Съвместна рубрика на сп. ТЕМА и Filibe.com

 

 

13-те най-горещи дни на Студената война
Карибската криза през 1962-ра довежда света до ръба на ядрения сблъсък. 50 години по-късно единият от двамата големи играчи на ракетна рулетка – СССР, вече го няма. Но Куба все още държи на своя социализъм „в процес на актуализация” под носа на САЩ

Къдринка Къдринова

„Това бе не само най-опасният епизод от Студената война. Това бе най-опасният епизод в историята на човечеството.” Така вижда Карибската ядрено-ракетна криза от октомври 1962-ра Артър Шлезинджър, тогавашен съветник на американския президент Джон Кенеди. 50 години след онези 13 дни, които разтърсиха света, вибрациите от избегнатия на косъм ядрен Армагедон все още отекват в свидетелства и ретроспекции. Преките участници в събитията обаче все повече оредяват. От тримата големи протагонисти – лидерите на СССР, САЩ и Куба, жив е само Фидел Кастро. Никита Хрушчов и Джон Кенеди отдавна са покойници. И мнозина свързват преждевременното им изчезване от политическата сцена именно с резонанса от Карибската криза. Когато на 28 октомври 1962-ра двамата се споразумяват за разрешаването й, те постигат и допълнителна устна договорка: да задействат процес за пълно ликвидиране на ядрените оръжия. Но не успяват. Единият е покосен от изстрели в Далас през 1963-а, другият е свален от вътрешнопартиен преврат в КПСС през 1964-а.
Карибската криза, която в САЩ е известна като Кубинска ракетна, а в Куба - като Октомврийска, се развихря с доклада на ЦРУ до президента Кенеди, който е подкрепен със снимки, направени от разузнавателен американски самолет на 14 октомври 1962-ра - на тях се виждат съветски ядрени ракети, инсталирани край град Сан Кристобал. Въпросните 13 драматични дни се броят от момента, в който на 16 октомври Кенеди научава това и веднага свиква група свои старши съветници, които по-късно ще се назоват EXCOMМ (изпълнителен комитет) на съвета за национална сигурност.

Вождът на кубинската революция Фидел Кастро

Но всъщност нещата си имат по-плътна предистория. Година и половина по-рано – през април 1961-ва, САЩ подготвят, въоръжават и изпращат срещу революционната власт в Куба бойни части от кубински емигранти. Идеята е те да се закрепят на парче кубинска територия и да поискат американска помощ, което да даде повод за мащабна интервенция на САЩ и за сваляне на правителството на Фидел Кастро. Десантът е стоварен на Плайа Хирон в залива Кочинос (Залива на свинете), но среща мощен отпор и е разгромен само за 72 часа. Кастро триумфира, но разбира, че мощният северен съсед му е вдигнал мерника и ще направи още опити да го смаже. В двуполюсния свят изборът е предопределен – щом САЩ са срещу Фидел, на него му остава само съюзът със СССР. Той това и прави. Но с цялата си патетична реторика за пролетарски интернационализъм и безкористна помощ СССР си е също имперска сила, която гони своя собствен интерес в епичната надпревара със САЩ. При това лидер на КПСС и съветското правителство е импулсивният Никита Хрушчов. Той кипва, когато през 1961 г. САЩ разполагат край Измир в Турция 15 свои ядрени ракети „Юпитер” с радиус на действие до 2400 км, което означава, че те може да достигнат и до Москва. За Хрушчов това е почти лична обида и той не спира да обмисля как да отвърне на предизвикателството и „да пъхне таралеж в гащите на американците” (по собствения му израз).

