Актуалните български събития много приличат на скока с парашут. Защо?
 

Божидар Чеков

Скокът с парашут има няколко „технически“ етапа. Първоначално скачаш сам или някой те бута в пространството. И в двата случая минават няколко безкрайни минути на летене в безтегловност. Парашутите са два. Един на гърба и вторият е резервен, на гърдите, в случай на засечка на главния парашут. Моментът на разтварянето на „чадъра“ е съпроводен с губене на съзнание, макар и за секунди. Причината е разтегателността на гръбначния стълб, която реагира на шока между скоростта на падането и внезапната спирачка на разтворилия се парашут.
Актуалните български събития много приличат на скока с парашут. Защо? Защото в една Франция например се направиха стотици филми, излязоха стотици книги и статии за периода на германската окупация, антихитлеристката Съпротива и победата на демокрацията. За сметка на това за близкото минало в България – с малки изключения, не се знае почти нищо. Още по-голяма е разликата с Германия, от която са тръгнали такива позорни исторически факти като нацизма, Холокоста, Щази. Но германците извадиха миналото си пред всички и превърнаха тъмнината в светлина. Никой не би си позволил днес да упрекне Германия в незнание, прикриване на истини и липса на демокрация. С начина, по който германците преживяха катарзиса на миналото си, те се превърнаха в пример за цяла Европа.
Какво пречи на България да постъпи по същия начин? Хората, които протестират днес по площадите на страната, имат искания, които безспорно са легитимни, искрени и трябва да се уважават. Желанието им да живеят нормално е напълно разбираемо. Но политическите им ерудиция и компетентност не са съвсем убедителни.
Кой от тях е чувал за Славчо Трънски, за Добри Терпешев, за Борис Арсов, за Горяните, за Димитър Списаревски, за Г.М. Димитров, за Ценко Барев? „Никола Мушанов” е софийски булевард, но кой е човекът, носил това име? Ето я приликата със скока с парашут. България скочи без никаква подготовка в бездната на прехода от тоталитарна централизирана икономика към капитализъм без правила. Един ескадрон медийни шутове отвличаха вниманието на хората или със зрелища, или с ефектни пози на знаещи, разбиращи и можещи експерти, замеряйки се с цитати от Фридман и Кейнс, но без да знаят дори кой е Иван Тодоров-Горуня? На протестите сега се появиха фланелки с името на Джорж Оруел. Много добре, но аз бих се радвал да прочета или да чуя някъде и името на Пеньо Пенев. Друга преграда към опознаването на собствената страна е цяла тумба от зубрачи на чужди рецепти: НПО-та, фондации

и асоциации с пари от чужбина. Всички те в едно и също време дават акъл, без да имат практически опит както по отношение на демокрацията, така и по отношение на капитализма. Тези всезнайковци си позволяваха да говоря от името на „обществото“, без да са негови легитимни представители и всъщност с презумпцията да не допуснат същото това общество да разгърне своя истински потенциал. В резултат на което в страна заработи един партиен капитализъм, в който монополите в икономиката бяха адекватни на монопола на партиите. Квотите на президента и на парламента в съдебната система  гарантираха имунитета на „елита”. Енергетиката, телекомуникациите, банките, медиите, транспортът, всички жизнени за страната икономически субекти бяха разпределени между, има-няма, хиляда души и техните семейства.
Протестите от февруари срещу цените на тока показаха, че търпението на обществото не е безгранично. Втората вълна протести с политически привкус пропъди депутатите и предизвика предсрочни избори. Резултатът от вота, освен че разочарова, показа невъзможността на системата да се реформира отвътре. Конституцията с абсурдния избирателен закон пази монополите и не допуска участието на гражданите в управлението на страната. Остана изборът между Терминал 2 и улицата. Станишев, Орешарски и Местан допуснаха фатална грешка и на шията им увисна като воденичен камък тежестта на казуса Делян Пеевски.
Да, чашата на народното търпение наистина преля. Окуражена от еуфорията на новите надежди, България за пореден път полита смело в пространството на изстраданото народно недоволство, но отново без резервния парашут на демокрацията. Архитектите на прехода са пропуснали да й го закачат...

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема