Съвместна рубрика на сп. ТЕМА и Filibe.com

 

 

Кой командва в Киев

Новото правителство начело с Арсений Яценюк е под контрола на ултрадесни екстремисти, които пребиват политически опоненти и въвеждат антируски закони

 

Къдринка Къдринова


Първо дойде имейл от мой добър познат, живеещ в Украйна: „SOS! Приятел пребит в Киев.” Всъщност това бе препратен зов за помощ от самия пострадал, който вероятно го беше писал набързо, като sms от телефон – с объркани букви, с грешки. Ето съдържанието:
„Аз, Р.В., активист на Украинската комунистическа партия от Лвов, бях жестоко пребит в Киев от бандеровци. Преследват и майка ми, заплашват да се разправят с децата ми. Заканват се да убият мен и жена ми. Помогнете да получа политическо убежище в друга страна. На 22.02.14 г. от 11.00 до 23.00 ч. майдановци ме изтезаваха в Мариинския парк, забождаха ми игли под ноктите, удряха ме с прътове и с юмруци, пробиха ми десния бял дроб, счупиха ми три ребра, носната преграда, лицевата кост. Спукаха ми черепа. Получих мозъчно сътресение от 2-ра степен. Целият съм посинял. Утре ще ми правят пункция на гръбначния мозък. Черна беда! Обраха ме, взеха ми документите, пари, златна верижка с кръстче.”

По-нататък бяха посочени имейл, телефонни номера, адресът на болницата, в която лежи човекът. Препратилият съобщението добавяше още биографични данни за пострадалия, но подчертаваше: „Убедителна молба – тази информация да не се публикува с открит достъп, тъй като той се бои за живота си: нацистите с боксове и бухалки редовно идват в болницата заедно с милицията, там карат всички пострадали – и майдановци, и антимайдановци.”

Вслушвайки се в това предупреждение, спестих тук цялото име и политическия пост на пребития, които бяха посочени в писмото. Междувременно от доста други информационни източници вече бяха започнали да пристигат съобщения за подобни инциденти и с други идейни опоненти на новата власт в Киев. Извършителите все бяха от бойни отряди на крайнодесни групировки като „Десния сектор” или „Свобода”. Те са наследници на някогашните националисти и антисемити като прочутия Степан Бандера, сражавал се заедно със свои съмишленици на страната на нацистите по време нахлуването им в Украйна през Втората световна война. Затова наричат и днешните му последователи бандеровци.

След като проверих по името и другите данни, че посоченото в имейла лице е реален 35-годишен мъж, позвъних и на един от телефоните. Отговори измъчен слаб глас, накъсван от тежко дишане на пресекулки. Човекът отсреща потвърди написаното в писмото, оплака се, че едва диша заради пробития бял дроб и отново помоли данните му и изобщо случаят да не се разгласяват: „Разберете ме, ако бях сам, нямаше да ми пука. Но имам деца, майка! Казаха, че ще ги убият пред очите ми... Нямате представа как са озверели, тук е страшно! Ние в Западна Украйна отдавна ги знаем, те тръгнаха оттам. Предупреждавахме, че иде жестока вълна, но кой да ни чуе... Написах това писмо само с надеждата да получа политическо убежище в чужбина за семейството ми и за мен. Тук не можем да останем.”

Опитах се да обясня на човека, че именно разгласяването на случая ще е по-добра гаранция за сигурността на семейството му, отколкото премълчаването му, но не успях да го убедя. С тежко чувство продължих да следя новините от Украйна.

Ден по-късно попаднах на няколко украински сайта, които вече бяха разказали за въпросния инцидент с всички подробности и дори със снимки от колективния линч. Естествено, в ерата на интернет такова нещо няма как да остане тайно. Снимките несъмнено бяха направени и качени от нападателите - вероятно като назидание. Имаше и емоционални твърдения от тяхна страна, че мъжът бил разпознат като снайперист, стрелял по хората от Майдана, и затова бил наказан. Но липсваха всякакви доказателства. Просто някой в тълпата казал: той е! А и самият „виновник” си признал – след като го били 12 часа... Коментарите във форума под това съобщение бяха на хора с различни убеждения, срещаха се и цинизми към пострадалия, но доминираше общото възмущение от подобно бездоказателствено дамгосване, изтезание, самосъд, вакханалия на насилието.

След като жертвата на яростта на новите силни на деня се оказа „разконспирирана” по този начин, вече мога да напиша и цялото име на младия мъж – Ростислав Василко, първи секретар на Шевченковския районен комитет на Украинската комунистическа партия в Лвов, юрист по образование, кандидат-депутат на изборите през 2012 г. и съветник на настоящия депутат комунист Александър Голуба. Ростислав е партиен активист, с многобройни политически инициативи, насочени срещу националистическия екстремизъм в Западна Украйна, достатъчно известно лице от новините. Малцина от форумците в споменатите сайтове се съмняват, че пребиването му е отмъщение тъкмо за неговата политическа дейност.

