|
Все още се ориентираме в новите техно зависимости, а вече трябва да
мислим и как да се справяме с неврозите в света без тайни
Елица Димова, Ирина Вагалинска
След избухването на скандала „Сноудън” германският министър на
вътрешните работи Ханс-Петер Фридрих призова съгражданите си да
спрат да използват Фейсбук и Гугъл. Вестник „Известия” пък публикува
новината, че Федералната служба за охрана в Русия е обявила търг за
закупуването на... 20 пишещи машини. Ако това ви звучи като виц,
значи още не сте за терапевт. Докога ли?
Киберфобия или номофобия
„Назад към пещерата” не може да е решение на проблема с нарастващата
тревожност около информациите за глобалното следене. Искаме или не,
ние живеем в дигиталната ера с всички произтичащи от това удобства и
рискове. Дори да не сте от онези, които спят с денонощно включен
лаптоп и телефон/и/, няма начин да не ви е стряскал нечий крясък:
„Ужас! Нямам покритие!” Или страдалческото: „Мама му стара, пак ми
се прецака интернетът...”
В медицинските среди страхът да не останеш без покритие отдавна си
има име - no mobile phobia. Номофобът редовно влиза с телефон в
тоалетната и може да изпадне в нервен срив, ако батерията му падне,
докато притичва за 5 минути до отсрещния магазин. Онлайнхолиците и
насън движат пръсти по клавиатурата, а на другия полюс са
киберфобите. Те също са лесни за разпознаване: облива ги пот всеки
път, когато компютърът „пита” нещо, преди да извърши зададената
операция, или им се разтреперват коленете само при мисълта, че може
да натиснат погрешен бутон. Въпросното заболяване е регистрирано за
пръв път сред програмисти, които твърдели абсолютно сериозно, че
компютърът им се подиграва за грешките. Но има и друг тип страдащи:
хора с разнообразни професии, които губят позиции, защото никога не
са се доближавали до и не биха доближили включен монитор, всеки шум
и смяна на картината там ги довеждат до истерия.
Какво пък, от прастари времена неизвестното се възприема като
заплаха. Трябва ли да се изненадваме тогава, че психолозите
предвиждат бум на неврозите покрай обсъждането на проблема с
невидимото, но „всевиждащо“ око, вперено във всеки интернет
потребител? И без това е потискащ броят на камерите, които ни
„гледат” по булеварди и магистрали, в магазини и в училища, пред
входове и в асансьори. Личната територия се свива до точката на
изчезване, а усещането за безпомощност се усилва двойно: веднъж,
защото си мислим, че без машинариите не можем да свършим нищо, и
втори път, защото не можем да контролираме накъде изтича от тях
потокът с нашите вкусове, преживявания, мисли.
Тайни и лъжи
Все пак има някаква справедливост. Най-податливи към параноя се
оказват не редовите граждани, а онези, чиято професия е свързана със
събиране на данни за другите. „Но не бих сложил на първо място
разузнавачите - подсказва д-р Пламен Димитров, председател на УС на
Дружеството на психолозите в България. - Помислете си за търговците
и колко е важно за тях да изучават поведението на потенциалните
клиенти, да надничат в техните нагласи, та да ги накарат да купуват.
По подобен начин действат и политиците. А ако редовно събираш
информация за другите, започваш да си мислиш, че те правят същото.”
И неусетно може да се озовеш в свой собствен малък ад. Защото ние
винаги проектираме върху другите страховете, които пазим надълбоко в
себе си, добавя д-р Димитров. Щом лъжеш, значи и другите лъжат. Щом
следиш някого, започваш да подозираш, че следят и теб, и започваш да
пращаш такива сигнали, че в един момент наистина може да се окажеш
следен. За подобен извод не ви трябва дипломиран психотерапевт, ще
ви го потвърди всеки втори ревнив съпруг.
Но тук има още една уловка. „Колкото повече се интересуваш от
тайните на другите, толкова по-вероятно е да си останеш несъвсем
наясно с тайните, скрити у самия теб - казва психологът. - А в
дъното на неврозите - най-масовата болест в световен мащаб, стои
тъкмо изтласкването от съзнанието на неща, които са неприемливи за
нас и/или за заобикалящия ни свят. Всеки крие от другите и дори от
себе си факти, които не би искал да са му известни. Безпокои се, че
трябва да бъде друг, за да може да се адаптира, да се справя, да
успява. Маскира емоции, нужди, мотиви за действия. Те обаче силно
интересуват другите.”
Новите технологии улесняват прозрачността, но и двуличието - не само
в сферата на политиката. Нали всеки може да работи по пресъздаването
на образа си такъв, какъвто би искал да изглежда в очите на другите.
А едно скорошно изследване, публикувано от докторантката в катедра
„История и теория на културата” в СУ Ния Нейкова, обобщава, че
онлайн общуването днес се предпочита от младите главно по две
причини - защото по Скайп е „безплатно” и защото „можеш да се
престориш, че не си на линия” без последствия за отношенията.
Изследването е правено през периода 2010-2011 г. в пет училища и три
университета в три възрастови групи – 7-14, 15-19 и 20-24 години. За
участниците в него джиесемът си остава важната връзка с
най-близките, „бодигард на личното пространство”. А Фейсбук -
предпочитано място за оживени социални контакти (средно между 500 и
1000). Твърде публично! Затова изисква криене... Налага се да
маскираш истинския си интерес и вълнения, както навремето са го
правели родителите в ученическите лексикони.
Контактна зона
Когато ги питат кое е по-важно, тийнейджърите не мислят дълго:
по-добре без компютър, отколкото без телефон. Защото ще звъннат на
приятелите, а те ще им кажат „във Фейсбука какво става”.
Предоставянето на Фейсбук достъп се смята за по-ниско ниво на
интимност и е по-лесно, отколкото даването на телефонния номер.
Социалната мрежа често се назовава от анкетираните като „паралелна
реалност, в която не всичко е истинско - нито приятелите, нито
профилите”. Но пак се смята за ценно. Така или иначе компютър и
джиесем, всички устройства, взети заедно, допълват идеята за
непрекъснатия контакт. Ния Нейкова го нарича „отсъстващо
присъствие”: всеки изглежда достъпен по всяко време, но не и
визуално. Затова наваксва информация за придвижването си с набор
илюстрации. Животът се превръща в снимане: на което и събитие да
отидеш, натискаш бутона през цялото
|
Само
ако разглобите разклонителя, ще видите скритото подслушвателно
устройство
време, та да избереш най-добрата поза, да я качиш на профила
си и да предизвикаш коментари. Ако такива липсват, все едно и
преживяване няма.
Детето иска джиесем, защото „всички други имат” и защото го смята за
своя територия. Родителят му купува телефон, за да не губи връзката
с него, което понякога означава да му наднича в снимките и в
есемесите. И докато се усетят, двете страни се оказват във „война”
заради навлизане в интимността.
„Детето става личност в момента, в който успее да излъже родителите
си и изключително се радва на тази възможност - напомня д-р
Димитров. - В този момент то открива, че между вътрешния план за
действията му и заявените намерения може да съществува различие,
неизвестно на родителите. Това му дава усещане за свобода.
Откритието е голямо, защото първоначално то смята, че възрастните
знаят всичко за него. С овладяването на речта и формирането на зрели
психични функции детето разбира, че може да осъществява двупластово
поведение.” И установява, че да имаш тайни е от много голяма важност
за душевния комфорт.
Какво по-естествено от това да се почувстваме като объркани деца,
когато усетим, че ни отнемат правото да имаме тайни!
Да послушаме Фройд
Но вината е и наша, защото сме допуснали технологиите да се
превърнат в убежища, където се крием от истината за себе си и от
трудността да градим автентични дълбоки отношения. И ето че част от
нас вече са влюбени във фалшива представа за себе си нарциси.
Тревогата днес е и че маските вече много лесно може да паднат, да
бъдат опровергани с факти. Опитът да поддържаш фалшиво его за пред
другите е застрашена от десетките технологични канали, по които
истината може да изтече. Тогава?