Отговорът му хрумва в... България

Когато през май 1962 г. съветският водач гостува у нас, домакините го разхождат из черноморските ни курорти. Докато делегацията се любува на морската гледка, един от помощниците на Хрушчов въздъхва, че колкото и да е красив пейзажът, на отсрещния турски бряг има ракети, способни за 15 минути да нанесат съкрушителни удари по основните промишлени центрове на СССР. На Никита Сергеевич веднага му проблясва, че може и край американската територия да бъдат разположени съветски ракети. Например на „непотопяемия самолетоносач” – революционна Куба, чийто лидер Фидел Кастро настоява за по-обширна съветска материална помощ за страната си. Отпускането й може да се обвърже с условието за разполагане на съветски ядрени ракети на кубинска земя, преценява кремълският властелин. А и мощното оръжие ще играе възпираща роля, предпазвайки Куба от евентуално американско нападение.
Веднага след връщането си от България в СССР - още на 20 май, Хрушчов споделя идеята си с вицепремиера Анастас Микоян, с външния министър Андрей Громико и с шефа на отбраната Родион Малиновски. На 24 май съответното решение вече е прието от президиума на ЦК на КПСС. Пет дни по-късно в Хавана каца шефът на ракетните войски маршал Сергей Бирюзов. Отговорът на Фидел е: „Куба е готова да поеме риска, ако това ще послужи на борбата с американския империализъм.”
Операцията по прехвърляне с кораби до Куба на оборудването и ракетите е наречена „Анадир”. Така се казва столицата на Чукотка. За заблуда на противника е измислена възможно най-противоположната на тропическа Хавана географска точка. А военните екипажи, определени да извършат прехвърлянето, усилено се снабдяват с шуби и полярни якета – за по-голяма достоверност на легендата. На капитаните на корабите със спецбагажа са връчени запечатани пликове със заповедите за истинския маршрут, които трябва да се отворят в присъствието на политическите офицери едва когато излязат в открито море. Към края на юли вече 60 съветски кораба са на път за Куба. Първата пратка от ракети Р-12 (СС-4 по натовската класификация) е разтоварена в Хавана на 8 септември. Планирало се е инсталирането на 40 ракети на кубинска територия – 24 броя Р-12 със среден радиус на действие от около 2000 км и 16 жт типа Р-16 с междинен, до 4000 км.
Тече и усилена подготовка за сключване на мащабен съветско-кубински договор за материална и военна помощ. С тази цел Раул Кастро е на посещение в Москва от 2 до 16 юли 1962 г., а през август допълненият според кубинските условия текст на договора е докаран в Хавана от също гостувалия в СССР Че Гевара. Според Би Би Си документът бил на микрофилм, скрит в контейнер, който трябвало да се самоунищожи при опасност. Но договорът така и не е сключен. Всичко около разполагането на съветски ракети в Куба става само въз основа на устни договорки.
Цялото това оживление няма как да остане незабелязано от САЩ. След провала на Плайа Хирон американските тайни служби подготвят друг, по-сериозен военен удар по Куба. Затова до септември 1962-ра американски шпионски самолети, координирани от ЦРУ, прелитат над територията на Куба по два пъти месечно. В края на август един от тях снима изграждащи се позиции за зенитни ракети, които са само отбранителни оръжия и не предизвикват тревога във Вашингтон.
От 14 октомври полетите над Куба вече са под егидата на американските ВВС. И още първият от тях фотографира ракети Р-12, или СС-4, край кубинския град Сан Кристобал. След като експертите потвърждават заснетото, сутринта на 16-и с фактите е запознат и президентът. Той веднага разпорежда полетите над Куба да се увеличат до 6 на ден. И свиква своя съвет от старши съветници. Трите варианта за реакция, предложени от съвета, са да се унищожат съветските ракети с точкови удари, да се подеме пълномащабна военна операция срещу Куба или да се обяви морска блокада на острова, за да не може да бъдат докарани още ракети. Дипломатически ходове практически не се обсъждат. Изборът пада върху блокадата с ултиматум за незабавно изтегляне на ракетите. Интервенцията остава резервен вариант, до който на Кенеди никак не му се прибягва въпреки натиска на военните. Президентът смята, че военният удар ще предизвика незабавен контраудар на руснаците с непредвидими последици.
Кризата става световно събитие номер 1 на 22 октомври, когато Кенеди се появява по телевизията, за да изиска от

Джон Кенеди и Никита Хрушчов на срещата във Виена

 

СССР незабавно да прибере ракетите си от Куба. Президентът обявява военноморска блокада, или както той я нарича

„карантина” на Куба

Тя влиза в сила от 24 октомври. Междувременно още на 19 октомври, след като поредният шпионски полет е показал снимки на 4 готови ракетни пускови установки, американското военно командване започва конкретна подготовка за интервенция в Куба.
Ескалацията расте. Варшавският договор обявява повишена бойна готовност. Гражданската отбрана в страните от тогавашния соцлагер, включително в България, спешно организира сред населението масови курсове по предпазване от ядрена атака. Семействата са инструктирани да държат готови куфари с най-необходимото в случай на спешна евакуация. Все пак Хрушчов прави първата крачка назад. За да избегне повишения риск от сблъсък, дава заповед на корабите, които още не са достигнали „карантинната” зона около Куба, да се връщат у дома, към СССР. Това е знак за съветска готовност към компромис. Така е и разчетен във Вашингтон. Но и в Хавана. Кастро е съвсем наясно с голямата игра на суперсилите и не без основание подозира, че в крайна сметка те ще се разберат помежду си, а Куба ще е разменната монета. Загрижен преди всичко за страната си, кубинският вожд държи до последно съветският ракетен щит да остане на Острова на свободата, защото е убеден, че ако го няма, САЩ без притеснение ще атакуват. Признаците за компромис с американците, показани от Москва, му изглеждат като предателство.
Хрушчов познава силно развитото чувство за достойнство у Фидел и затова му изпраща като парламентьор своя най-близък съратник – вицепремиера Анастас Микоян, който в същото време изживява дълбока лична драма. Жена му е на смъртно легло. Но понеже е от поколението на „войниците на партията”, Микоян я оставя и тръгва за Хавана. Щом каца в кубинската столица, научава, че жена му е починала. Ядосаният на Москва Фидел отначало не иска да се среща с пратеника на Хрушчов, но като научава за сполетялото го нещастие, омеква и го приема. Мисията на Микоян излиза успешна – Фидел не къса със СССР и не дава простор на очевидната си обида заради изолирането му от търсенето на решение за кризата. Това решение в крайна сметка се взима само от Хрушчов и Кенеди, след като и двамата проумяват, че са докарали света до ръба на бездната.
След посещение на президентския брат Робърт Кенеди при съветския посланик във Вашингтон Анатолий Добринин на 23 октомври идва интензивна размяна на послания между лидерите на СССР и САЩ, като всяко следващо е по-малко войнствено от предходното. Най-важните са писмата на Хрушчов от 26 и 27 октомври, в които се уточняват условията за изтегляне на съветските ракети от Куба – гаранции, че САЩ няма да нападат Острова на свободата и ще вдигнат военната блокада около него, както и договорка, че ще изтеглят своите ракети от Турция. Кенеди се ангажира и с двете – първо чрез брат си Робърт, който пак се вижда с Добринин на 27 октомври, а после и с писмо, изпратено до Хрушчов на 28 октомври.
Всъщност 27 октомври влиза в историята като „черната събота” и се смята за най-критичния ден от кризата. Тогава съветската ПВО в Куба сваля американски шпионски самолет и пилотът загива. В същото време американски военен кораб пуска подводни мини край кубинския бряг и по чиста случайност в същия район се оказва съветска ядрена подводница.