Комунистите не бяха част от досегашното правителство, макар и в много от случаите да подкрепяха в парламента Партията на регионите на президента Виктор Янукович. Но точно срещу тях е насочена сега най-силната отмъстителна вълна на националистите – защото нетърпимостта между тези две политически тенденции е много стара и много дълбока. Фашизираните националисти в Украйна открай време са яростни антикомунисти и антисемити, настървени срещу „болшевишко-чифутската банда”. Мишена сега са и комунистическите символи начело с паметниците на Ленин, които масово се събарят из цялата страна. „Имам чувството, че Ленин е бил президент на Украйна през последните 23 години”, писа един украински форумец.

Парадоксът е, че именно СССР създава Украйна във внушителния формат, в който я познаваме днес – включвайки и западните, и източните й територии плюс подарения й от Никита Хрушчов Крим. Още един парадокс – еуфорията от „ленинопада” повлече и един паметник на Кутузов, големия пълководец, отвоювал Крим от турците през ХVІІІ век и загубил едното си око в отбраната на Украйна от нашественици.

Неговото събаряне вече е резултат от чисто русофобската вълна, допълваща останалите фобии и подхранвана от водещите настроения сред доскорошната опозиция. По-умерените партийни формации като парламентарните „Баткившчина” и „УДАР” се превърнаха в заложници на ултрадесните „Свобода” (парламентарно представена) и „Десния сектор”, чиито бойни групи реално свалиха предишната власт, проваляйки с нови атаки по силите за сигурност всеки пореден опит за мирно договаряне с Янукович.

Сега лидерите на „Свобода” Олег Тягнибок и на „Десния сектор” Дмитрий Ярош са със самочувствието на същински победители и на господари на положението. Те логично получават и ключови позиции във властта чрез свои хора в новото правителство, оглавявано от семплия Арсений Яценюк от „Баткившчина”, а и в други важни институции. И. д. главен прокурор например става депутатът от „Свобода” Олег Махницкий, бивш адвокат на Тягнибок, отървал го в съдебните дела за разпалване на междунационална вражда. На коменданта на Майдана и изявения националист Андрей Парубий се поверява Съветът за национална сигурност и отбрана, а за негов заместник е предложен Дмитрий Ярош – водачът на „Десния сектор”. Националистически активисти навлизат и в МВР, назначавани от поелия това министерство бизнесмен и депутат от „Баткившчина”Арсен Аваков. Открито е оповестена амбицията за масова лустрация.

Видимите водещи постове в държавата – на временния президент и председател на Радата (Александър Турчинов), на премиера (Арсений Яценюк), на ключовите министри като например на евроинтегратора Борис Тарасюк или на споменатия шеф на МВР Аваков, отиват все в ръцете на кадри на „Баткившчина” и на приближени на партийната лидерка Юлия Тимошенко. За кого това е добре дошло – след малко. Сега само трябва да се добави, че същественият за изработването и реализирането на правителствената политика „втори ешелон” на властта преминава почти изцяло под контрола на радикалите от „Десния сектор” и „Свобода”.

Решенията се взимат лесно и бързо в настоящия странен състав на Радата (парламента), където 80 депутати напуснаха потъващия кораб – доскоро полезната им като управляваща Партия на регионите. Трудно е да се контролира кой и с чии карти гласува в момента, така че легитимността на върховния законодателен орган не е безспорна. Въпреки това първата му стъпка след изчезването на Янукович бе отмяната на закона от 2012 г. за статута на регионалните езици. Този закон въвеждаше официално двуезичие за всеки район, в който дадено малцинство надвишава 10% от жителите. Мярката гарантираше както правата на многобройните рускоезични украинци (около 1/3 от общо 45-милионното население на страната), така и на малцинства като българите (200 000 души), унгарците (150 000), румънците (400 000) и т.н. Неслучайно българското МВнР реагира на 25 февруари с призив към новите власти в Киев да се стремят да включват всички етнически групи в украинското общество и да зачитат правата на човека и върховенството на закона.

Междувременно Тягнибок вече лансира и идеята за създаване на министерство на самосъзнанието, а депутатите от партията му внесоха проектозакон за забрана на „неправилно” отразявалите Майдана телевизии...

