Съвместна рубрика на сп. ТЕМА и Filibe.com

 

 

Наследството на Дянков

Бившият финансов министър дестабилизира финансовата система, като остави на следващото правителство три големи плащания по държавния дълг

 

Димитър Събев


В челните редици на сгромолясалото се правителство Симеон Дянков вече не е вицепремиер и финансов министър на България. Дотук добре. По-важното е дали неговата финансова политика ще продължи и в бъдеще. Има такава опасност: от високия си пост Симеон Дянков разполагаше с достатъчно време и възможности да работи на идеологическия фронт, т.е. да налага своите радикални убеждения на българското общество. Неслучайно той се похвали наскоро в телевизионно интервю: С времето Бойко Борисов стана поне толкова десен, колкото и аз. Истина е, Дянков ся в добре подготвена и наторена почва. Идеологията, която го доведе от Световната банка до министерското кресло, отдавна облъчва населението чрез медиите, господства в книжарниците, шири се в залите на икономическите университети. Сега тя със зъби и нокти се бори да удържи контрола над България.
Симеон Дянков не заслужава да си тръгне от България с вдигната глава, както той самият и партията, за която доскоро работеше, опитват да направят. Дянков беше най-радикалният и най-подкован овластен представител на икономическата школа, според която публичната собственост е социално зло, а интересите на големия бизнес пътеводна светлина. Бунтът на улицата е потвърждение, че финансовият курс, олицетворяван от Дянков, не води към обещаваните ни от десетилетия свобода, предприемчивост и благини. Хората заявиха, че искат преразглеждане на десетилетния неолиберален консенсус в България и промяна в отношението към публичната собственост, към общите блага като форма на народност, на самочувствие и на самосъзнание.
Политическият фалит е безспорен. Конкретно Дянков обаче трябва да понесе отговорност и затова, че дестабилизира следващото правителство, като му пробута да плаща три големи емисии държавен дълг. Бившият финансов министър разстрои финансовата ни система. Той не може да се измъква по терлици.

 

Глава върху тепсия

 

Навръх 19 февруари премиерът свика извънреден брифинг по повод протестите срещу монополите, където осветли отчаяно кадрово решение: вицепремиерските задължения на Дянков да преминат към родената през 1977 г. Лиляна Павлова, а финансовите към философа Дончев. Освобождаването на Дянков трябваше да послужи като главен бушон за народното недоволство, но токовият удар се оказа по-силен и след още една нощ и утро на кървави протести на 20 февруари премиерът Бойко Борисов подаде оставка. Рядък случай, в който Борисов удържа думата си; медиите припомниха на премиера, че през октомври 2010 г. той каза: Освобождаването на един или друг министър не е проблем. Освобождаването на един финансов министър обаче е все едно пада цялото правителство. Не е сигурно дали Борисов помни думите си отпреди две години, но предвид това, че оставането на поста ще е пагубно за изцапания му имидж при изгледа да се съревновава на изборите със също непопулярните Доган и Станишев, той доброволно се отказа от властта за известно време.
Уволнението на Дянков, което повлече цялото правителство, е също толкова безотговорно, колкото и оставката на Борисов. Има основание да предположим, че Дянков сам си го изпроси. От Дянкова гледна точка той просто си вършеше работата в България. В споменатото интервю за TV7 от 3 февруари тогавашният финансов министър на няколко пъти коментира своята оставка и настоя: Никой не може да ми нареди. Премиерът може да ме убеждава, но той не е такъв човек става дума за предизборно отпускане на кесията. Лесно е да си представим как Борисов, който се страхува от улични протести, е избухнал в Ахилов гняв, когато лично е наредил да се платят субсидиите на зърнопроизводителите, за да няма пак трактори пред Александър Невски и заповедта му е срещнала Дянковото не, последвано от демонстративно отпътуване за САЩ.
Предлагам да пропуснем фарса около завръщането на вече бившия финансов министър в България и заявката му за втори мандат. Нека знаем, че за Симеон Дянков е много важно да остави впечатление на безкомпромисен финансист, водещ рестриктивна политика спрямо държавните разходи. Фокусът на интереса му е далеч от България: той държи личното си богатство в САЩ; там е и семейството му. Показвайки вярност към крайно консервативната идеология, наричана още неолиберална, Дянков си осигурява кариерен комфорт във Вашингтон или Лондон. Ако пожелае, той дори може да се представи за политически мъченик, жертван в името на популизма. В скоро време очаквайте от него учебник как се управляват финансите на България, Европейския съюз и света в режим на строги икономии.
Официалната версия на Борисов за оставката на Дянков прозвуча неубедително: бившият финансов министър бил, първо, некомуникативен и голям инат; второ нямало напредък в областта на електронното правителство, на това отгоре Дянков отказал да даде пари за субсидии. Защо му трябваше да ми причинява това със зърнопроизводителите? ако Борисов е уволнил вицепремиера си наистина само заради това, по-малко от пет месеца преди редовните избори, значи бившият ни министър-председател е силно неуравновесена личност. По-съществено е това, което рискува да остане скрито: и зад широкия гръб и груб натюрел на Борисов се води политика, която обезправява народа и закрепостява хората. У нас открай време се насърчава среда, която отблъсква българите от собствената им държава и ги принуждава да емигрират; обезкуражава ги да се борят да изкарват прехраната си тук с труд. Тази политика не започна сега, тя беше наложена на страната още през 1997 г. със споразумението с Международния валутен фонд и именно тази политика трябва да си изпати, и то реално, от народния гняв.
Вижте, зърнопроизводителите тоест големите арендатори, в момента не изпитват финансови затруднения, които да заслужават предсрочно изплащане на субсидии с цената на остъргване на фискалния резерв. Настоявайки да им се дадат субсидиите точно през януари, Борисов направи пореден реверанс към интересите на големия бизнес и икономическите групировки. Всичко беше направено така, че Дянков да се измъкне по терлици в момента, когато ще бъде поискана сметката.


