Съвместна рубрика на сп. ТЕМА и Filibe.com

 

 

В обувките на царя

Истории от киното и театъра на прощаване с Тодор Колев

 

Ирина Вагалинска


А ако дойдат американците?
Тодор Колев чува този въпрос много преди да направи „Как ще ги стигнем...” в БНТ и да зададе стандарта за телевизионно шоу у нас. Пита го Тинка Кръстева, бивша партизанка и шефка на отдел „Просвета” в Шумен по времето, когато Тодор още няма 18 и се мъчи да се върне в гимназията, от която са го изключили за лошо поведение – иначе няма да може да завърши средното си образование.
Та фиксира го въпросната Тинка Кръстева изпитателно: „Чувам, пушел си и си въртял любов... Имаш ли воля да се откажеш от пушенето?” „Едва ли”, свежда очи Тодор. И чува отсреща: „А ако дойдат американците? Ако дойдат американците и започнат да те разпитват, ти за една цигара всичко ще им кажеш!”
Тодор Колев вече е достатъчно голям, за

да осъзнае вица и да потисне смеха

Ще го прави често и по-нататък, чак до края на живота си. В която и да е социалистическа държава абсурдът е жанр, с който талантливите артисти се срещат още преди да ги поканят за участие в пиеса на Мрожек.
Такава покана обаче може да се окаже важна в друг смисъл. Специално за Тодор Колев възможността да участва в студентския спектакъл на Коко Азарян „В открито море” по Мрожек е „като влюбване”: първият допир до магията на истинския театър се съчетава с вълнението от срещата със сродна душа. „Давам си сметка, че може би животът ми нямаше да протече по този начин, ако с Азарян не бяхме станали близки приятели... На него можех да се доверя”, пише актьорът в биографичната си книга „Варненското софиянче от Шумен. Житие и страдание грешного Тодора” (ИК „Слънце”, 1999). Пак оттам разбираме колко е било трудно началото за сина на майстора на елегантните кройки Адама при този дребен ръст, липса на връзки и купища комплекси: „Аз носех всички белези на провинциализма, дори като диалект, дори и като лошо говорене, ужасна скоропоговорка! И как съм победил това, аз си знам – толкова работех върху тези недостатъци... Но вероятно в провинциализма ми е имало и нещо добро, непокварено, защото притежавах способността да се учудвам, да се изненадвам и от хубавото, и от лошото.”
В първите години ударите и потупванията се редуват. „Старите” артисти в Шуменския театър го свалят от представление, в което Малкото Адамче има музикален номер и го оставят да чуе: „Абе, няма ли кой да каже на това момче да не излага баща си и да не мисли, че с пеене може да си изкарва хляба!” Обаче не кой да е, а големият Апостол Карамитев посочва същото момче за свой дубльор в главната роля от мюзикъла „Ревю на 33 оборота”. Шокът е двоен – хем ще замества звезда, хем за същия хонорар. Оттогава Тодор Колев възприема принципа „няма малки и големи” и дели поравно дори с колегите от „Иръпшъните”, докато обикалят по турнета.
Още при първата му поява пред публика с пародията на цигански оркестър Георги Калоянчев му обяснява: „Тодоре, ти сега не разбираш, но

това е печатница за пари

В някои по-големи градове из страната наистина се налага да се намесва конна полиция, за да озапти напиращите фенове. Пътят към върховете на шоубизнеса изглежда гладък и прав, но Тодор Колев не иска да прави само смешки. Дори неприятният сблъсък със Стойчо Мазгалов, тогава директор на „Сълза и смях”, не може да го откаже.
„Сълзата” е първата софийска сцена за Тодор, но той не се задържа дълго там. Не се чувства на мястото си в трупата, а и директорът го спира да участва във филм, в който той самият приема роля. Конфликтът постепенно дозрява до искане на оставка и актьорът си я дава час след като от ЦК на БКП му обещават защита от директора, дето си мислел, че „няма по-високо от попа в селото”. Оказва се – за добро. Малко по-късно идва поканата за работа в театър „София”, а там през сезон 1977-1978 Младен Киселов решава да постави „Човекоядката” на Иван Радоев с Тодор Колев в ролята на Топузов. Този спектакъл вече е градска легенда – и заради силния текст, и заради политическия контекст, и заради великолепната игра на актьора, когото дотогава са смятали за млада надежда в леката комедия.
Докато обмисля как да накара хората да му повярват, че разбира драмата на Топузов, Тодор Колев се чувства все по-неуверен и нещастен. Но един ден вижда старец с инсулт да влачи полупарализираното си тяло в градинката пред театъра и тръгва след него да изпробва походката. А за да плаче с истински сълзи на финала на спектакъла, в продължение на 10 години използва друг трик: представя си сина си Александър като безпомощно новородено с всички възможни беди, надвиснали над него. Пак на Александър завещава елегантните английски обувки с лачено бомбе, които носи по време на 450-те представления на „Човекоядката”. Те са сред вещите, конфискувани от царските дворци и разпределени за реквизит по софийските театри. Оказва се, че Тодор Колев

