Съвместна рубрика на сп. ТЕМА и Filibe.com

 

 

За мишките и хората

Никой не печели от разменените роли на държавата и неправителствения сектор
 

 

Веселина Седларска


Досега: един протест, който не поиска оставка на правителството, но я получи, и един протест, който иска оставка, но не я получава. Засега: ролите във властта поразменени, участниците и схемата - същите.
Това, което забъркахме тази година, доста прилича на експеримента на Дидие Дезор, направен през 1989 година в лабораторията по поведенческа биология на университета във френския град Нанси. Той събира шест плъха в клетка, чийто единствен изход води до хранилка, до която обаче може да се стигне, като се премине през вода. Водата постепенно се увеличава, така че ако в началото плъховете могат просто да я прегазят, то по-късно им се налага да плуват. Дидие Дезор замислил този експеримент точно заради плуването, по което плъховете не си падат. Искал да види как ще се справят с водното препятствие, ако храненето им зависи от това.
Малко след началото се оказало, че интересните неща се случват в съвсем различна от плуването област, и точно заради тях експериментът добива световна известност. Шестте плъха се организирали в йерархия с ясно очертани роли. Два от тях плували до хранилката и донасяли храна, но не я изяждали, защото други два, които изобщо не се потапяли във водата, ги причаквали, вземали храната насила, наяждали се и разрешавали на плувците да си хапнат, едва след като са вече сити. Тези две двойки Дезор нарекъл съответно експлоататори и експлоатирани. Единият от плъховете бил наречен независим, защото плувал до хранилката, устоявал на атаките и си изяждал сам храната. Шестият получил името „жертва”, той не бил достатъчно смел нито да плува, нито да се бори за храна, така че разчитал на случайно изпуснати трохи. Невероятното е, че по този сценарий протекли нещата във всичките дванайсет клетки, така че не ставало дума за случайност. Ако искате да проследите как точно става разпределението на ролите, вижте го на http://www.youtube.com/watch?v=2PXI6F1EFH8
Нямало как Дидие Дезор да не продължи експеримента, като събере в една клетка шест изявени експлоататора. Те се били цяла нощ. Но на сутринта два плъха вече безропотно плували назад-напред за храна, други два се разпореждали, един се справял самостоятелно, а друг покорно се навъртал за трохи. Нали се сещате какво съответно се случило в клетката, в която пък били затворени шестима експлоатирани. След няколко часа два от тях вече командвали, два обслужвали и т.н. Експериментът продължил с оценка на стреса за участвалите плъхове. Най-висока била степента на стрес при плъховете, преборили се за експлоататорската роля. Коствало им големи усилия не само да завоюват тази позиция, но и да я пазят. Нито е метафора, нито е политическа басня, това е описание на научен експеримент.
Много е изкушаващо да се каже, че на изборите през май поразбъркахме състава, като събрахме в клетката на парламента най-агресивните, а оставихме отвън лутащите се и претендиращите за независимост. На всичкото отгоре ще е вярно. Само че този експеримент бе разказан с друго намерение: да си припомним, че можем да бъдем по-различни от плъховете, защото

инстинктите не са единственото, върху което могат да се градят

отношенията между човеците. Което през тази година не проличава особено – инстинктът за съхранение властва от февруарските студове до августовските жеги и животинският принцип „най-пригоденият оцелява” няма намерение да отстъпи място на по-човешки размисли. Затова да обобщим с напълно подходящ за случая израз: обстановката у нас се закучи.
Летният протест не разбра, че победи, и продължава да настоява за победа, вече губейки. Да излязат на улицата хиляди хора – спешно и без организация, за да изкрещят възмущението си от едно назначение и да заявят, че няма да го допуснат, да притиснат властта до стената и да я принудят да отмени избора си – това без никакво съмнение е мощна гражданска проява, увенчана с победа. И неслучайно тя спечели симпатиите на всички. В първите няколко дни на протеста участници бяха всички, не само събраните на площада. Това беше победа на чиста и спонтанна гражданска енергия, която си струваше да бъде опазвана като висша ценност. И много дефицитна по българските земи. Толкова рядко ни се случва да сме заедно, че трябваше да му треперим над това семенце, да го отглеждаме и пазим, като непрекъснато си напомняме, че истинска победа би било

не алтернативни управляващи, а алтернативен начин на управление

Но да крачиш назад-напред трети месец с незабавно искане за оставка на правителството без никакви изгледи след оставката да се появи нещо коренно различно – това вече е… какво всъщност? Не е протест – протестът е за нещо конкретно. И не ми казвайте, че искане на незабавна оставка, която само размества плъховете из клетките, е нещо конкретно. Не е и революция – твърде артистично е, революциите са гневни.
Протестът не можа да опази своята голяма първа победа. От върха на своя граждански патос тя падна първо до равнините на читалищната самодейност, а сега вече и до низините на някакви шамари, петна, лекета. И за това носят отговорност не само правителството и парламентът. Техните ходове са известни до втръсване и не изненадаха никого: спешно монтиране на контрапротест, провокацията „бял автобус”, показухата „автобуси от провинцията”, организиране на подписки в защита на правителството и против президента Плевнелиев, вкарването на енергията на гнева в задънени улици, маскирано като протегната ръка на Мая Манолова. Властта остана глуха, безразлична,

 

арогантна, каквато, общо взето, винаги е била, но този път особено ярко в лицето на своя непобедим ветеран по безхаберие и лицемерие БСП. Откъм властта – никаква изненада.
Друго обаче се очакваше от лицата на протеста, колкото и да твърдят, че те не са лицата НА, а лицата ОТ протеста. Странно е как тези образовани, интелигентни, почтени и въодушевени хора се свиха в юмрук, който се насочи към всеки, който си позволи доброжелателна забележка към начина на протестиране. Като че ли всичко, което е родено на тази земя, е генетично обречено на болшевишки манталитет, защото такава им е текнала водата на тукашните борби. Учудващо е как ядрото на протеста не се разтвори, за да привлича, а вместо това предпочете да се сплотява в иронизирането на всеки, който в нещо не е съгласен с тях. Обидно е как протестът беше олигавен от суетливи заигравки на тема „ох, аз съм соросоид, пък не съм поканен на сватбата на патрона”, „ах, видяхте ли хорицата, които доведоха с автобусите от провинцията, манипулирани и жалки…”

Видяхте ли ги наистина най-после тези хорица – това е вашият народ

Добре че ви ги докараха, за да ги видите. По-манипулируеми са, отколкото допускате. И по-бедни, и по-безпомощни. Събудихте ли се, като ги видяхте? Осъзнахте ли, че няма да успеете без тях? Няма да се променят нещата в тази страна, ако не познавате бедите на тези жалки хора и ако не говорите и от тяхно име, ако не търсите тяхната подкрепа. Вие ги виждате жалки, но те вас също – с лековатото ви, надменно, самолюбиво кокетиране на извисили се над хорицата избраници на демокрацията. Най-голямото поражение на този протест е, че успя да разцепи народа на три: хора, които не подкрепят правителството; хора, които не подкрепят протеста; и хора, които не подкрепят нито правителството, нито протеста след първоначалната му спонтанна фаза. Друг път сме се разделяли на две,

сега сме тримата братя под кривата круша

Разбира се, че Сорос не е дал пари за тези протести и най-вероятно изобщо няма представа, че има протести. Но Сорос даде пари за развитие на гражданско общество в България, за изграждане на неправителствени организации и за повишаване на капацитета им. Защо тези обучени организации не се усетиха, че държавата измъкна килимчето изпод краката на неправителствения сектор, като иззе функциите му? Очакваше се постепенно държавата да предостави голяма част от услугите (социални, образователни и т.н.) на граждански организации, защото те работят по-гъвкаво, с малка администрация, без излишна бюрокрация, с добре сработени екипи. Всичко това трябваше да разшири територията на услугите, да снижи цената им, да създаде работни места, да поощри доброволчеството, да създава граждански нагласи.
А стана така, че държавата не само не преотстъпи свои дейности, но и иззе основната работа на неправителствените организации – проектите. Кой работи сега по проекти? Главно общини, министерства, агенции. Никой проект не е устойчив, ако партньор в него не е местна и национална институция, но как се прави проект успешно, все още по-добре знаят неправителствените организации, не общините. Не е измислица: три български общини се събират на четиридневен семинар по общ проект. Разбира се, отсядат в хотел на заместник-кмет на една от общините. В разстояние на един час участниците се снимат с различни дрехи около една работна маса. Това са снимки за отчета на семинара. След което изкарват четири дни на басейна. Каквото и да си мислите за неправителствените организации, сигурна съм, че нито една от тях не би направила така.
Колкото необичайно е, че държавата иззе дейността на неправителствените организации, дваж по-странно е, че неправителствените организации се запътиха да управляват държавата. Гражданското управление е другата страна на абсурдната монета, която Сидеров предложи като граждански арести. Има избори, там се решава кой управлява. Неправителствените организации имат далеч по-отговорната работа да контролират това управление, да оказват натиск, да го съгласуват с потребностите на гражданите. Гражданското общество задава стандартите на управление и следи за спазването им. Това са ролите, разписани от демокрацията. Ролите в клетката на властта вече ги знаем от години, виждаме ги, ненавиждаме ги. Но такава е природата на властта, тя във всички времена и по всички места би била самоустройваща се и несправедлива, ако може. Природата на гражданското общество е пък да не позволи това. Когато тези роли се разменят, театърът става абсурден. Както впрочем виждаме.

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема

 

Copyright © 2012 Nextel Co