Финансов чар
 

Дянков уж беше отстранен, защото се противопостави на нареждане на премиера да преведе 841.6 млн. лв. на зърнопроизводителите. Тези пари можеха да бъдат взети и бяха взети от фискалния резерв, с който оперира изпълнителната власт. Във фискалния резерв има целеви фондове, които по принцип не трябва да се харчат, но от друга страна, в Закона за бюджета е написано, че фискалният резерв се мери в края на годината. Управляващите може да си затворят едното око и да извадят от резерва нужните им средства, след което през годината да ги възстановят. През първото тримесечие хазната обикновено е празна; тя започва да се пълни с данъци чак в края на март. Заслужава да припомним, че Финансовото министерство в началото на 2012 г. бръкна дори по-дълбоко във фискалния резерв, с което си навлече остри критики от опозицията и вдигане на вежди от Международния валутен фонд. Явно Дянков този път е предпочел да спази директивите на фонда, вместо да угоди на премиера. Към 15.02.2013 г. правителството разполага с 3.75 млрд. лв. в БНБ. След извършеното плащане този резерв (основна част от фискалния резерв) е паднал под 3 млрд. лв., тоест отново посегнахме на неприкосновения запас.
Но упоритостта на бившия министър да спира плащания не носи успокоението, че някой зорко бди за интересите на финансовата система. Напротив състоянието на държавните финанси става тревожно. При всичките хвалби за финансова стабилност Министерството на финансите очевидно не е способно да осигури краткосрочна ликвидност в размер под 3% от годишните държавни разходи. Плащане за зърнопроизводителите до края на януари оправдано или не беше договорено още преди година, тоест Дянков е знаел за задаващия се разход и е имал време да се подготви.
Той не го направи и затова финансовото министерство по спешност пусна емисия ДЦК на вътрешния пазар на стойност безпрецедентните 800 млн. лв., за да се попълни фискалният резерв. Банките усвоиха новите държавни облигации, но пазарът е в шок: и заради размера на емисията, и заради кратките срокове за подготовка, а най-вече заради оставката на правителството. Лихвата по дълга се запази учудващо ниска. През седмицата бяха отворени две емисии ДЦК: в понеделник (18 февруари) за 40 млн. лв. с падеж след пет години и в сряда (20 февруари) за 800 млн. лв. в шестмесечни книжа. Нестабилността в страната оскъпи първата емисия с 0.33% годишно, което за петгодишния период се равнява на 660 хил. лв. Втората емисия е с 1% годишна доходност, тоест лихвите й са 4 млн. лв. Така че на раздяла Дянков ощети фиска с общо 4.7 млн. лв.
Много по-страшно е, че Дянков набута на следващото правителство три големи плащания по държавния дълг. Първи идват новите земеделски ДЦК за 800 млн. лв. с падеж още през август - месеци след старта на новото правителство, тоест с дестабилизиращ потенциал. Втората дългова порция - през януари 2015 г., е наследство от Милен Велчев на стойност USD 1.086 млрд., като Дянков крайно затрудни изплащането й, изгребвайки фискалния резерв. Трето кръвопускане ще виси докрай на следващите във властта, защото Дянков предоговори падежа на дългосрочните еврооблигации още за 2017 г. Сметката е, че страната финансов отличник на Европа, се оказва финансово окована от взетите мимоходом решения на един млад бивш министър с претенции за остроумие и холивудски чар.
Нека повторим: от уволнението на Дянков лъсва, че държавната хазна не може да извади едва 800 млн. лв., които при това Брюксел ще ни върне след месец или два. Факт, несъвместим с прословутата българска финансова стабилност. Качеството на финансовия министър се познава по количеството на парите, които той успява да осигури в ден на нужда. В това отношение Дянков се провали. Затова при цялото си самочувствие той няма да се нареди сред успешните финансови министри. За нас остава отговорът на въпроса къде се дянаха парите от фискалния резерв?


Търсят се нови политици


В тези дни на ярост и протести на повърхността излизат много скрити факти. Но корените на икономическите ни проблеми може би се крият в нещо съвсем познато за което сме свикнали да слушаме, само че с обратен знак. От десетилетия на българите им се внушава, че главна задача на доброто управление е правителството да се смали. В резултат на това публичните разходи като дял от БВП в България са най-ниски, с една трета под средните в целия Европейски съюз. Това е белег не за бедност, а за приоритети: у нас с помощта на Дянков и хора от неговата черга царува доктрината, че държавата трябва да е слаба и да не се бърка в обществения и най-вече в икономическия живот. Лицата на правителството, включително преждевременно уволнените министри, няма да кажат нещо различно. Парламентарната опозиция, която е управлявала, е правила същото; да не пропуснем младите юпита на НДСВ, същата вяра изповядва и Меглена Кунева, която има добри връзки в неолибералния кръг.


Ако в многобройните си протести хората на улицата показаха единство в някаква идея, тя е, че държавата трябва да влезе в ролята си и да започне да държи. Да държи по-здраво юздите на големите компании, които правят пари в нашата страна и заедно с това да отпусне хватката около малките: работници, предприемачи, младежи с надежда за по-добър живот в собствената си страна. Защо българите трябва да продължим да се лишаваме от собствените си предимства в името на идеала на хора като Дянков, един идеал, налаган по света единствено с насилие и ексцесии? Това, което Дянков и неговите сподвижници искат за България, развитите демокрации се борят да предотвратят.
Нужен е нов консенсус за линията на икономическата политика. Трябва да бъде ясно: публичната собственост също крие капани. Национализацията във всички случаи ще ни струва скъпо и в редица случаи обществената полза от нея ще е отрицателна. Но така или иначе не си струва да живеем в държава, в която политическият гръб на монополите, приватизаторите и концесионерите се ползва с всички облаги на властта и в момента се надява да бъде преизбран.
Не друго, а липсата на държавна регулация позволи на ЕРП да жонглират със сметките за ток. Макар че приватизацията на естествените монополи противоречи на икономическите закони, ЕРП можеха да функционират във взаимоизгодна симбиоза с нашето общество. Липсата на контрол, както и склонността на властта за задкулисни уговорки ги подведоха да лапнат зелника. Държавната кокоша слепота пък позволи на посредници да трупат стотици милиони с износ на евтин ток. Въпреки златната си акция държавата не си мърда пръста, че най-голямото ни предприятие - Лукойл Нефтохим, от години отчита счетоводна загуба и съответно не плаща на фиска и лев дивиденти. Заради липсата на държава българската земя се парцелира и се дава на концесии за извличане на злато от което в бюджета влиза само топлият мек блясък. Без държавна демографска политика нашият народ се топи като лански сняг. Ако се вслушаме в протестиращите, те надигат глас не само защото им е непосилно да живеят в днешните икономически рамки, но и заради това, че децата, братята, приятелите, родителите им са напуснали тази немилостива държава. Българите сме обеднели не толкова за пари, колкото с хора.


