Управляващите подценяват протестите и удължават собствената си агония
 

Любослава Русева

Сър Джон пуши пура в кабинета си. Вратата се отваря внезапно и икономът влиза запъхтян:
- Темза приижда, ще се удавим!
- Излез и почукай, както подобава - отговаря сър Джон.
На вратата се почуква прибързано, влиза икономът и уплашено се провиква:
- Наводнение, сър!
- Излез, почукай и не забравяй добрите обноски - вече раздразнен казва лордът.
Икономът почуква три пъти, влиза в стаята с учтив поклон и докладва:
- Темза, сър!
Управляващите са на път да се вкарат в същата ситуация и е странно, че не го разбират или се правят на слепи за очевидното. След две седмици на ескалиращи протести и липса на адекватни опити за успокояване на „улицата“ възможностите им за маневриране стават все по-нищожни и има опасност много скоро да се сведат до една.
Не, не става дума за оставка на правителството. Перспективата е по-лоша - да се повтори 10 януари 1997 година. При това съвсем не като фарс, а под формата на метеж с непредвидими последици.
Повечето симптоми са налице:
Вместо да стихват, протестите се разрастват. Гневните шествия вече започват от сутринта. Надвечер в блокадата на Орлов мост“, Ларгото и основни столични булеварди се включват нови лица. На мястото на остроумните лозунги се появяват призиви за бойкот на институциите. Пред парламента изникват живи вериги, докато депутатите притичват под полицейска закрила. Дори храбрите опити да се влезе в диалог с „пиещите кафе“ приключват с освиркване и доматен обстрел.
Също както при Жан Виденов властта подценява мащабите на гражданското недоволство и очевидно

няма намерение да свири отбой доброволно

Дали защото смята, че „улицата“ не е в състояние да го помете, или защото се е нагърбил с обещание да държи фронта докрай, т.нар. управляващ елит прави всичко възможно да вбеси още повече разядосаните.
Примерите за това се множат с часове:
Областните управители на Пловдив и Благоевград не са уволнени, въпреки че гражданите не ги допускат да встъпят в длъжност. Разумните предложения парламентът и правителството да заработят като „служебни“ до приемането на нов Изборен кодекс и изпълняването на ограничен брой мерки се блъскат в стена от нови и все по-невероятни назначения и номинации. Паралелно с това протестиращите биват обиждани с квалификации „интернет лумпени“, „вандалстващи“, „превратаджии“ и т.н. Лидерът на БСП Сергей Станишев дори сведе протестиращите до „200-300 души, сред които доста добре идентифицирани мотивирани хора, които представляват определени интереси, в това число икономически".
Впрочем забележката за мотивацията на някои протестиращи е донякъде справедлива, но тя ни най-малко не оправдава ината на управляващите да не признаят провала си. А той е безусловен.
Каквито и интереси да стоят зад демонстрациите, правителството на Пламен Орешарски вече не разполага с шансовете да се докаже като работещо. По една причина - даде
прекалено много доказателства за липса на капацитет

и склонност към компромиси. Лавината от смайващи кадрови провали помете и последната надежда, че можем да очакваме умни и смели реформи. По пътя от Калин Тихолов и Делян Пеевски през оттегления зам.-министър на вътрешните работи с минало в СИК, та до „препоръчания“ от ЕК нов заместник на транспортния министър авторитетът на премиера рухна безвъзвратно.
Негласно скроеното парламентарно мнозинство не остави никакво съмнение, че е доминирано от ДПС. Движението за права и свободи няма необходимата електорална тежест за ролята, която играе, но за всеки е ясно, че разполага с механизми за натиск и контрол.
Понеже оцеляването и на парламента, и на правителството зависят от текущите интереси на „Атака“, настоящото управление се превърна в портокал с часовник механизъм. Във всеки момент майсторите на радикалната клоунада може да му дръпнат шалтера, което налага
непрекъснато да се правят
скандални отстъпки:
Волен Сидеров беше избран за шеф на парламентарната комисия по... етика, при положение че дни преди това дебеловратите му гавази се опитаха да тласнат гражданските протести към кървава разправа. Неговите привърженици барикадираха централни столични булеварди и замерваха демонстриращите с бутилки и камъни, а от Софийската опера се оплакаха, че обсаждат сградата (където се намира и централата на партията), уринират пред нея и пречат на артистите да репетират.
Лидерите на БСП и ДПС Станишев и Местан не посмяха даже да гъкнат, докато Сидеров се гавреше с президента на заседанието на Консултативния съвет за национална сигурност. С риск да изглеждат особено жалки, двамата показаха, че са заложници на човек, чиято уравновесеност се нуждае от спешна професионална експертиза, и не защитиха институционалния ред.
Прокуратурата не посмя да се самосезира, след като държавната телевизия излъчи шокиращи кадри за това какви пари се раздават на атакистките агитки, за да компрометират гражданския бунт. Имунитетът на народния представител Волен Сидеров не беше поискан и заради отвратителната поредица от закани за разправа с репортери, политици, телевизионни водещи и т.н.
„Атака“ безнаказано си позволи да бойкотира работата на парламента (сряда), а сетне се върна и му осигури кворум (четвъртък). Така партията успя да вдигне цената на своята „подкрепа“, да паникьоса БСП и ДПС (в един момент те бяха готови за варианта „оставка и предсрочни избори“) и в крайна сметка да вземе за заложник цялата държава. За да демонстрира всесилието си, Волен дори се качи на камион, блокира Орлов мост и се зарече да въвежда ред...