Агресивно доминиращата роля на екстремистките сили в новото управление и заканите на Тягнибок да вкарва в затвора всеки, който говори на руски, естествено, силно притесняват и дразнят рускоезичните източни и южни райони, а и самата Русия. Още повече че нещата не се изчерпват само с думи. Бойците на самоотбраната на Майдана, съставени от активисти на „Свобода” и „Десния сектор”, продължават да държат центъра на Киев блокиран с барикади и твърдят пред репортери, че ще останат там, за да контролират дали новото правителство ще върви във вярната посока. Не крият, че са въоръжени. И така не е само в столицата. В интернет се въртят кадри с бабаита националист Александър Музичко, майданец и ветеран от чеченската война, който се явява на заседание на областния съвет в Ровно (Западна Украйна), за да го „контролира”. Вади арсенала си от автомат и хладно оръжие и подигравателно пита съветниците дали някой ще се осмели да му ги вземе. Естествено, желаещи няма.

По руските телевизии се върти и видеоматериал, заснет и качен в социалните мрежи още през 2006 г. от един от участниците в курс по военна подготовка, изкаран от група

 

Демонстрант на Майдана размахва "косата на смъртта" на която е изписал закана към Комунистическата партия на Украйна

 

 

 

Сцена от бруталния побой над Ростислав Василко в Киев


млади украински националисти под ръководството на инструктори от НАТО в Естония, край градчето Емари. Разбира се, за Русия това е поредното доказателство за отдавнащна и целенасочена намеса на западни сили във вътрешните работи на Украйна. От страна на националистите, останалите доскорошни опозиционери, Естония, НАТО, САЩ и ЕС подобни обвинения твърдо се отхвърлят. Отричането обаче има слаб успех сред обективните наблюдатели на украинската драма, за които е очевидно масираното западно участие в разигралите се пред очите на всички ни процеси. Дори кулминацията – подписването на прословутото споразумение за предсрочни избори и последвалото изчезване на Янукович, е постигнато при прекия натиск на първите дипломати на Полша, Германия и Франция. Красноречиво е свидетелството на полския външен министър Радослав Сикорски за ситуацията, която той лично описва пред в. „Таймс”, а вестникът преразказва така: „Вие сте длъжен да обявите датата на своята оставка – казал Сикорски на президента.

Янукович пребледнял, но не отстъпил. Скоро след това на Янукович се обадил Путин и по думите на Сикорски вече всичко станало възможно.” Цитиран е и неназован западен дипломат, според когото Янукович попитал Путин дали ще му помогне с войски, но Путин категорично отговорил с „не”.
Епизодът е описан, за да фокусира вниманието около влиянието на руския президент Владимир Путин върху Виктор Янукович. Но той разкрива също, че Янукович е бил под сериозен чуждестранен натиск - на европейското дипломатическо трио. В тази ситуация, вместо да продължи реално да отстоява националните интереси, той предпочете да дезертира от Киев и дори „изчезна” за повече от седмица. След безброй догадки къде е – коя от коя по-комични с абсурдността си – той се обозначи в Русия, в луксозното селище за елита Барвиха, където „група украински граждани” събрала помежду си някакви си 52 млн. долара и напазарувала достоен дом за своя любим ръководител. Бе съобщено също, че чувстващият се физически застрашен в Украйна (очевидно основателно) Янукович е настоял, че именно той продължава да е легитимният президент на страната си и че е поискал от руските власти да гарантират неговата лична сигурност. Молбата му е „била удовлетворена” без други гръмки фрази и без обещания, че няма да бъде екстрадиран, ако се получи аргументирано съдебно искане от Киев.
След повече от седмица узряване „в нелегалност” Янукович даде заявка, че пак ще си иска властта в Киев. Най-забавното ще е, ако на обявените за 25 май президентски избори в Украйна (съвпадението с евровота никак не е случайно) досегашният държавен глава се яви и вземе, че пак спечели...

Не по-малко забавна е и мантрата на определен кръг коментатори, според които Янукович бил „проруски” политик и че със свалянето му се отварял пътят за „проевропейските” му опоненти. Янукович играеше преди всичко за себе си и за своя „приятелски олигаршески кръг” от региона на родния Донецк. А Москва го наказа с безразличие веднага щом долови, че той се опитва да точи бонуси и от нея, и от ЕС. Никоя руска медия, нито пък политик плаче днес за него. Що се отнася до „проевропейците”, там триото Яценюк- Виталий Кличко-Тягнибок силно издиша откъм „европеизма” на третия си участник, който обаче на практика държи другите двама „под ботуш”. За „проевропейка” минава и героичната Юлия Тимошенко, която веднага след излизането си от затвора отиде да говори пред недоволните на Майдана. Но в ЕС и в САЩ никак не се зарадваха на перспективата от завръщането й в политиката вкупом с целия й мътен шлейф от непрозрачни връзки от миналото. Понеже е доста обиграна, самата Газова принцеса веднага прецени, че трябва да изчака по-подходящ момент за реванш, и прие да замине на лечение в Германия, оставяйки на водещите позиции в Киев своите политически възпитаници Турчинов, Яценюк и сие.
Ако Тимошенко беше поела лично юздите на Украйна още сега, от това щеше да е най-доволен Путин, който отлично се разбира с нея още от времето на онзи прословут газов договор, сключен през 2009 г. Именно заради неговите неизгодни за страната й условия Тимошенко беше в затвора.
В момента най-важното е да се намери изход от кризата, в която се намира Украйна. Както ЕС, така и САЩ вече дадоха сигнал, че решение може да се търси само с участието на Москва. Разбира се, това желание е подхранвано и от икономически мотиви, тъй като МВФ не би искал да рискува сам да се нагърби с кредитта от 35 млрд. долара - на колкото се изчисляват необходимите разходи за избягване на украинския фалит. Надеждата е Русия също да продължи с траншовете от обещания от нея още през декември кредит от 15 млрд. долара, от който досега успя да преведе на предишното правителство само първите 3 милиарда. В момента обаче Москва не бърза. Премиерът Дмитрий Медведев обясни, че за отпускане на втория транш е необходимо Украйна да има легитимно и достойно за доверие правителство, а не „хора с маски”. Кой знае дали в Москва ще разпознаят подобаващи партньори в контролирания от екстремисти кабинет начело с Яценюк.