Държавността е в дълбока криза


Хората са искрено възмутени. Но Бойко Борисов не е единственият виновник за създалата се ситуация, неговото правителство следваше политиката на всички български правителства от изминалите 16 години. Освен обезсилване на държавата и прехвърляне на публични активи в частни ръце, ключов елемент на тази политика е паричната рестрикция, тоест на икономиката се предоставят по-малко пари от необходимото. По този начин се намаляват разходите за труд и печалбите на компаниите набъбват, а инфлацията не изяжда натрупаните богатства. Не търсете другаде причините за бедността и безработицата в България. В това отношение въпреки афишираните разногласия с централната банка Дянков има съмишленици в БНБ. Кучето на българската бедност е заровено и там, не само при изгонения финансов министър Дянков, индоктринирал своя уж шеф Борисов. Но дали ще разберем истинското му амплоа в България? От МФ панически се изнасяха ситно нарязани документи... Дали истината е била в тях...

Срив на акциите, свързани с властта
Усещането за разпад, което витае над страната, тежко засегна и иначе инертната Българска фондова борса. За последните 5 дни понижението в основния борсов индекс Sofix надхвърли 7%, което е тежко падане, предвид депресираната цена на българските акции. В деня, в който правителството на Бойко Борисов обяви, че подава оставка, на борсата течеше разпродажба на акциите на компаниите, които са свързани с властта или поне пазарните слухове го твърдят. Най-очевидна беше загубата на магистралите в лицето на Трейс Груп Холд главния строител на АМ Тракия и на Софийското метро. Капитализацията на дружеството се понижи с цели 10.40%, втори ден на двуцифрени загуби.
Още по-рязко се обезцениха книжата на групировката Химимпорт. Холдингът с неформално име ТИМ се смъкна с 14.08%, като на пазара бяха изтъргувани над 130 хил. акции. В семейството на Химимпорт тежки загуби понесе и Централна кооперативна банка, която официално се доминира от капиталите на холдинга. Понижението в цената на акциите на ЦКБ бе 11.14%. Зърнени храни България, друго свързано дружество, загуби 1.57% при голям прехвърлен обем, а Проучване и добив на нефт и газ олекна с почти 5%.
Надолу поеха и акциите на Първа инвестиционна банка, като в един момент в рамките на деня те се търгуваха по 1.65 лв., което представлява дневно понижение от над 9%. Председателят на Българската федерация по ски Цеко Минев, един от основните акционери в ПИБ, се ползваше с демонстративната подкрепа на бившите управляващи. Впоследствие акциите на банката тръгнаха нагоре и понижението се ограничи до 3.22%. Предходния ден ПИБ вече поевтиня с 4.6%.
Още на 19 февруари акциите на четирите борсово търгувани дружества на електроразпределителите ЧЕЗ и Енерго-Про бяха официално спрени от борсова търговия на основание изявление на прокуратурата и откриване на производство от Комисията за финансов надзор. След изказването на бившия премиер за отнемане лиценза на провинилите се ЕРП, борсовата им стойност се понижи с над 10% през въпросния ден. На борсата в Прага акциите на CEZ от началото на годината са се смъкнали с 11%. По сведение на агенция Bloomberg опасността лицензът на компанията в България да бъде отнет тази седмица е понижила цената на акциите до най-ниско равнище от 2008 г. насам. Страната ни е вторият най-важен пазар за CEZ след самата Чехия, като през 2011 г. дейността в България е донесла 9.9% от корпоративните приходи. Според експерти, ако лицензът в България бъде отнет, прогнозата за печалбата на дружеството за 2013 г. ще бъде намалена с между 1 и 2 процента.
Каре 2: Икономически последици от национализацията