носи същия номер като Борис III

Всъщност на този актьор царските обувки са му по мярка и в театъра, и в киното. Как иначе да си обясним факта, че никой никъде не се възмущава от буквалния цитат по Чарли Чаплин в „Опасен чар” на Иван Андонов... Сцената с набучените на вилица хлебчета, които Тодор Колев задвижва в такт с мелодията от старите ленти на Царя на комедията, му носят само похвали. Една от тях - от фестивала в Гренобъл - Тодор Колев намира за най-ласкателната в живота си. Ето какво казват французите за актьора в главната роля от „Опасен чар”: „Когато от световното кино си отиде Виторио де Сика, помислихме, че с него си е отишла и елегантността от комедията. Но дойде един човек от една далечна източна страна, като че да ни докаже, че тя все още съществува някъде.”
Ролята на Пурко от „Господин за един ден” е още по-чаплиновска, но за нея Тодор Колев не получава награда на „домашния фест” във Варна. Бил взел наскоро за друг филм на Николай Волев - „Двойникът”, та затова... Филмът за селския наивник, когото лъжат, че ще замине за Америка, прави фурор по кината в Италия. Не пускат Тодор Колев да отиде на премиерата там, но пък озвучителят на ролята му Нино Манфреди праща поздрав – бутилка скъпо уиски.

Тодор Колев в кадър от филма "Опасен чар"

 

Тодор е едва 6-годишен, когато пее „Окей, Америка е тука” на стълбите пред основното училище. Отбелязва, че това е първото шоу в живота му. Последната и като че най-обичаната му жена е Мария Американката – така й викат в Благоевград, защото дълго живяла в Лос Анджелис. На варненското софиянче от Шумен пък по някое време му казват Канадеца – заради краткотрайния му завой към дипломатическата кариера след 1989-а. Но за него Америка остава мерило за нашенските абсурди и след завръщането му към сцената: „Наскоро гледах по телевизията „Мъжки времена” – филм на Едуард Захариев по сценарий на Николай Хайтов. Григор Вачков играе на изключително високо ниво, а цяла плеяда от млади български артисти, които още не са наясно със себе си, едва ли не са готови да легнат и по тях да минат Робърт де Ниро или Ал Пачино. Гледам ги и си казвам – Господи, ами ето го Робърт де Ниро, ние сме го имали, а сигурно имаме поне още десет такива артисти! Но Григор Вачков не е снимал в американски филм, Георги Калоянчев не е снимал в американски филм и трябваше да дойде лицето Жорж Ганчев, за да се изфука, че е снимал в Холивуд. Ще пукна от смях!”


1:1

„Ако не беше дошъл 9 септември, сигурно щях да стана моделиер. През 1944 г. семейният бизнес вървеше много добре с 20 души работници. Нямаше да ми е трудно да го управлявам, защото този вид артистичност не ми е чужда... Всяка поява на сцената е пълно разсъбличане, душевен стриптийз. Явно дилемата ми се е въртяла около дрехите - да обличам или да събличам. Много често съм се чувствал дибидюс гол. Това е като кошмар, който ме преследва и насън.”

„Забелязъл съм, че при мен нещата стават тогава, когато разбера, че хората ми имат доверие. Иначе едва ли бих помислил и бих започнал да работя спектакли и в телевизията, и в театъра. Като човек съм склонен към апатия, малко ми трябва да изпадна в депресивно насторение. Приличам на цветенце – препикаеш ли го, повяхва.”

„Какво направиха политиците през последните 15 години, за да останат младите хора в страната? Нищо. Те мислеха за себе си, за къщите си и вероятно и за жените си, без да виждат по-далеч от носа си. Е, как тогава младежите ни да не бягат? Аз, ако бях на тяхно място, също не бих стоял тук.”
 
 “Скоро бях във Франция. Много ми е мъчно, когато се връщам отнякъде обратно. Още докато си в самолета над София, виждаш под себе си ужасна тъмнина. Слизаш долу по улиците и започваш да скачаш от дупка в дупка.”

„Все по-често си спомням думите на Чаплин: „В живота често се случва така – преди да те пуснат да летиш, ти подрязват крилата.” Казал го е той, великият Чаплин, който, както наивно смятаме днес, като че цял живот е летял. Сигурно и на него са му подрязвали крилата, не знам по колко перца са отскубвали, но на нас тука дори не ни ги оставят да поникнат.”

„Сега след изминалите години не мога да заявя смело като Едит Пиаф в нейната песен „Не съжалавам за нищо”. Съжалявам, че не можах да бъда за децата си бащата, от когото те са имали нужда. Гузен съм и пред дъщеря ми, и пред сина ми – твърде много бях зает, твърде много бях извън къщи. Не бях бащата на семейството, а „татко се върна и кога пак заминава – сигурно утре”...”

„Има и нещо, заради което никак не се харесвам, дори тайно дълбоко в себе си се ненавиждам и презирам – не само че не искам да показвам чувствата си, а и не мога. Единственото, което мога, е да ги тая дълбоко в себе си.”


„Борбата между пошлото и истинското изкуство е неравностойна. Ще ви кажа нещо наистина лошо - в крайна сметка борбата е само за пари.”

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема

 

Copyright © 2012 Nextel Co