Мините се разминават на косъм от корпуса й

а нейният командир на своя отговорност решава бързо да изплува и така пламването на опасната искра се разминава. Инцидентите допълнително нажежават обстановката и американският президент е притиснат силно от „ястребите” в Пентагона да удари по Куба. Той прави необходимото чрез Добринин това да се разбере в Москва и реакцията на Хрушчов на посланието му от 28 октомври да е бърза и добре разгласена. Хрушчов наистина реагира светкавично, задължава се да изтегли ракетите при уговорените условия и за по-сигурно, освен че изпраща официално писмо, прочита всичко и по радиото. Още докато говори в ефир, в Куба започва демонтирането на ракетите.
Това е началото на края на Карибската криза. Тя затихва постепенно, докато на 20 ноември е вдигната и американската военноморска блокада на Куба. Икономическото ембарго срещу острова обаче остава в сила и до днес.
Мирният изход от най-опасната игра на ядрена рулетка между двете свръхсили не е еднозначен – позволява на света да си отдъхне, дава старт на „размразяването” между Вашингтон и Москва, вдъхновява Кенеди и Хрушчов да заговорят за пълно ликвидиране на ядрените оръжия, но и спъва личните им траектории. В САЩ изпъква мощното влияние на военното лоби. А една от най-популярните версии за убийството на Джон Кенеди е, че го премахва антикастристката емиграция в САЩ съвместно с мафията, загубила хазартния си рай в Хавана, защото не посмял да атакува Куба. В Москва пък Хрушчов е свален само 2 г. по-късно заради непремерените действия по изпращането на ракетите в Куба и последвалите отстъпки пред Вашингтон. Политолозите смятат, че най-важният позитивен резултат е установяването на т.нар. червен телефон между Вашингтон и Москва – за да могат лидерите в двете столици да се свързват незабавно един с друг при кризисни ситуации. За да се поддържа в изправност линията, по нея непрекъснато върви четене на творби от руски и американски класици.
Единственият останал жив от тримата замесени в онази драма лидери – вече 86-годишният Фидел Кастро, тази седмица се появи отново на серия снимки, за да опровергае поредния слух за смъртта си. В интервю за сайта „Кубадебате” той обяви, че е в добра форма и дори е забравил какво е главоболие. Коментира и юбилея на Октомврийската криза: „Когато приехме съветската помощ от оръжия, петрол, храни и други стоки, то беше, за да се защитим от плановете на янките да превземат острова ни... Оттогава мина половин век и ние все още сме тук, с вдигнато чело.” Оттогава се смениха 10 президенти на САЩ, а СССР изчезна. Но Куба още е социалистическа.
След като преживя тежка операция през 2006 г., Фидел се оттегли от активната политика. Днес начело на Куба е по-малкият му брат Раул Кастро, който провежда „актуализация на социализма”. През последните години многобройни държавни служители бяха пренасочени към „работа за собствена сметка”, засилиха се мерките за повече ефикасност и производителност в икономиката. Една от последните промени е премахването от 14 януари 2013 г. на изходните визи за кубинците, желаещи да пътуват в чужбина. Както пише обаче испанецът Хосе Мансанеда, създател на сайта „Кубаинформасион”, тепърва ще проличи, че всъщност главният проблем за пътуването на кубинците по света е трудността да получат входна виза за желаните от тях страни. Мансанеда цитира многобройни случаи, когато Испания например отказва визи на кубинци под предлога „потенциален мигрант”.
Дори и 50 години след Карибската криза светът още не може да се отърве от разделителните линии, блокадите и карантините...

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема

Copyright © 2011 Nextel Co