Русия и лично Путин засега демонстрират поразително здрави нерви по украинското направление. Разбира се, хорът на еднополюсните коментатори реши, че въздържането от резки руски действия в Украйна е само заради олимпиадата в Сочи – за да се запази изграденият там положителен и отворен образ на руската държава. Стратезите на украинската революция положиха неистови усилия положението в Киев да се окървави точно по време на олимпиадата. Може би точно това бе причината за непреклонния инат на майдановците да провокират нови и нови сблъсъци при всеки опит за мирно договаряне с Янукович. Появиха се, разбира се, и дежурните снайперисти, които винаги са участвали при всяка от многобройните подобни предишни мистерии. Достатъчно е да върнем лентата към Румъния през 1989-а (помните ли „телевизионната революция” срещу Чаушеску, загадъчните гърмежи от покривите в Букурещ, подредените като за изложба трупове в Тимишоара, които после се оказаха инсценировка?) или Иран през 2009-а (помните ли красивата застреляна Неда, за която не стана ясно от чий куршум точно загина?). Никой не разбра и няма да разбере кой срещу кого и защо е стрелял и в Киев, но кръвта свърши работа – Янукович бе свален, а на Путин му се отрови удоволствието от Олимпиадата в Сочи.
И въпреки това руският президент не показва нагласа за намеса в Украйна – независимо какво му приписват всевъзможни тълкуватели. Онова, което Путин не се поколеба да направи в тази ситуация, е звучно да раздрънка оръжие, за да предупреди, че лазенето по нервите е време да спре. В дислоцираните в Западния и в Централния военен окръг на Русия военни части бе предприета „внезапна проверка на бойната готовност” – тоест военни маневри край украинската граница. Естествено, НАТО реагира с предупреждение, че ще подкрепя „суверенитета, независимостта и териториалната цялост на Украйна”, а държавният секретар на САЩ Джон Кери, след като увери, че страната му не иска конфронтация с Русия, призова Москва да е „много внимателна”. Още Чехов е предупредил за пушката на сцената, която все гърми в третото действие, така че рискът от ескалация, включително и военна, уви, е реален.

Особено на фона на напрежението сред рускоезичното население в Източна Украйна и най-вече в Крим, където идеите на Майдана никак не са популярни, където тревогата от ескалацията на националистическия екстремизъм в западната част расте и където масово се създават отряди на народното опълчение. В Крим е базиран и руският Черноморски флот. На 27 февруари сградите на парламента и правителството в Симферопол, главния кримски град, бяха завзети от неидентифицирани отначало въоръжени групи. Някои сметнаха дори, че може да са местни майдановци или провокатори.После се разбра, че били представители на опълченската група „Самоотбрана на рускоезичното население на Крим”. Под техен надзор депутатите в местния парламент решиха на същия 25 май, когато в страната ще се гласува за президент, Крим пък да се изкаже в референдум за статута си.

С „меката” си окупация (която не попречи на работата на парламента) въоръжените доброволци осъществиха вариант на онова, което майдановците масово правеха в държавните институции в Киев по времето на Янукович. Но и.д. президентът Турчинов („Баткившчина”) обяви кримската акция за „терористичен акт” и нареди на силовите структури „да разблокират зданието”. Дали сега ЕС и САЩ ще му се скарат като на Янукович? Междувременно многоброен митинг на татарското кримско население, което недоволства от цялото напрежение, скандираше на симферополския площад: „Алах Акбар!”. И за да бъде бъркотията пълна, чеченският лидер Рамзан Кадиров предложи да изпрати свои миротворци за „подпомагане на братските народи в Крим”...

 

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема

 

Copyright © 2012 Nextel Co