Съвместна рубрика на сп. ТЕМА и Filibe.com

 

 

Лале ли си, китка ли си

Пет минути в което и да е българско село казват повече от който и да е политически дебат

 

Веселина Седларска



Цялото войнство от държавни чиновници, социолози, бъдещи и бивши депутати, което сега се сражава за монопол върху отговора на въпроса как всъщност живеем и накъде сме я подкарали, може да спре да ни обстрелва с наддумването си. Как всъщност живеем и накъде сме я подкарали става ясно за около пет минути престой в което и да е селище. В ей това например, село Тополчане.
Отдясно, в училището, има час по география. Учителят разяснява световните водни ресурси. Канада е най-облагодетелствана в това отношение казва учителят. Това е най-богатата страна на езера и валежи, тя притежава една четвърт от запасите на сладка вода в света. Затова в Канада водата е безплатна. Че то къде е с пари? недоумяват учениците. Те не подозират, че водата е стока, има цена и някои хора в България дори я плащат. И веднага ти става ясно какъв е етническият произход на учениците, на всичките над 500 ученици.
Отляво е читалището. Сменят му покрива, опаковат го с топлоизолация. Да видиш ремонт на читалище на село е почти като да видиш циганин да си плаща водата. Обаче ти казват, че от това село има депутат, и всичко си идва на мястото. При това от управляващата доскоро партия, та накрая като останат едни пари И ето какво става с тия пари. Държавата дава една сума за наистина рухналото читалище. Това е много важно, защото от пръв поглед в Тополчане няма друга индустрия, освен

производството на художествена самодейност

Търгът за ремонта на читалището се печели от софийска фирма. Тя наема като подизпълнител русенска фирма. А русенската фирма наема тополчански цигани да свършат работата. Хем читалището закърпено, хем парите правилно разпределени на порции, по обръчи или както там. Седиш между двете сгради, виждаш България като на длан и се чудиш кой е по-голям крадец: циганите, които не си плащат водата, или търговете, които плащат с нашите пари на свои хора?
Дотук по часовник пет минути. Без прокурорски проверки, без заседания на анкетни комисии, без да оставим органите да си свършат работата, просто с два разговора. В този момент един от ремонтиращите читалището го хваща шемет, тръгва към лекарския кабинет, вижда трийсет майки с шейсет сополиви деца и нахълтва при кметицата: Трябва да си премеря спешно кръвното, а опашката при лекарката ми образува нови нерви! Успокой се, аз ще ти го премеря, казва кметицата Веселина Калчева. Това, да мери кръвно, за един селски кмет е направо по служебна характеристика. Селският кмет трябва да знае всичко и да може всичко. В Тополчане нямат много неща, но поне такъв кмет са си намерили.
Тополчане е най-голямото село в Сливенска община, около 4 хиляди жители. Проф. Георги Китов откри наблизо маска и пръстен на тракийски цар, една от могилите беше прекръстена Танева, хайде сетете се за кой депутат ставаше дума по-горе. Известно е като горянското село, тук хората не са искали да си дават земята на социализма, командирът на горянския отряд Георги Търпанов е от Тополчане. Хората си поискаха земята от демокрацията, обаче 23 години по-късно се чудят какво да я правят. Преди 89-а изнасяха домати и грозде в СССР,

сега ни СССР, ни домати и грозде

Отказаха се от лозята, не могат да опазят телените конструкции от циганите. Сеят зърно, има малко животновъдство, цех за дограма, цехче за мебели.
Ама мебелите са за замъци! поясняват в гетото. В смисъл? Продавали ги в града в магазин, който се казвалъъъ, как се казвашеАнтик се казвал. Ясно, за замъци. В гетото живее половината от населението, към 2000 души. 200 къщи на 70 декара, без малко по стандарт за щастливи кокошки. Преди десетина години Тополчане беше избрано като пилотно село по донорска програма, за да покаже, че ако общината даде земя, а ромите си направят кооперация, могат достойно да поминуват със селскостопански труд. Намери се земя, проектът почна шумно и весело като сватба, обаче зелето не стана. За разлика от Джордж Сорос метеорологията не беше на страната на проекта. Младши агрономът се поболя от провала, старите хора го тешаха, че годината не била зелева, обаче човекът умря. А с него и замисълът.
На петата минута може и да става ясно, че Тополчане е миниатюрно изражение на българското настояще, обаче на петдесетата вече разбираш, че Тополчане е нещо повече

то е умален модел на България утре

В кметството работят трима души и половина. Пред сградата сутрин застават с метли в ръцете 314 души (този месец са толкова по списък, в други месеци са стигали до 400). Това са подпомаганите по програмата за временна заетост. По-рано работеха по 5 дни, сега по 14. Кметицата трябва да им намери работа. Работата е да метат селото. 314 души могат за 14 дни да излъскат тополчанските улици като шведска болница, само че какъв е смисълът? Кметицата се чуди как да им намери работа, те се чудят как да се измъкнат. Срещу тази имитация на трудова заетост 314 души този месец ще бъдат здравно и социално осигурени и ще получат по 40 лева. Една 50-килограмова торба брашно струва 42 лева, купуват, месят си хляба. Колко дълго може да издържа българската държава тази бутафория? Засега я крепи халюцинацията, че така ромите свързват получаването на пари с полагането на труд. Труд полага единствено Веселина Калчева, чийто ден започва с разстановката на хората с метлите, за да се спази сценарият на целия този театър на абсурда.

