Съвместна рубрика на сп. ТЕМА и Filibe.com

 

 

Лондон – скъпа приказка за работливи хора

Измислената от британските политици пропагандна истерия за българо-румънската „заплаха” не впечатлява никого в изобилстващия от имигранти мегаполис

 


Веселка Маринова
Лондон - Виена

 

Подавам българския си паспорт на летище „Хийтроу“ в Лондон, готова за въпроси. Даже съм се зарекла да се пошегувам, че съм тръгнала да си търся работа. Заради реакцията. Служителят зад гишето обръща страниците на паспорта, после само уточнява откъде идвам – явно по това време самолети от София не пристигат и се налага да поясня, че моят ме е докарал от Виена. Сега обаче е мой ред да се осведомя: „А много ли са българите, които идват тук след Нова година?“ Не очаквам отговор, но за моя изненада го получавам: отрицателно поклащане с глава и ясно „не“! А годината на истерия, набъбвала безспир в британската преса, предричаше във Великобритания да пристигат по 1000 българи и румънци седмично. И така – чак до 2019 година...
В метрото от летището към града малко се притеснихме, че „невнимателното“ произнасяне на думата България в разговора, който започнахме с новозеландката до нас, може да ни поднесе неприятна изненада. Обикновените хора вероятно са се надъхали срещу „опасните“ българи и румънците, които ще залеят страната... Но никой не ни обръща внимание.
В Лондон си никой. По-точно – един от многото. Сякаш всички в този град са чужденци – в ресторантите, в кафенетата и магазините те обслужват хора от различни националности. Само през 2012 г. във Великобритания са влезли половин милион имигранти. Всеки ден се предлагат стотици работни места за чужденци. Както ще разберем по-късно, добре е да се информираш за възможностите чрез познати.
Според изследване, направено в страната миналата година, затягането на имигрантския поток, за което някои политици там толкова настояват (за да се харесат на избирателите), до 2050 г. ще намали БВП на Великобритания с 6.7%, което означава загуба най-малко на 204 милиарда паунда.
Вглеждам се в лицата на непознатите хора по улиците, бързащи занякъде. Мъча се да открия българи или румънци. Оказва се, че българското, а и румънското само ни намира.

Симона

Хотелът ни в центъра на Лондон не е евтин, но е малко странен. Стаите са притеснително малки, обзавеждането е спартанско, а половината от тоалетната чиния буквално е завряна под мивката. Правим рекламация на предложеното ни пред младата жена на рецепцията, която, оказва се, е румънка. Колежката й, която прави резервациите, е от Беларус, другата пък е от Кения.
Докато чакаме да се намери по-прилична стая, ако това въобще е възможно, научаваме историята на румънката Симона. Дошла в Лондон преди три години. Тук е със съпруга си, който е електротехник. „Когато си бях у дома - разказва тя, - животът на румънците, живеещи в Лондон, ми изглеждаше като приказка. Получават много пари, не може да се сравняват със стотината паунда, заработени в Румъния за месец. Мислех си, че нямат никакви проблеми. Сега знам, че не е така. В Лондон парите буквално излитат...“
Симона и съпругът й делят едностаен апартамент с още едно семейство. За целта преградили хола и направили втора спалня. Добре, че в кухнята се побрала маса. За „удоволствието“ всяко от семействата плаща по 600 паунда. Картата за пътуване на всеки от тях им гълта по още 140 паунда на месец. „Не планирам да имам дете. Това означава, че няма да мога да работя - казва Симона. - Сега съм тук, но не зная докога. Няма по-хубаво от това да работиш и да живееш в собствената си страна...“