Подобна ситуация няма как да бъде търпяна, тъй че е въпрос на време протестиращите да се радикализират.
Управляващите обаче или не схващат това, защото през прозорците на служебните им автомобили светът изглежда различно, или наивно се надяват, че гневът лека-полека ще отшуми. А може би и двете, доколкото правят огромна грешка – заместват трезвите преценки за мотивацията на бунта със самоуспокоителни хипотези. В БСП, да речем, веднага решиха, че „жълтите павета не са България“. Хората в провинцията не подкрепяли тези протести и очаквали с нетърпение кабинетът „Орешарски“ да ги поведе към светли бъднини. Депутатът и секретар на партията по медийната политика Антон Кутев подготви терена и за идеологическа битка: според него недоволствали само заможните, защото правителството щяло да им вдигне данъците. Твърдението е абсурдно – защото нито кабинетът се кани реално да вдига данъци, нито това е обсъждана тема на улицата.
ДПС, разбира се, за пореден път

извади от цилиндъра етническата карта

а „Атака“ се накокошини, че срещу държавността се извършвал преврат. „Извършват го изгубилите изборите партии като ДСБ, СДС, РЗС и други заедно с провалилата се във властта партия ГЕРБ чрез активиране на неколкостотин вандалстващи по улиците на София“, обясни Волен Сидеров от трибуната на парламента, като не пропусна да „нарита“ и чуждите монополи.
Изумително, но факт: председателят на Народното събрание Михаил Миков в специално обръщение към нацията обвини по „атакистки“ големите играчи в енергетиката за това, че подклаждат сблъсъците пред парламента, и размаха пръст на медиите как „правилно“ да отразяват демонстрациите. Думите му "Без уважение към гласа на гражданите и конституционния ред демократичен изход е невъзможен дори и с предсрочни избори" предизвикаха взрив в социалните мрежи, а експертът по национална сигурност Николай Слатински написа във Фейсбук:
„За мен не е най-страшното, че председателят на висшата държавна институция в България говори неправилен български език с убийствен провинциален диалект и с издаващо ниска обща култура произношение. Това отчасти е преодолимо.
За мен далеч по-страшното е, че председателят на висшата политическа институция в България говори неправилен демократичен език с убийствен тоталитарен диалект и с издаващо ниска политическа култура произношение. Това изобщо е непреодолимо.“
На този фон запазването на настоящото управленско статукво изглежда трудно възможно, а аргументите „за” оцеляването на правителството са свързани единствено със съображения за политическа целесъобразност.
Да, тези съображения са основателни. Страната е в толкова тежко състояние, че последиците от нова парламентарна криза може да доведат до дълъг период на безвремие с пасуващо служебно правителство и без Народно събрание.
Да, предложената от кабинета програма съдържа разумни мерки и ако обстановката в страната беше нормална, политическият дебат би трябвало да се концентрира около това доколко и кои от тях са изпълними. Кадрово обновление на висшата държавна администрация също е необходимо, защото тя беше наводнена от герберски назначения и цели нейни сектори са практически парализирани.
Да, в спешен порядък трябва да се поведе борба срещу контрабандата и източването на ДДС, България да се вмести в сроковете по новите оперативни програми на ЕС за периода 2014-2020 година, да се мисли за реформи в здравеопазването и социалното осигуряване. И, да, нищо от това не може да се случи без работещо правителство и без работещ парламент.
Политическата целесъобразност обаче не е достатъчно основание да се искат невъзможни неща. По тази причина оцеляването на настоящото управление би дало само привидна стабилност.
Коварната стабилност на блатото както я нарече някой тия дни, защото стъпиш ли, потъваш.
Не го ли съзнава властта, та продължава да се държи предизвикателно арогантно? Наистина ли не разбира, че бунтът е за приличие и правила?
Така излиза. Заблуждава се, че границите на гражданското търпение са еластични до безкрайност и че на улицата се вихри безобиден купон. В Горната земя (по журналиста Александър Жеков) часовникът показва друго време. Там са свикнали „да поддържат едно затворено, гнило и безсрамно общество, което може на моменти да изглежда развълнувано на повърхността, но под нея, общо взето, е в покой.“
Само че Темза приижда. Вече няма време за лежерно дръпване от пурата. Докато си въобразяват, че в луксозните си кабинети са все още в безопасност, току-виж вратата се отворила и последвал викът:
„Народът, господа!“

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема