Коментарна рубрика на Николай Илчевски                                              предишни публикации

BIG BROTHER И ГОЛЕМИТЕ ПРОДУЦЕНТИ

Започват кастингите за „Големият брат” – 4 – шоу „на живо”, известно в България с оригиналното си име „Биг Брадър”.
Ще има пак емоции. Ще има пак зяпане на екраните.
Това, че човекът има воайорска природа е ясно. Обича да наднича през пердето не само на знаменитостите от Холивуд, но и през това на съседа. И винаги му е интересно. Погледнато икономически, това е феноменално евтино създаване на забавления.

Създаваш технически възможности хората да гледат други хора, които не правят нищо по-различно от самите зрители. И прибираш печалбите.

Сигурен съм, че ако римляните бяха стигнали до тази идея първи, нямаше да има гладиаторски борби.

Едно не ми е ясно – как може в държава като България, която последните 600 години на практика живее с продуцентската концепция на „Големият брат”, хората още да получават сърцебиене от такова тв.предаване.
Няколко столетия султанът – в ролята на голям брат – вади от сцената младенци (прави ги еничари), моми (за съпруги в и около Високата порта) и мъже (като непотребни поради барутни характери).

После големият брат от Кремъл повече от половин век казва каква храна да се внесе в къщата, кога да има ток и топло, какво е добре да се говори, какви уреди да има и какви коли да се карат. От онова време все още се търкалят стотици хиляди москвичи и жигули.

В резултат на геополитическите борби между големите продуценти, през последните 20 години правата за шоуто в България ги държи вече големият брат от Капитола във Вашингтон. Той казва дали ще се произвеждат оръжия и дали ще се търгува с тях, кой каква роля да изпълнява в къщата. Изповедалнята е зад океана и затова живеещите тук не знаят кой от събратята каква оценка дава и кого номинира за компрометиране.

И така народът живее в шоу, което не разбира, и гледа шоу, което го радва. А то е едно и също. С едни и същи правила. И с почти едни и същи продуценти.

Вярно, не е като преди стотици години, когато повечето номинирани за изгонване свършват на дръвника пред вратата. Но сега почти половин милион млади хора (в най-силната детеродна възраст) са напуснали вече „къщата” и няма да се върнат. Те или не са създали семейства още или, ако имат деца, те говорят „ много малько бъльгарски”.
Останахме ние. И се гледаме така един друг, като че ли наистина трябва да остане само един.

ЗА ДИНОЗАВРИТЕ, ОМУРТАГ,
РАЙГРАСА И ИНТЕРНЕТ

Събитието: В София се проведе среща „с автори от целия свят” (както беше обявена от организаторите). За силата и слабостта на думите.
Дотук добре. Словото е сила, която променя света. Думите са отрова, която може и да убива. Библейски истини.
Но след като тези, които се бяха събрали, вярват толкова много в потенцията на изреченията, каква подкрепа търсят от държавата?
Какъв е този хленч, че книгите са в криза. Какво е това вечно оплакване, че от 20 четящи през 1990 г, сега е останал 1.
ПЪРВО:
Защо, ако някой е написал една страхотна книга и е станал член на писателски съюз трябва доживотно да досажда на населението с изреченията си? Не беше ли това най-голямата тегота на тоталитарната държава – десетина автори с по 15-20 дебели тома?
От хана Омуртаг остана едно „Човек и добре да живее, пак умира и друг се ражда”, но няма българин да не го знае. Монтен да беше написал само „Не притежанието, а употребата ни правят щастливи” пак си струваше.
ВТОРО:
Защо проблемите на събралите се в София не са проблеми на авторката на поредицата за Хари Потър, на Маркес, на Артър Кларк, на Норман Мейлър (на двамата - лека им пръст) на Паулу Куелю?
ТРЕТО:
Докога ще се спекулира с интереса на читателите? Те не са изчезнали – просто същите хора сега четат директно в интернет, гледат документални и научнопопулярни филми – и най-вероятно са по-образовани отколкото са били през 1990-а. Защото имат по-голям избор и по-добри източници в глобалната мрежа.

