Съвместна рубрика на сп. ТЕМА и Filibe.com

 

 

Детската планета – отнета на ползу роду
 

Държавата конфискува три деца, за да прикади с тяхната невинност бесовете си

 

 

Веселина Седларскав

 

Да речем, че признавам млатенето за спорт и даже разбирам от бокс. Щом разбирам, значи съм наясно кой какъв боксьор е, макар че разликата между Кобрата и Кличко е видна от самолет и за неразбирачи. Да речем, че съм такъв твърд в принципите си почитател на бокса, че за честта му държа винаги да побеждава по-добрият. Не живея в Северна Корея, имам право на мнение. Живея в държава, в която правото да имаш мнение и да го заявяваш свободно, отпразнува четвъртвековен юбилей. Не сме и талибанска държава, имаме си интернет, а там пък има най-демократичната медиа в историята на човечеството – социалната мрежа. Да речем, че в тази най-демократична виртуална територия оповестявам с най-демократичното право на лично мнение очакването си в мача да победи Кличко, защото смятам, че е по-добър. Нали си представяте какво започва само секунди по-късно под този статус? Започва обстрел, който слага в малкото си джобче севернокорейската организирана спонтанност и талибанската правоверност. Аз съм безродница, срам за дедите, украинска подлога, фенка на Кончита Вурст, заради такива продажници като мен клета майка България е на този хал.
Но не се предавам. Продължавам да съм убедена, че имам право на мнение. Затова решавам да оповестя и мнението си за детската Евровизия. Мога да кажа просто, че е кич, та дрънка, но тя е повече от кич. Коронясано момиченце в бална рокля е такава класическа пошлост, че даже и нискобюджетен холивудски режисьор би се притеснил да я използва. Боливудски – да, би я употребил. Всеки кич е намазан с мед, сладни. В случая обаче проблемът с кича с мед да го намажеш, толкова е малък на фона на останалото. Деца от Третия свят, които шият маратонки за корпорациите от първия свят, са роби. Деца с дрехи и жестове на възрастни, с работно време на възрастни, с предназначение да забавляват възрастни – те какви са?
Да напомня, продължавам да вярвам, че имам право на лично мнение. А личното ми мнение е, че мястото на едно момиченце по нощите не е на стадиона, на който ще играе „Лудогорец“, за да пее химна. Мястото на момиченцето по това време е в леглото. Ама ние толкова много харесваме това целунато от Бога момиченце, че искаме да го гледаме непрекъснато. Да му се радваме, да го консумираме, да го присвояваме, да го употребяваме, да му носим шлейфа, да го щипваме по бузките… Да му отнемем детството, за да се почувстваме горди, че сме българи. Да плати момиченцето с детството си, с игрите си, със съня си правото ни на патриотизъм. Да купи с божия си дар опрощение за нашето бездарие да сме се докарали дотам, че нищо друго вече не ни носи обща радост. Да ни изпроси с труда си едно момиченце извинение за нашия мързел. Да спечели с желязна дисциплина правото ни да сме забравили какво е дисциплина, докато се излежаваме пред телевизорите от години, за да гледаме сеирите на възрастните. Ако ми кажете едно дете-чудо, от което после да е станало щастлив възрастен човек, веднага млъквам. Майкъл Джексън? Маколи Кълкин? Робертино Лорети?
Все още мисля, че имам право на лично мнение и то е, че
възрастните
нямат срам
Те отвлякоха трите евровизийски деца като заложници и ги пренасяха от институция на институция, сякаш детската невинност имаше силата да ги пречисти. Президентът, приведен над децата с нелепа държавническа тържественост. Парламентът, изправен и аплодиращ Евровизия с ентусиазъм, равен на приемането ни в Европейския съюз. Как не се сетиха да ги заведат при патриарха и при мюфтията в името на етническия мир?
Мястото на трите деца през тези дни беше в училище. Не споменавам имената им, защото имената на децата не трябва да се подмятат – те са тяхно притежание, не на възрастните. Единственият адекватен човек в целия този неловък, нелеп спектакъл беше учителката, която поискала извинителна бележка за отсъствието на децата. Ако не е измислен този факт, за да стане още по-забавно. Да речем, че седнах и написах всичко това в най-демократичната медия в нашия демократичен свят, социалната мрежа. Резултатът е, че този път към бойците от Северна Корея и талибанските дружини се присъединиха и главорезачите от Ислямска държава. Най-нежната обида бе, че съм ХЕнтелектуалка. Отвърнах с: Вий пък сте баш патрЕоти. Напоследък българският език се затруднява да полита до висините и да се гмурва до дълбините на неприличието, в което живеем. Думите взеха да ни изглеждат немощни пред делата. Иска ни се да ги изкрещяваме по нов начин, за да обозначим новия предел, който е минат.
Излъгах, не обидих никого на патрЕоти. Да си кажа истината, изобщо не написах нито първото, нито второто мнение в социалната мрежа. Написах нещо съвсем различно: „Ако бяхме пуснали Кубрат Пулев срещу италианчето Винченцо, което спечели Евровизия, щяхме да победим поне на едното място.“ Ако мислите, че имаше смях под този статус, нямаше. Виж, забележки имаше.
Господи, какви неща правя за Англия! – мислел си принц Чарлз по време на някаква визита в Африка, докато отхапвал от сервираното му змийско месо. Това минава за патриотизъм при член на кралската фамилия и май че наистина е. Интелигентността на учителя ни по военно обучение в десети клас не превишаваше размера на дозиметричното кръгче за измерване на радиацията. Той пишеше на дъската: 1. Видове Отечество: а/ социалистическо, б/ капиталистическо; 2: Видове любов към Отечеството – а/ към социалистическото, б/ към капиталистическото. Това минаваше за патриотизъм, макар със сигурност да не е. Швейцарските войници от гвардията на Ватикана боледували смъртоносно от любов към Родината. Били убедени, че са болни от патриотизъм, защото, когато се връщали в Швейцария, чувствали подобрение. Доста по-късно станало известно, че боледуват от туберкулоза. А подобрение наистина чувствали – от климата в швейцарските планини. Ето колко е лесно
патриотизмът да бъде сбъркан
с друга диагноза
Нашата българска диагноза не е чак толкова сложна, колкото объркването на туберкулозата с отечествената любов. Не ни е нужен д-р Хаус в случая, за да я разгадае. Достатъчно е да си припомним, че: когато наблюдаваме някого – виждаме поведението му, когато го опознаем – разбираме какви са ценностите му и можем да предвиждаме поведението му. На дъното под всичко това е мотивацията му и до нея се стига най-трудно, а най-често изобщо не се стига. Когато човек няма стабилни ценности, той реагира със заучено поведение. Казано още по-директно: имитира ценности през поведение. Патриотизмът е универсално приемливо поведение, когато всички стари ценности са се разпаднали, а нови не са съградени.