Светла и Мария

Закуската в хотела започва в 7.30 ч. Англичанката в ресторанта е непреклонна - няма значение на кой край на града трябва да си след минути, длъжен си да спазваш правилата. Правилата всъщност зависят от Светла и Мария, но в началото така и не се разпознаваме, че сме сънародници.
Светла, която освен за закуската се грижи и за чистотата в хотела, ни намери и по-добра стая. Тя работи в този хотел от три години. Предишните 7 изкарал в Италия. Иначе е от Казанлък. Казва, че като започвала, правила ремонт на стаите заедно с мъже. Не се оплаква, макар че по образование е инженер - завършила в Габрово, но никога не е работила по специалността си. Става сутрин в 5 часа, за да сервира закуската в 7.30. Живее на час разстояние от хотела, не дели апартамент, но плаща 800 паунда на месец за едностайното си жилище. Режийните разноски са отделно. Работи по 10 часа на ден - надницата й е 7 паунда на час. „Никой не ни гони, това са измислици на политиците - отсича тя. Стига да знаеш езика и да искаш да работиш - работа бол.“
Пак според споменатото британско изследване над 71% от имигрантите в страната работят. Сред кореняците показателят е по-нисък - 67%. „Така е не защото няма работа - коментират Светла и Мария. - А защото те най-добре знаят как се източват социални помощи.“
„От заработените 2100 паунда на месец - продължава

Човешкото море по улиците на Лондон е пълно с представители на всякакви националности и раси

 

Мария и Светла


разказа си Светла, - за данъци и застраховки ми отиват 500 паунда, като 200 от тях са само за здравна застраховка. Нищо че съм ходила на лекар само един път за три години и нищо че като се обадих веднъж заради настинка, ми определиха час за преглед чак за след три седмици... Сега си нося лекарства от България - за всеки случай.“ И тя плаща още 140 паунда за месечната карта за градски транспорт. С останалото живее. А цената на живота в Лондон е доста солена... Светла си готви у дома, не се разпростира нашироко. Прибира се веднъж в годината в България за 10-ина дни, но не тъгува. Има работа. Даже има мечта. Иска, вместо да хвърля пари на вятъра за наем, да вземе кредит и да си купи собствено жилище. Мария също е българка. Родом от Симеоновград. Тук е от 10 месеца. Казва, че зарязала следването си в София, защото работела като сервитьорка, за да се издържа. Така и не й оставало време за учене. Живее в Лондон с приятеля си. И се справя. Двете ми разказват, че собственикът на хотела е милионер, но не е англичанин - малайзиец бил. Мениджърът също бил чужденец. С една дума - милионите в този хотел се правят от имигрантите. И пак имигранти, по всичко личи, добре въртят бизнеса „отгоре”.

Студентите

На събитието, заради което дойдохме в Лондон - церемонията за завършилите Кингс колидж, пак е пълно с чужденци. Сред стотиците имена на завършили бакалавърска, магистърска и докторантска степен, има и български. Накрая водещият приканва всички, независимо от националността им, да станат на крака, за да изслушат химна на Великобритания. На фона на музиката си мислех за приноса на чуждите студенти, в това число и на българските момчета и момичета, в икономиката на Великобритания. Според статистиката те внасят годишно в бюджета на страната 13 милиарда паунда и създават 70 000 работни места. Но пропуск в системата им създава сериозни проблеми - защото всички, които стоят повече от година, започват да се отчитат в имигрантската статистика.
Светла, Мария и Симона се подсмихват на медийната истерия за хипотетичните орди от българи и румънци. И не виждат смислени аргументи за нея: „Ама защо да ни гонят! Плащаме си за всичко, помагаме им - кой с труда си, кой с ума си.“
На тръгване от Лондон преглеждам вестника, който се разпространява в метрото. Погледът ми попадна върху една информация. От 1970 г. досега британците били повишили средната температура в жилищата си през зимата с 4 градуса по Целзий. И в момента били достигнали цели 17.4 градуса. А у нас стандартът е 20 градуса... Така че не зная колко топло им е при такива „домашни“ температури на нашите сънародници в дъждовния и мрачен Лондон. Но пък съм сигурна, че повечето от тях гледат със здрав балкански реализъм на изкуствено пренавитата от политиците пропагандна пружина за българо-румънската „заплаха” - всяко чудо за три дни.

 

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема

 

Copyright © 2012 Nextel Co