Съвместна рубрика на сп. ТЕМА и Filibe.com

 

 

Образ и подобия

Прекрасният нов свят е тук! На езика на Антониони можем да го наречем и „Фотопреувеличение”. Никога преди фантазията не е стигала толкова далече с помощта на техниката, изтривайки разликите между политиците, певиците и манекенките

 

Ирина Вагалинска

 

Хърбърт Уелс сигурно щеше да остане зашеметен от персоналните „машини на времето”, които днес връщат попзвездите над 60-те, че и над 70-те в младостта само с една фотосесия. А Мери Шели щеше да се изуми от уменията на графичните дизайнери да фабрикуват левенти и красавици, като че са виртуални следовници на Франкенщайн. Фотографията, наричана „живопис за бедни” през XIX век, сега се превръща в

„пластична хирургия” за всеки

Няма нужда от скалпел, студиото е безкръвната операционна. Няма и граници за количеството „подобрения”: от удължени бедра до скъсени носове, от лебедови шии до талии като на оса. Ще ви сменят дори пола или възрастта с няколко натискания на клавишите. Не боли, а и не рискувате да ви излъжат с качеството на силиконовите подплънки. Само че може да станете за смях.
Първа от политиците у нас го разбра председателката на Народното събрание Цецка Цачева. Всички български карикатуристи накуп няма да могат да надминат скоро ефекта, който постигна само една корица на списание „Мери”. На снимката Цецка Цачева изглежда като Марги Хранова (същата медия, половин година по-рано) – Барби подобие на себе си на около 25. В това списание по принцип ласкаят еднакво безогледно певиците и политиците, като им топят килограмите и годините. Ако това се случваше само на кориците на „Мери” или по страниците на още няколко лайфстайл издания, нямаше да се занимаваме с темата. Само че броят на медиите, които пускат силно обработени фотографии на политици, расте.
Какво толкова, ако една министърка предпочита към интервютата й по вестниците да излиза все онази снимка, на която шията и овалът са момичешки? Сигурно щяхме да приемем женската суета като извинение, ако не бяхме чувствителни на тема манипулиране и не ни дразнеше всяка прилика между

пласирането на чалга и на политика

в България. „Така се случи, че попфолкът повлече крак в голямото моделиране - това беше първата бързоразвиваща се индустрия у нас след 1989-а. Когато тя набра скорост, се появи и необходимостта от рекламна фотография. Всички фотографи тогава още бяхме неопитни, като добавим към това кратките срокове и натиска на продуцентите, става ясно защо се наводнихме с омазани лица и нереални тела. Моделът се наложи преди да се формира някакъв визуален вкус, когато още никой не се опасяваше хората да не си кажат „оу, тука са прекалили с фотошопа”... Тези снимки навлязоха като стандарт, който постепенно започна да се разпростира и извън фолка. Но ако си в шоубизнеса, от теб се очаква да продаваш с визия. А когато си в политиката, би трябвало да са важни идеите. Моят избор за кого да гласувам не се влияе от това на колко години е и как изглежда политикът”, казва Момчил Христов.
Той снима и манекенки, и певици, и политици. Сред моделите му са били Филиз Хюсменова и Кали, доста от победителките в конкурсите за мис, неколцина кандидати за кметове и Меглена Кунева, още докато беше еврокомисар. Не че търси жанрово разнообразие, просто пазарът е малък, тук не е Америка и фотографът не може да си позволи да каже „аз правя само модни сесии” или „дайте ми интериори, друго не снимам”. Но Момчил е съгласен, че тази

всеядност в бранша

също води до уеднаквяване на изразните средства в две съвсем различни сфери.
„За мен няма голяма разлика във фотосесиите с политици и с певици. Политикът обикновено е по-неопитен в позирането. Но, общо взето, всеки се надява да е попаднал в ръцете на професионалист и слуша какво му казва той. То е като да отидеш на зъболекар: отваряш устата и се молиш да не се обърка нещо – добавя фотографът с усмивка. – Забелязвам, че колкото по-хубави са жените, толкова повече настояват за „поправки”, защото не си харесват едно или друго. Точно с манекенките се случва да затъваме в безкрайни „махни това, оправи онова” и няма спиране дори след като кажа - ама чакай сега, ти изглеждаш прекрасно! Най-малко претенции имат политиците, те често ми се обаждат - избери нещо и го прати, а после всичко е окей. Певиците са по средата - е, някои искат по-дълги крака, но като цяло не са вманиачени по детайла. Макар и рядко, се случва актриса да предупреди: „Нищо да не ми пипаш! Само да посмееш...” Последно го каза Ева Тепавичарова от „Столичани в повече”. Но пък сме правили безумни неща за модни сесии, понеже всеки рекламодател има изисквания как да се вижда продуктът, а нямаме време за още и още снимки. Ако обувките са добре, но обиците не се виждат и гривната не е както трябва, сглобяваме от няколко кадъра –

краката оттук, ръцете оттам главата от другаде...”

Както казва Момчил, класическият портрет винаги изисква време, за да може фотографът и обектът да се сработят, а оттам - да се получи психологически вярна, естествена и красива снимка. Както казват световните експерти по

портретни снимки, фотоапаратът може да излъже, но като правило го прави неубедително: острото чувство за реалност е това, с което печели хубавата снимка. На теория.
На практика обаче у нас по-добре печелят бързите майстори на ефекти без задръжки, а повсеместната агресия на рекламното снимане подменя и принципите на портрета. Вече не е важно той да е „дълбок”, щом ще е лъскав. Полирането на имиджа е на първо място, а при липсата на истински имиджмейкъри какво друго могат да направят пиарите, освен да стрелят напосоки или да слушат какво искат „звездите”. Но гонитбата след перфектния образ без бръчки, без бенки, сенки и несъвършенства носи временна преднина само в леките жанрове. Цветана Манева е сред малкото българи в светлината на прожекторите, които го разбират. Тя има смелостта и интелигентността да не участва в тукашната надпревара „все по-млада, все по-красива”, в която уважението към индивидуалността се топи със скоростта на сладолед в развален хладилник. Но най-комичното в цялата суматоха около фотоидеализирането не са снимките на Лили Иванова като Лолитка за „Плейбой”, а фактът, че докато политиците се засилват да настигат манекенките,

модните агенции се отказват от фотошопа

„Защото модната индустрия не иска да губи време и да поръчва по каталог едно, а да получава друго – пояснява Момчил Христов. – Още съществуваше „Мегаталант”, когато започнаха да връщат моделки от Китай и на нас вече ни поръчваха да снимаме „без хитрости”: никакъв фотошоп, гримове и игра с осветлението.”
От първите си дни фотографията е била важна не само като художествен факт, но и като исторически документ. Независимо дали са цветни или черно-бели, репортажни или студийни, детски или семейни, с времето снимките стават и свидетелства за епохата. С особена сила това важи за фотосите, на които са запечатани артисти, писатели, учени и политици, оставили осезаема следа. Уви, лесното манипулиране на кадъра в комбинация с култа към младостта и красотата може да промени това - портретът да престане да е надежден документ, щом обективът вече не е обективен.
„А някога имаше само малко ретуш – спомня си Петър Ганев , работил дълги години за „Българска фотография”, националния фотоархив и БТА. – Всички снимки на Тодор Живков и на останалите началници от онова време, които висяха по стените, са пипани. Но ние, фотографите, нямахме нищо общо с това –

обработваха ги ретушорите

на ръка. Днес, с новите технологии, може да те нарисуват чисто нов!” Другата разлика, която Петър Ганев забелязва между политиците преди и сега, е отношението към фоторепортерите. „Старите винаги поздравяваха. „Как сте, момчета?”, питаше Петър Младенов, че и по една „Плиска” черпеше. Ако изобщо ни забелязваше, Иван Костов само подхвърляше: „Ей, ама вие пак ли сте тук!” Колкото до суетата, тя си зависи от човека. Людмила Живкова можеше да избира кой да я снима от 100 фотографи, а нито искаше, нито намираше време да позира за портрет – накрая ме помолиха да я издебна на една асамблея, после изрязаха главичката от репортажната снимка. Когато Желю Желев стана президент през август 1990-а, също не му беше до фотографи. Йордан Василев ни извика в президентството, но след доста висене се оказа, че двамата с Живко Ангелов трябва да снимаме президента в Народното събрание, и то в стаичката, която преди Тодор Живков ползваше да си почива. Първо Желев позира прав до стената, после седна на бюрото, а зад него – библиотека и трудовете на Живков си стоят... Накрая пак Йордан Василев подбра кадрите, Желю Желев нямаше претенции. Всъщност, като се замисля, специални изисквания е имало само веднъж – когато дойде Ким Ир Сен и ни помолиха да внимаваме, защото от едната страна на врата си има буца.”
Сегашните магьосници с камерата и компютрите щяха да я стопят с едно кликване. Но точно затова Петър Ганев не иска Петър Ганев-син, който също е фотограф, да го посвещава в новите технологии. Кой казва, че старите са за изхвърляне? „Чух, че „Нешънъл Джиографик” връща лентовата фотография – усмихва се Петър Ганев-баща. - С разните карти и дискове може всичко да се случи. Каквото и да ми говорите, лентата дава повече сигурност за съхранението на снимката като документ.”

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема

 

Copyright © 2012 Nextel Co