Митко, единственото бяло момченце в училището, с приятелите Емил и Енчо

На Калчева не й трябват 314 души с метли, трябва й един полицай в селото, обаче няма. И общинска охрана й трябва. Трябва й пречиствателна станция, нов водопровод и достатъчно вода през лятото. И асфалтирани улици трябват. Трябват пари за довършване на училището, чийто строеж започнал през 1983 година. Трябват работни места. Вместо това Калчева приема жалби за кражби и раздава призовки за неплатени задължения. Всеки селски кмет прилича на ръководител въздушно движение, следи всичко, що бръмчи и хвърчи, предотвратява катастрофи и приземява. Но понякога на контролния монитор се появяват абсолютно непредвидени изтребители на нерви и време, като Кута например, която влетяла и казала: Трябва веднага да се извади мъжът ми Иван от гроба, който е там от няколко месеца, но с абсолютна сигурност жив, защото пазачът Илия го чул да говори изпод земята.
Кметицата подценила проблема на Кута, напомнила й, че е жена с акъла си, и Бог да прости Иван. Само час по-късно обаче кметицата разбира, че не е толкова важно човек да е с акъла си, а колко е акълът, защото й съобщават, че Кута е вдигнала по тревога гетото, на гробищата са и викат Иване, стани! В гетото има петима пастори, половината момченца се казват Исус или Божидар, хората са присъствали на

колективни четения на Библията

и са наясно с някои възможности. Калчева тича към гробищата, прибира всички мотики и лопати и сключва договор: хора да дежурят край гроба на Иван три дни и ако го чуят да говори, тя лично ще издейства разрешение от прокуратурата за ексхумация. Кута не одобрява това мотаене и тича веднага в прокуратурата. Обаче прокурорите не са емпатични като селски кметове, отпратили я, като й цитирали какво ще й дойде на главата по няколко наказателни члена, ако рови в гробищата. И Кута се успокоила толкова много, че даже Мартин Карбовски нямало за какво да идва в селото. Ето така живеем и натам сме я подкарали.
А вярно ли е, госпожо Калчева, не знам как точно да ви задам въпроса говори се, че вечер по българските улички, по които със сигурност не минават родителите им, децата от гетото правят секс? То и аз се чудя как да го формулирам казва кметицата. Имаме такива по-тъмни улички, по-малките пазят по-големите, докато, тук имаме доста 12-13-годишни майки.
Миналата година в селото са се родили 68 деца. Тази учебна година в местното училище е започнала с 524 ученици, едно от тях е българче. До този момент са отпаднали 17 деца, омъжили са се. Училището е основно. В селото има между 30 и 40 деца от български семейства, но те учат в Сливен. Директорът на тополчанското училище Киро Киров трябва да бъде възпроизведен серийно и предложен във всички подобни училища, те ще стават все повече. Той разказва, че в един и същ момент е имал за ученици три деца от едно семейство - на бабата, на дъщерята и на внучката. Училището е средищно (тук учат деца и от съседното Калояново), това му дава право да участва в програма, която осигурява по 520 лева на ученик годишно. Децата са тук от сутринта до вечерта, на обяд се хранят безплатно. Това е единственият начин да са в нормална обстановка казва директорът. Общува им се тук, спортува им се, пее им се, на карти им се играе, само не им се учи. Най-много 7-8 момчета на година продължават към средното образование. Само едно момиче е продължило да учи след 8-и клас, бащата е пастор. Не искат, а някои и не могат.
Има и такива, които съвсем не могат. А учителките се стараят като всички учителки. Минко не се научил да чете до края на втори клас. Учителката предложила на директора да го остави на лятна работа. Занимавала се само с него ден след ден, обаче Минко и буквите все си оставали в различни дни. Накрая учителката отчаяна извикала директора Киров да види какво е положението. Накарала Минко да прочете думата лале под картинка с цветето. И Минко най-старателно, следейки с пръст буквите, засричал: кит-ка. Какво ще правим, въздъхнала учителката. Директорът помислил и взел решение: Щом ученикът знае, че лалето е китка, мисля, че може да премине в трети клас. Така живеем и натам сме се запътили.
Точно в този момент директорът има различен проблем. Шестокласничка се омъжила през октомври и спряла да ходи на училище, обаче през март майка й цъфнала при Киров с новината: Ами те я пуснаха, сега пак е дете, нека се върне в училището. Не може, с 600 неизвинени отсъствия не може, ще я запишем пак през септември. Какъв директор си ти бе, искаш детето да изпусне годината! Цялата работа е за онази служебна бележка, срещу която се получават 35-те лева детски само ако детето ходи на училище.
Такива хора като кмета Веселина Калчева и директора Киро Киров трябва да са първите поканени, когато се умува над социални програми и реформи в образованието. И двамата виждат с очите си всеки ден, че всяка нова промяна залага нови бомби. Ножицата между брюкселските стандарти и българските реалности се е разтворила, аха до счупване. Колкото и да се правим, че не го виждаме, пак ще се счупи.

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема

 

Copyright 2012 Nextel Co