През 2012 г. правителството на Бойко Борисов продаде останалата държавна третина в трите електроразпределителни дружества за общо 250 млн. лева. Мажоритарният пакет със сигурност трябва да се оцени значително по-високо, но все пак имаме някаква изходна база какво би трябвало да плати държавата, ако се вслуша в исканията на хората на улицата и си върне контрола над тези естествени монополи. Според българския пазар мажоритарният пакет от 50% в трите ЕРП струва не по-малко от 378 млн. лв.
Но според договорите, сключени по време на правителството на Сакскобургготски и подписани от тогавашния вицепремиер Лидия Шулева, в случай че държавата поиска да си върне собствеността над дружествата, тя трябва да плати много повече. Разсекретеният договор с ЧЕЗ показва (стр. 25), че ако иска да си върне контрола над активите, държавата трябва не само да възстанови на чехите платената цена, но и да им изплати направените инвестиции. Дружеството твърди, че е инвестирало у нас 1.7 млрд. лв., и вероятно ще може да докаже по-голямата част от тази сума. Поне по документи. С другите две ЕРП клаузите в договорите са сходни.
Страна като Аржентина с лека ръка е нарушавала сключени в неолибералния период на управление неизгодни сделки но България е в много по-деликатно положение, тъй като е по-зависима от външната политика, при това членува в един политически и икономически съюз заедно с Чехия, която безспорно ще се опита да защити държавната си компания. Все пак национализация на мажоритарния пакет на ЕРП не е невъзможна, макар и с цената на един или повече милиарда лева и много остри думи из световните медии по адрес на българската политическа среда.
Няма спор, че продажбата им беше грубо погазване на националните интереси (както говорителят на ЧЕЗ заяви, че национализация е грубо погазване на европейските закони). Но какво да правим? Българският народ по принцип би могъл да изгладува нужните за национализацията на ЕРП милиард или два, но по-важно е има ли България полза от тази национализация.
От икономическа гледна точка натежава убеждението, че ползата от одържавяване на ЕРП ще е нулева или дори отрицателна. Първият ефект е, че финансовите акули незабавно ще започнат да спекулират с българския държавен дълг. В същото време частните компании също биха могли да предложат на пазара добри цени стига регулаторът ДКЕВР да си върши работата. Презумпцията, че частните структури са по-ефективни, съответно по-изгодни от държавните, в случая с българската енергетика се оказа невалидна. Но представете си ситуацията, в която държавни служители ще трябва да поемат дейността по доставка на ток за клиентите: дали действително ще се стигне до понижаване на цената за крайния потребител и подобряване качеството на услугата? Национализацията не е край на монопола на ЕРП, а замяна на частния монопол с държавен. Още повече - национализацията сама по себе си няма да ни донесе евтин ток: ЕРП са само част от веригата на доставките и приносът им в крайната цена не е решаващ, макар и значителен (9.3% за ЧЕЗ).
Но освен икономическата има и политическа гледна точка. Пътят, по който върви България след налагането на матрицата на МВФ през 1997 г., обезкърви нацията и направи икономиката силно зависима от износ на суровини. Ситуацията няма да се подобри с добри пожелания, нито с мъдрите коментари на доказано предубедени анализатори. Национализацията на ЕРП може да донесе полза на България в политически план като израз на нов стремеж за възстановяване на държавността. Подобно решение не може да се взима прибързано. То трябва да бъде предшествано от избори, които да разчетат каква е реалната воля на хората: да скочат в Голямото Неизвестно на управлението на публичната собственост, където шансът да си счупят главата или най-сетне да забогатеят е горе-долу еднакъв. Или да продължат да разчитат на сигурния стар, пък макар и ощетяващ ги модел, в който корпорациите и държавата са се прегърнали, дори сраснали и създават впечатлението, че живеем в най-добрия свят от всички възможни светове.

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема

 

Copyright 2012 Nextel Co