Съвместна рубрика на сп. ТЕМА и Filibe.com

 

 

„Столипиново”: Гадаене по гълъби

Сватбите са основен поминък на емблематичния пловдивски квартал
 

 

Веселина Божилова

 

Всички гледат нагоре и аз правя същото. В бездънната синева се премятат гълъби - бели, перести, шарени. Красиво е. Оказва се, че попадам на ритуал, който се извършва всеки ден по това време и винаги има кой да му се радва. С две думи - Тодор Колев си пуска гълъбите.
Тодор е един от близо 28 000-те жители на Столипиново, макар че точната им бройка никога не е била точна. Като мнозинството тук, и той е безработен, а с гълъбите се занимава от 20 години. Питам го защо го прави. „За густо”.
В късната сутрин на юлския ден слънцето все още е милостиво, въздухът е свеж, а разходката из махалата носи чара на екзотична екскурзия. Принц Чарлз навремето правилно поиска да види какво става тук, но те така протоколно го разиграха с една сватба- римейк. Не само, че „младоженците” вече се бяха оженили, ами по-късно, като им се роди момиче, писаха на принца, че ще го кръстят Даяна и той, ако обича, да им прати пари. Столипинци не бяха разбрали, че принцът и Даяна вече се бяха развели, така че нито жестът им беше оценен, нито пари получиха. Затова прекръстиха щерката.
Едно не може да се отрече –


сватбата си е забележителност на махалата.


Питайте българските семейства що петиции до общината писаха и какви люти заповеди издаде общината относно циганските сватби и шума. Е и?
Една сватба се прави пет дни. Това си е бизнес, за който тук работят немалко хора, и на който единствено разчитат. Един по един.
Албена е на 29 години, веща, спретната, синеока и очевидно знае какво иска. Докато прави кичури на едно девойче, разговаряме. За разлика от много други, тя говори литературен български, липсва оная характерна истерична интонация, изразява се много добре и...впечатлява.
„Най- голямата ми мечта е един ден да се отърва от тая махала. На 15 се жених, но никога не съм спирала да работя. В цех за обувки, за чанти, за осветителни тела, в кланица. После се записах на курс за фризьорки, изкарах го и оттогава това работя. Салонът не е мой, няма и да се задържа тук, ще търся друго място, защото условията не ми изнасят. Но си харесвам работата и по-важното е, че дъщерята, ако не продължи да учи, ще стане като мен. Нямам образование, а в Бюрото по труда искат поне средно, за да те запишат на някакъв курс. Така че сама си го платих. Образование нямам, но имам достатъчно акъл в главата, за да знам, че трябва да се махаме оттук. И мъжът ми работи, той е таксиметров шофьор, никога не е оставал без работа. Ама ние сме двама, а наоколо виж колко са, дето нищо не правят по цял ден. Децата растат в тая среда, не можеш да я махнеш току така от себе си”.
Семейството на Албена е едно от пострадалите в големия пожар, който миналата година унищожи тук пет къщи. Сега живеят в общинско жилище от резервния фонд, а тя мечтае за чужбина. Правили са опит в Словения преди години, но след три месеца тя се е прибрала с децата, защото им било трудно в училище. Питам я защо не опита като фризьорка някъде другаде в Пловдив, не в махалата. Опитвала е. Докато се е обучавала, и без пари е правила прически и е подстригвала, но „ те като ме видят, че съм циганка, и без пари не искат”. Впрочем Албена е една много добре изглеждаща млада жена със сини очи. Помоли ме да и занеса списанието, като излезе, много ще се радва.
Когато има сватба, има работа, обяснява Албена. Поне по три четири жени от двата рода идват да си правят прически, иначе никой не се и сеща да припари. Но сватби има. Всяка седмица.
На сватбите разчита и Кристи, която се представя като туркиня, която няма „ нищо общо с ония цигани”, а бизнесът и е да отдава под наем тоалети за сватби. Индийски. За 40 лв на ден. Наглед не толкова перспективно, но като ти обяснят технологията на сватбата, другояче изглежда.
 

Пет дни трае една сватба тук- вече и аз се обърках циганска или турска, особено пък гарнирана с индийските труфила. Все едно. Първият ден слагат къна на булката. На втория ден я водят на хамам- на баня в Хисаря и я къпят. На третия ден правят баршмак, което означава, че ходят да свирят и играят на майката на булката. На четвъртия ден е същинската сватба – разписването на младоженците (ако са стигнали годините по закон) и ритуал в джамията, после тържеството в ресторант. На петия ден става нещо като освобождение на жените, които до тоя момент са подготвили и изнесли всичките дандании. Този ден е техен, в него те пият и пеят. Така се изрази Кристи, докато ми обясняваше и успоредно с това нагласяше плата по снагата на малка булка в голяма бременност.


