, въпреки че броени месеци по-рано същият буйстваше в самолета за Франкфурт. Обяснението е просто - преди 4 години „Атака” беше най-верният съюзник на ГЕРБ. После бившите управляващи решиха, че има много по-лесен начин да си осигуриш парламентарен конфорт чрез пазаруването на депутати, и Волен Сидеров изпадна в немилост.
Нещо подобно се случва и в момента. Когато обстоятелствата отредиха настоящото парламентарно мнозинство да зависи от „Атака”, на нейния лидер отново бе позволено да разтяга до скъсване границите на общественото търпение. До момента, в който се появиха двамата отцепници от ГЕРБ, които да гарантират кворума, а на хоризонта започнаха все по-ясно да се открояват нови популистки силуети, Сидеров си живееше безметежно, без страх, че скоро ще бъде избутан от сцената.

 

Всъщност може да се поспори дали става дума за постепенното му изтласкване оттам или по-скоро за контролираното му извеждане в опозиция.
От една страна, изборите за Европарламент са само след четири месеца и на управляващите им е нужно време, за да заличат спомена от срамната подкрепа на „Атака”. Това е особено важно за лидера на БСП и ПЕС Сергей Станишев, който се готви да продължи политическата си кариера изцяло на европейски терен (повече от очевидно ще е, ако оглави листата на социалистите за евроизборите).
От друга страна обаче, двамата отцепници от ГЕРБ не са сигурна гаранция за кворума, а и новите проекти в областта на национализма и популизма не са напълно „опечени”. Да се рискува с приключването на „Атака”, изглежда твърде глупаво, след като в този продукт на политическия инженеринг бяха инвестирани дългогодишни усилия, пък и самият Сидеров винаги се е доказвал като

отличен играч в полза на статуквото

В случая припомнянето на биографията му ще е от изключителна полза:
Първо беше седесар и главен редактор на в. „Демокрация”, където пишеше, че „вече не може с пряка пропаганда, менторски и дидактично да се печелят читатели”. Сетне бъдещият борец срещу мафията стана пресаташе на „Топенерджи” (тогава дружеството, създадено по идея на Андрей Луканов, беше в системата на „Мултигруп”, а Илия Павлов още не бе написал фундаменталната си статия от 1995 г., в която призоваваше гущерът да си откъсне опашката). През 2001 г. се превърна в царист и се опита да оглави ямболската листа на НДСВ, но след като отпадна, се превърна в яростен критик на Симеон Сакскобургготски. Междувременно написа статии и книги за „световния еврейски заговор”и направи заявка за самостоятелна политическа кариера.
Истинският му скок в политиката датира от есента на 2003 г., когато се снима на плакати, от които гледа мрачно под призива „Чистка!”. Тогава Сидеров се пробва като кандидат за кмет на София от земеделската партия на Яне Янев. Янев пък след две години става коалиционен партньор на ОДС, после - съосновател на партия "Ред, законност и справедливост", след което противник, а накрая... съюзник на ГЕРБ.
През април 2005 г. Сидеров основа „Атака” и оформи едноименна коалиция с крайнолевия Патриотичен съюз „Защита” и още по-крайнолевия кръг „Нова зора”. На парламентарните избори през юни същата година контролирано обра протестния вот и

имитира плесница

срещу „оядената политическа класа”. Помогна и на „врага” ДПС, преял с власт по време на „царското” управление, да подкара под строй ромите и традиционния си електорат. Още на следващата година мобилизира и колебаещите се гласоподаватели да се разходят до урните, за да попречат на „Фюрера” да стане президент. Така, случайно или не, улесни Георги Първанов да спечели втори мандат. Елементарна справка: през 2005 г. общо 297 000 българи вкараха „Атака” в парламента, докато година по-късно за Сидеров гласуваха двойно повече гласоподаватели...
Но с това обратите не приключиха:
През септември 2007 г. „Атака” откри предизборната си кампания за местните избори в Зала 1 на НДК. 3200 елегантни мъже и жени кротко седяха на плюшените столове. С хубави костюми бяха и Волен Сидеров, и кандидатът на „Атака” за столичен кмет... „архонт” Слави Бинев. Когато бившият собственик на чалга кръчми демонстративно пукна на сцената огромен червен балон с лика на Бойко Борисов, олицетворяващ „БСП и Б отбора й ГЕРБ”, всички изръкопляскаха.
Изръкопляскването не попречи от лятото на 2009 г. „Атака” да се закълне във вярност на спечелилата изборите „дясноцентристка” партия ГЕРБ. А и преди това ДПС я подпомогна с фразата на лидера си Ахмед Доган: „Аз разпределям порциите, аз съм властта.” Точно тя трасира поредния възход на електорално оклюмалата се по него време „Атака” и придаде липсващата дотогава плътност на ГЕРБ като приемлива алтернатива на додеялата тройна коалиция.
Верността обаче продължи до пролетта на 2012-а, когато 11 депутати от партията бяха отмъкнати, при това с добавена стойност - парите от държавната субсидия за парламентарно представена партия ги последваха с приета законова поправка.
Въпреки че междувременно „Атака” се постара - поиска забрана на новините на турски език и импийчмънт на президента Първанов (есента на 2009-а), а нейни членове и симпатизанти запалиха молитвени килимчета пред софийската джамия (пролетта на 2011-а), рейтингът й отново клюмна сериозно. В края на 2012 г. партията на Сидеров събираше подкрепа от едва 3.8%. През януари 2013 г. тя спада до 1.2%. Никой не й предвещаваше светло бъдеще, но пък точно тогава избухнаха февруарските протести и възкресиха водача на атакистите за нов живот като народен трибун. Телевизиите започнаха да го показват от сутрин до вечер. Много ясно защо – за да

канализира гнева

като в замяна трупа дивиденти за себе си с популистки дъвки за пенсии от 500 и минимални заплати от по хиляда лева...
В крайна сметка „Атака” се оказа жизнеустойчив проект, а Сидеров продължава да е удобен тъкмо с истеричното си поведение. Да разполагаш с „опозиция”, която с крясъците си отклонява вниманието от истинските проблеми на управлението, е манна небесна. А и самият Сидеров има спешна нужда от ролята, за да влезе отново в добра електорална кондиция. Все пак шест месеца му се налагаше да подкрепя правителство заедно с ДПС – обстоятелство, което вероятно е разколебало и най-самоотвержените му привърженици. Неслучайно панаирът в самолета за Варна беше организиран в навечерието на митинг срещу несъстоялото се преименуване на местности с „турски имена”. Без този скандал, фокусиращ вниманието върху Сидеров, едва ли някой щеше да се впечатли от рециклирането на яростната анти-ДПС реторика. Пък какво остава да й се върже, ако „златният му пръст” беше продължил да натиска копчето, от което зависи оцеляването на мнозинството.
„Ринги-ринги-рае”-то, с други думи, се получи идеално за всички. Националистите излязоха в „опозиция”, която хем няма да събори правителството, хем ще консолидира собствения им електорат. Ужким, отървавайки се от подкрепата на проблематична ксенофобска формация, и управляващите ще излъскат имиджа си пред Брюксел.

Сделката е взаимноизгодна

откъдето и да я погледнем, включително с това, че удължава времето за подготовка на поредните клонинги на статуквото.
Единственият губещ в тази ситуация ще се окаже наивната публика, която вече дни наред бива занимавана с хулиганските прояви на атакистите вместо с въпроси, които засягат същинския й дневен ред. Публиката, която се хваща на едни и същи номера във вече обидната игра на държава.

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема

 

Copyright © 2012 Nextel Co