„Фройд е бил прав, когато е казал, че да си напълно честен със самия
себе си е най-важното упражнение - отговаря психологът Пламен
Димитров. - Самозаблудите вредят. Когато търсиш и искаш да разбереш
какво представляваш с всички светлосенки, ставаш по-отговорен,
по-балансиран, по добре свързан с реалността.” Съответно
по-недостъпен за неврозите.
Когато искаш да научиш истината, за да разшириш познанията за себе
си и за заобикалящия свят, укрепваш връзката с нормалността. На
обратния полюс е шизопараноидна позиция: копаеш да научиш повече за
другите, за да се предпазиш и да скриеш повече за самия теб.
Класическо поведение на човек във властта!
Уви, не само във времената на Макиавели и „целта оправдава
средствата”. Параноици, които се интересуват как да контролират
другите, е имало винаги, но тоталитарните системи са развили особена
чувствителност на тази тема. Затова у нас „агент” и „шпиониране” не
са думи, които първо и преди всичко се свързват с развлекателната
индустрия - въпреки многобройните кинозакачки ала Джейм Бонд. Тук
по-старите поколения приемат като дежавю вълната от безпокойство,
надигнала се на Запад след скандала „Сноудън”.
Но в съвременния свят обяснение от типа „наблюдаваме, защото така ви
пазим” не може да мине просто ей така. Защото лесното манипулиране,
разделението и Студената война останаха в ХХ век, а „битката вече не
е шпиони срещу шпиони - става дума да дадем на всеки начин да бъде
подривен”, както казва Рич Джоунс.
Широко затворени очи
Според Анди Грийнбърг, автора на „Уикилийкс - машината, която убива
тайни”, 23-годишният бостънски разработчик на софтуер Рич Джоунс е
следващият етап в световното движение за прозрачност. Той е създател
на набор от прости предложения за смартфони с имена като OpenWatch и
Cop Recorder. Програмите работят на Android и iPhone и позволяват на
потребителите да натиснат бутона и да започнат незабелязано да
записват аудио и видео. Това съдържание се качва на сървърите на
Джоунс, където той и сътрудниците му премахват всяка лична
информация и пускат файла с транскрипция. Над 100 000 потребители
вече са изтеглили приложенията и качват по повече от 50 видеоклипа
на ден. Целта е да се създадат милиони „камери за обратно
наблюдение”, които постоянно наглеждат фигурите във властта. С
техните камъни по тяхната глава! Гражданите вече виждат телефона си
и като оръжие срещу корупцията.
Както отбелязва Грийнбърг, машината за убиване на тайни е задвижена
на високи обороти не само от възможностите за цифрово разкриване, а
и от цифровата анонимност. А по света има достатъчно много хора,
които харесват идеята за заличаване на институционалната потайност.
Колко хубаво би било да се събудим един ден и да няма нито един
корумпиран лицемерен политик в околното пространство. Обаче дали
наистина сме готови за ускорението, което набира машината за убиване
на тайни? Както ще ви кажат дипломатите, не може да се решат всички
проблеми на Близкия изток публично. Както ще добавят семейните
психотерапевти, шоковото разкриване на изневерите е изпитание за
двойката. Стабилният брак може да понесе няколко, скорошният може да
се разпадне и при едно потвърдено съмнение.
Същата разлика в чувствителността съществува и при държавите. В
Германия и един партиен скандал беше достатъчен, за да падне Хелмут
Кол от току-що иззидания му пиедестал на Обединител. В България
политически репутации се цапат и почистват ежедневно като в реклама
за перилни прeпарати. „Не знам каква информация трябва да
публикувате, за да смутите Балканите. Някаква много страшна трябва
да е - предполага беларуският писател Евгений Морозов пред Анди
Грийнбърг. - Там средата е толкова изпълнена с цинизъм към
политиците, че за мен е трудно да си представя какъв вид информация
трябва да бъде разкрита.”
Е, това е казано преди ДАНСWithme. Но и след два месеца протест е
очевидно, че когато единият партньор иска да си затваря очите,
желанието за откровеност у другия може да не промени нищо
съществено.
Статията се публикува със
специалното разрешение на сп. Тема |
.gif)