Съвместна рубрика на сп. ТЕМА и Filibe.com

 

 

Парадокс до парадокса

Странното става нормално в страна, в която президентът е партиен, а премиерът надпартиен
 

 

Веселина Седларска


Тъкмо си помисли човек, че нещата не са възможно най-зле, щом не се е появил някой пореден, който иска да ни превръща в Швейцария, и - ето го, появи се! За да обяви раждането на нова партия.
Докторът минавал на визитация в родилното отделение. Попитал младата жена от първо легло кога предстои да ражда. На 10 октомври, казала тя. А вашият термин кога е, попитал лекарят бъдещата майка на следващото легло. На 10 октомври, отговорила и тя. Докторът преминал към бременната на трето легло, която на същия въпрос отговорила със същата дата. Тогава лекарят погледнал към четвърто легло и попитал: И вашият термин ли е 10 октомври? А, не - казала бременната, - аз съм от друг семинар.
В момента партии се зачеват, абортират, оплождат се инвитро, върви търсене и предлагане на сурогатни организации, кипи акушеро-гинекологична работа. Партията, която ще ни превръща в Швейцария, се казва „РепубликаБг” и е зачената от юнските протести. Реформаторският десен блок също е от лятна връзка. Народната партия, бивше Движение „Орлов мост”, е от февруарския семинар. Някои бременности още не са оповестени. Всички те си чакат термина - дата за предсрочни избори, на които да се родят като парламентарна сила. Това бурно партийно строителство изглежда логично за времето, в което се намираме. Но колкото логиката, толкова и парадоксите.
Парадоксалното на протестите, които се обявяват против модела на управление, е, че те отново се оказаха подозрителни за хора, които са най-устойчиви на театрални борби срещу модела на управление. Защото протестите оставят у тях усещането, че ще докарат на власт поредната чакаща реда си огладняла групировка, което в крайна сметка само ще утвърди модела на управление. Други вестници, други банки, но същата скверна система, издържана по същия отвратителен и престъпен начин. Хората, които имат качествата да проветрят българската атмосфера, са най-маргиналните хора у нас. В българския въздух сега се кълбят лицемерие, сметкаджийство и най-вече пушек от димки в такова количество, че с гребен да го сресваш. Хората, които могат да прочистят отровената ни атмосфера със съхранените си ценности, с различното си поведение и манталитет, са последните, които се въодушевяват от протести,

Приличащи повече на парад, отколкото на битка

Тези хора живеят външно героично сдържано и умират отвътре самотно. Те не живеят в Сингапур според сезона, те не сноват между виенски и софийски имоти. Те не мислят, че едно нещо, щом звучи толкова магично като „Типинг пойнт”, значи ще преобърне българската участ, те просто знаят, че „Типинг пойнт” е много хубаво, но когато е заглавие на книга на Малкълм Гладуел. Има такива хора и те са големият ресурс на България, невидимият резерв. Никоя власт не ги обича. Те имат много добри качества (знания, умения, почтеност), но и едно много лошо качество – достойнство. Не искат да са предани, искат да са полезни. Парадоксът на красивия протест е, че тези най-красиви хора пак останаха отстрани. Обикновено по-късно се оказва, че е имало защо.
Парадокс е, че протестиращите сега настояват да се променят играчите (на това се равнява искането за промяна на изборния кодекс), но пренебрегват правилата на играта (конституцията). През февруари гласовете за нова конституция бяха повече, отколкото през юни. Излиза, че през февруари сме казвали „Не искаме повече да се играе така”, а през юни „Не искаме точно тези да играят”. В такъв случай защо юнският протест да е по-интелигентен, след като интелигентният подход е да се сменят правилата така, че те да сортират играчите?
Парадокс е, че Велико народно събрание и нова конституция бяха поискани от синдикат. Синдикатите обикновено искат нов кодекс на труда, не конституция. Както беше парадокс, че протестите през февруари бяха по социални причини, но те нито критикуваха, нито поискаха оставката на тогавашния социален министър. Точно както сега протестите са политически, но атакуват Пламен Орешарски, който бе представен като програмен, а не като политически премиер. Това означава, че омагьосаният кръг на прехода е затворен и пак сме там, където д-р Константин Тренчев налучква посоката – вече толкова много уморен, колкото и всички ние. Всички умни прогнози на първите български демократи от времето на д-р Тренчев не се сбъднаха. Абсурдната прогноза на ясновидката Вера Кочовска, че един ден Волен Сидеров ще управлява България, се сбъдна – ето го този ден.
Парадоксално е, че протестиращите се учудват, почти се обиждат, когато наричат протеста им хепънинг. Да си спомним как се ражда този жанр. Джина Пане събира арт средите на Рим през седемдесетте на хепънинг „Няма бяло”. И ги повежда през бяло помещение с бели предмети. Показва им: почти невидим косъм в мивката, незабележимо петънце кръв във ваната, комар върху стената – няма бяло. Така се ражда жанрът хепънинг. Той казва нещо, което едни вече знаят, други са се питали дали е така, а трети въобще не са се замисляли как е. Няма бяло. Няма почтеност в българската политика. Няма грижа, няма можене, няма посветеност. Да изразиш гняв чрез изкуство, да смалиш уголемения от случайността Волен Сидеров, като го направиш смешен – това си е трудна работа и назоваването й не бива да се посреща като обида. Само че власт не се сваля с балета на Софийската опера и тебеширени рисунки. Да правиш хепънинг не е лошо, просто не е достатъчно. И не правят услуга на протеста (както изглежда) телевизиите, които го описват като програма на фестивал в Дома на

 

Партията, която ще ни превръща в Швейцария, се казва „РепубликаБг” и е зачената от юнските протести. Реформаторският десен блок също е от лятна връзка.


 

хумора и сатирата. Ако тези протести се изтощят и затихнат без резултат, ще стане ясно, че колкото е вярно „Само сила не е достатъчно, трябва и акъл!”, толкова също е вярно и „Само акъл не е достатъчно, трябва и сила!”
Парадоксално е сегашното заселване и пренаселване на дясното пространство. Дори новата Народна партия, която е зачената от социалните февруарски протести, се обявява за дясна. Новият десен реформаторски блок включва традиционно лява сила – зелените. В претъпканото дясно се намери място и за „РепубликаБг”. Търси се място за още един блок, съюз или друг вид братска могила около Стефан Софиянски. Всичко това в най-бедната държава в Европейския съюз, което е чист парадокс. Хората, които сега се обозначават вдясно, не са непременно с десни представи за управлението на държавата. По-скоро по този начин те се отграничават и противопоставят на силата, която у нас минава за лява - Българската социалистическа партия. Така да се каже –


десни по антипатия

Парадоксално е, че не се ражда нова лява партия, след като на всички е ясно, че БСП е лява само по историческо подразбиране и по инерция на политическото говорене. Автентична левица от самата партия няма да се роди, възрастта за раждане там отдавна е преминала. Най-парадоксалното е, че пречка за раждането на автентична европейска левица у нас е точно лидерът на европейските леви.
Парадоксални са и двете неща, за които дават заявка новите формирования. Първо: да преборят олигархичния модел - те, чиято първа задача е да опровергават усещането, че са родени от олигархичния модел? И второ: да върнат морала в политиката. Извинете, кога в българската политика е имало морал, който трябва да бъде върнат? Не моралът трябва да бъде върнат в политиката, а обратно – политиката трябва да се завърне в морала. Моралът не е повратлив, не се мести насам-натам. Той си има свое място и на това място трябва да се създават правилата на политическата игра. Кое е по-възможно – да се намери за депутат човек с морал, чиято годност е безброй мандати, или да се гарантира морала с мандатност? Кое е морално – да се местиш от парламентарна група в парламентарна група според изгодата, или хората да могат, както са те пратили в парламента, така и да те отзоват? Мажоритарните клопки по-морални ли са от пропорционалните? А да плащаш на застъпници, срещу това да ти доведат десет роднини до урната, които ще гласуват за теб – това по-морално ли е, отколкото самият ти да купиш гласовете? На такива въпроси трябва да се дават конкретни отговори, когато става дума за морал. Декларациите за връщане на морала са новаторски, колкото съждения от рода на „водата е мокра и вторник идва след понеделник”.
Парадоксално е, че нямаме полезен ход – каквото и да се направи/предложи, то се отхвърля с такава категоричност, с каквато се отрича и противоположното. Бойко Борисов направил сечено на протестиращите, като си подал набързо оставката и нямало време да се родят нови правила. Пламен Орешарски твърдо прави сечено на протестиращите с обратното – като не си подава оставката. Но в същото време протестиращите съчиняват от умни по-умни плакати, не и умни нови правила на политическата игра. А през това време се появяват нови и нови партии, които се кандидатират да играят

нова игра, но по старите правила

И това ако не е брънка от парадокси. А може би нищо не е парадоксално в страна, в която президентът се държи като партиен, а премиерът като надпартиен.
Един познат е толкова твърдо убеден, че сегашните протести са като две капки вода със събитията през 1989-а, колкото друг познат настоява, че се повтаря 1997 година. Аргументите на първия: погнуса, страст за промяна, неутолено възмездие. Аргументите на втория: бедност, измитайте се, ще я правим ли най-после тази демокрация, или няма да я правим. На чиято и страна да застанеш, все ще си наполовина прав. Пък и как да застана, като моето мнение е, че днешните протести най-много приличат на 1968 година в Европа – много симпатични и даващи надежда, че все пак някога… Само дето никой не се сеща да изпее „45 години стигат!”. Точно толкова са годините на българския търпеж след европейската 1968 година.

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема

 

Copyright © 2012 Nextel Co