За всеки ден се полага по един различен тоалет.


И ето ти сметката, като облечеш булката, майка и и още две три от основните фигури, доста сериозен бизнес си излиза този с индийските труфила.

Третият, който си вади хляба от сватби в махалата, го видях на излизане пред един магазин, беше седнал да пие бира с още трима, а пред тях имаше вързана малка коза. Козата била домашен любимец на един от тях, но отказаха да



признаят на кого точно. Много смях падна с тая коза. Този, за който става дума, е видео оператор, и той навремето изкарал курс и сега снима сватби. Питаше за работа някъде по телевизиите, но го охладих. Даже му казах, че колегите се чудят как да хванат някоя сватба да снимат, щото нашите хора малко се женят напоследък и без фойерверки. Е, тук сватби имаме колкото щеш, съгласява се колегата.
Абе, хората протестират, вие нищо ли? Питам ги ей така, колкото да обърна разговора. Няма кой да плаща вече, не правим протести. Че плащаха ли ви да правите митинги?, питам наивно: „че плащаха ни, ами, иначе как”. Толкова по въпроса за протестите и политиката изобщо.
Чудили ли сте се какво става с 12-13 годишните майки двайсет години по- късно? Видях такава. И нея я писали тогава по вестниците, че много млада родила, но то случайно станало, така каза. Обижда се, като уточнявам на 12 или на 13. Как на 12, бе, ти чуваш ли се? На 13. Добре, на 13. Оттогава са минали 20 години, днес Светлана е вдовица с три деца и две внучета, живеят осем души в две стаи и карат на майчински, защото други помощи не им давали. Не им давали, защото не плащали наем на общинско жилище. От трите й деца- момчета, само средното е учило до четвърти клас, останалите не. Снахата присяда с последното внуче - съвсем миниатюрно момиченце. Записали го Сение - на Светлана. Тя така си и останала с руското име по документи, ама вика то едно и също.
Не ти ли е жал, че си се оженила толкова млада, питам, ти детство не си видяла. „Не, за нищо не ми е жал. Жал ми е за мъжа ми, че умря млад, на 35 години, много се обичахме. Сега е трудно, но ..то кога ли е било по–лесно”.
Точно срещу стаичката на Светлана има палат, ама хич не преувеличавам. С едни широки прозорци, с едни кръгли тераси…Ум да ти зайде. Под него – сергии за дрехи. Снимам палата и попадам в центъра на следната реч: „Ти какво снимаш тук, без да питаш и после ще разправяте пък на, циганите уж бедни, на помощи живеят, тока си не плащат, пък какви големи къщи са си построили, те си имат бизнес, ей на, аз на тая тук продавам, тя на мен, ама ти ще пишеш пък те откъде имат пари да ги строят тия къщи, пък те са и незаконни и да се махаш!”
„Добре”, казвам. И се махам.
Миналото лято идвах тук наблизо да снимам семейството на Серафим Михайлов. Тогава медиите гръмнаха, че момчето е следващият Бербатов, той тренираше в Манчестър Сити,


вещаеха му страхотно бъдеще.


После Серафим се върна, започна в Локото, нещо не се разбраха, в един период изобщо го водеха за безследно изчезнал, после се намери и ей го сега, пред мен, мрачен като облак със седеммесечната си племенница на ръце. Оставя я на баща си, с който се знаем от миналото лято- той продава детски дрешки на сергия. Какво става, питам го, какво се случва със Серафим? „Не питай”, преглътва човекът, „не се трае вече, излъгаха го, изиграха го, отвътре прегоря. Лошо, дано скоро го наемат някъде. Хубаво момче, за разлика от много свои връстници в гетото, от малък си кара по своя програма - училище, футбол и пак. Завърши средно образование тази година, вече е на 18. Дано късметът му не е бил само миналото лято, когато всички толкова му се радваха. Дано кацне още веднъж на рамото му, а той оттам нататък знае какво да прави”.
А на Тодор Колев гълъбите още летят в небето над Столипиново. Всеки ден предиобед пуска половината, следобед - другата половина. Гледа общо сто в една колибка на покрива на къщата си.
Преди хиляди години на същите тези географски ширини и дължини римляните са имали подобен ритуал. Наричали го „ Гадаене по птици”. Намислят си желание и като пуснат птиците, гледат накъде летят. Ако летят отляво надясно, ще се сбъдне. Ако е в обратната посока- не.
Гълъбите над Столипиново, като гледам, все в кръг се въртят.

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема

 

Copyright © 2012 Nextel Co