Крисия на сцената на Евровизия

 

Крисия, Хасан и Ибрахим с Цецка Цачев в парламента

 


За нас уважението към чуждото, различното мнение не е ценност. Различното мнение е враг – както беше преди т.нар. демокрация, която искахме точно заради правото да имаме различно мнение. Колкото и да разбираш разликите в класата на двама боксьори, нямаш правото да искаш да победи по-добрият, защото той не е българин и това те изхвърля от строените редици на патриотите. Ако смяташ, че трябва да победи по-добрият чужденец, това те прави двоен грешник. От една страна, очакваш мнението ти да бъде уважено и така подкрепяш една демократична ценност, която сме отхвърлили, защото е труднопостижима, изисква добра воля и широта на ума, с каквито не желаем да утежняваме битието си. От друга страна, отказваш да се присъединиш към поведение, с което имитираме, че си имаме ценности.
Пречиш на
преструвката
Ставаш трън за балона на общата халюцинация, че сме ценни, защото сме българи и други причини не са ни нужни. Усложняваш положението с колективното гордеене. Още малко и ще кажеш, че колкото е логично преди мача да се вика „Бъл-га-ри – ю-на-ци!“, толкова е и нормално след загубата да скандираме „Бъл-гари – сла-ба-ци!“ Дори си в състояние да кажеш, че както сега след загубата на Кубрат Пулев нямаме причина за колективен срам, така и при победа не би трябвало да имаме причина за колективна гордост. Ей това е ХЕнтелектуалщината – с някакви си разсъждения да пречиш на обзелото ни веселбарство.
Менчета със здравец, пафти и навуща не са патриотизъм, те са фолклор. Да се тръшкаш гръмогласно за българщина, не е патриотизъм, то е словоблудство. Българщина си е глупава дума, само си представете „румънщина” или „турчищина” и ще се съгласите. Но поне не звучи страховито. Докато българизъм... Това е новата дума, въведена от хора, които смятат, че да си патриот е достатъчно да си облечен в черно, да целуваш ръка на православието и да замерваш евроатлантизма с тапи от шампанско. Българизъм е да си доказваш, че обичаш България, като мразиш други. Любов, доказана с омраза. Няма такава любов.
„Който не е православен, не е българин” – това не е патриотизъм, а фундаментализъм. „Ние сме първите европейци”, не е патриотизъм, то е невежество. „Охридското езеро – гребна база на Софийския университет” не е патриотизъм, то е само симпатичен протест срещу грешен прочит на историята.
„Циганите на Сатурн” въобще не е патриотизъм, то е психологически проблем. Причината да мразим циганите не е – както се ласкаем да мислим, - защото не приличаме на тях. А точно обратната – защото приличаме на тях. Те са оголеният образ на нашето неможене да се справим. Те са още по-бедните от нас, още по-безперспективните, още по-безнадеждните. Те ни дразнят, защото въплъщават онова, което ни дразни у нас самите. Ние насочваме гнева си към тях компенсаторно, иначе би ни било трудно да крепим личната си легенда, че ето на, справяме се и бихме се справяли още по-добре, ако не са те. Истината е, че бихме се справяли още по-добре, ако не беше онази част от нас, която циганите въплъщават и за която постоянно ни напомнят.

„За всичко и навсякъде са виновни евреите” не е патриотизъм, то е плюене в един от малкото останали кладенци, от които можем да пием самочувствие. „Аман от турците!” не е патриотизъм, то е мързел. Турците не са ни виновни, че не си правим труда да отидем до урните.

Междувременно се появи информация, че един от малките герои от Евровизия припаднал по време на някаква тържествена реч на някакъв областен управител. В онази учителка, която поискала извинителна бележка за отсъствието на децата, ми е надеждата. Дано да сигнализира и Агенцията за защита на детето.

 Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема

 

Copyright © 2014 Nextel Co