Трябва да се признае най-после, че ПЛАЧЪТ НА ИЗДАТЕЛИТЕ И НА АВТОРИТЕ в България е ПЛАЧ ЗА ПРОДАЖБАТА НА ТЕХНИТЕ СОБСТВЕНИ КНИГИ. Самият аз съм автор на 5 книжни заглавия, но не си правя илюзии, че мога да конкурирам това, което е филмирано от “BBC”, „History” “Discovery”.

Светът се развива, момчета. Не можеш хем да ревеш, че динозаврите са измрели, хем да се радваш, че не ти е посрано зеленото райграсче около басейна.

ЧЕТВЪРТО:
На хората им писна да им продават хартия, на която не е написано нищо ново. И да я местят от рафт на рафт и от кашон в кашон. Днес една флашка от 12 гигабита събира две библиотеки и си я носиш навсякъде.

Същата тази джаджа има 300 пъти по-голяма памет от харда на компютъра ми през 1990 –а. За какво говорим?
ПЕТО:
Да не забравяме, че хората сме така устроени, че 90 % от знанията за света ги събираме като изображения, а останалите 10 % като абстракции – текст и устно слово.
Защото две влюбени очи срещу твоите винаги струват повече от 5 антологии с любовна лирика.

И това, което ще разбереш от 1 минута гледане на Колизеума, не може да бъде описано в 100 страници текст.

Така че събитието, за което стана дума в началото, не е нищо повече от нескопосан PR на писатели. Това, че между тях имаше и имена, които винаги ще бъдат уважавани в България, е друга тема. Защото пак е „Време разделно”. Едни ще ги филмират, други ще ги забравят.

84% ЗА ХРАНА?!

Оня средностатистически човек, който не кара джип, но не рови и в кофите за смет, не почива в чужбина, но и не почива изобщо (защото не работи), изяжда 84 процента от  доходите си.

Както съобщава националната статистика.

Това значи, че на всеки един, който чете тези редове, има един друг, който не само няма достъп до интернет, но и до достатъчно храна.

Това значи, че до всеки един в тази държава, който може да си позволи освен храна, дрехи и електронен пакет (кабелна, интернет и телефони) има един, който пресмята какво трябва да направи днес, за да има за един хляб до края на месеца.
Това е вече напрежение. И то е голямо. Защото на всеки, който е готов в следващия половин час да запали колата и да отпраши нанякъде, има няколко, които са готови да направят каквото и да е през тази нощ, за да нахранят гърлата си.

Защото не можеш, ако си средностатистически, с 16 % от доходите да си осигуриш по-скъпите неща от живота – обувки, дрехи, енергия, вода, елементарна поддръжка на жилище, телефон и отглеждане на дете.
Който не си е лягал гладен не знае към какво оскотяване те води празния стомах – задейства инстинкти.

А инстинктите са страшно нещо, защото не се управляват от съзнанието. Един от тях е този за оцеляването – при който за да продължи да съществува тялото прекрачва всякакви обществени норми.

В такава държава едни заспиват с дистанционното в ръката и се схващат, ако не намалят климатика. А други заспиват гладни в тъмното и на ум обхождат местата, където има мазета с храна, ниви с картофи и градини с плодове.
Това значи, че всяка нощ един заспива доволен, а друг планира първото си или поредното си престъпление.
Има и трети – онези, които заспиват доволни, планирайки поредното си престъпление.

За които държавата е просто сбор от цифри, проценти и зони на влияние. Които ни доведоха до този хал. Но пък нали ние ги избираме?!

ХАЙДИ КЛУМ СНИМА БЕЛЬО В ДВОР С ДОМАТИ?

Телевизията е могъща, развращаваща, хищна и лакома владетелка.

Благодарение на нея, днес всяко момче знае как трябва да изглежда идеалната му приятелка – лице на Анджелина Джоли и тяло на Ел Макферсън (на младини).

Благодарение на екрана, всяко момиче знае какво ще бъде нейното момче – нещо като Брад Пит, като Джордж Клуни, като Леонардо ди Каприо.

За това че гледаме много филми и реклами наградата е следната – всички искаме да живеем в имение с морава, басейн, огромен гараж с поне 2 коли, палми и барбекю с колелца.

А истината е, както казваше един холивудски герой, че колкото ти е по-голям басейнът, толкова по-малко го ползваш.

Истината е че повечето момичета, дори и в Лос Анжелис трябва да минават сутрин през майстор шпакловчик, за да не стресират града, в който се появяват.

А повечето ергени са лениви и скучни, пият бира, пърдят, не карат ферари или ламборджини и не им стигат парите.

Понякога си мисля, че цялото това суетно гонене на лъскав стил на живот се инжектира умишлено.

Като хероин в кошмарна клиника.

Само че дебелата сестра е банковата олигархия.

Която благодарение на тези насадени модели те сгодява за парче земя с 4 кв.м. райграс, маломерни стаички (като в приказка за джуджета) в „престижен” квартал и после цял живот й целуваш краката и всеки месец й застилаш лихвички по които да стъпва.

А в България дивите поляни са по- красиви от голф игрището на Удс, сиренето на тикла е по-голяма вкусотия и атракция от омазнената тв.скара, а кирпичените ни къщи по селата с нищо не отстъпват по енергопараметри на най-модерните топлоизолирани „нулеви къщи”. Но тях не ги дават по телевизията. И Хайди Клум не се снима по бельо в доматите ни.

Но знае ли човек? Ако цената на бензина стане 5 лв за литър и хлябът седне на табелката 2лв/700г, може двор с марули и чесън да започне да ни изглежда както сега силуетът на Ню Йорк, гледан откъм залива.
Определено може.

ДОСТОЙНО ЕСТ

От времето, когато Джоузеф Хелър (авторът на „Параграф 22”) написа „Нещо се случи” не съм бил толкова впечатлен. От нещо ставащо в Пловдив. Тогава на площада ми дадоха тази книга и ми казаха след като я прочета, да не я връщам, а да я подаря на друг.
Странна щедрост за 80-те на миналия век. Даже мислех да няма уловка. После разбрах, че само така нещата могат да се случват.

Днес на площада строят нещо като стадион от железни елементи. Хората минават и мрънкат, че са им взели пространството. А бе хора, питайте – после мрънкайте. В петък събота и неделя може да седнете по трибуните съвсем безплатно и да си пиете газираното, гледайки волейболен турнир. От времето на легендарните кендрисийски игри (от преди Христа) малко подобни неща са ставали тук.

Защо да не стават по-често. Дайте да се повеселим в уикенда. На организаторите им е излязла математиката с рекламите и продажбата на права. За града това е подарък. Не мрънкай, народе! Радвай се. Пловдив заслужава своята Медисън скуеър гардън, където Майкъл Джордън и компания зашеметяваха Ню Йорк с красив баскет.
Да не би площадът да изглежда по достойно по нова година, когато го напъплят ръждясалите гондоли и старовремски въртележки на луна парка? От което ти става унизително да се наречеш пловдивчанин.

фото filibe.com

Апропо: Драги кмете и вие, общински съветници, ако в края на тази година на площада (на който предишният папа отслужи меса, а народът по-преди се събираше за своето

Съединение, и се развяваха бойни светини, и ходеше с бележник Йосиф Шнитер и дори Шевалас) ги няма онези мучения и „звуци на ужаса” от жалките увеселения с люлки и захарен памук, ще бъда много благодарен. Ама даже щастлив.

Помните ли колко хубаво и цивилизовано беше, когато се появи ледената пързалка? Затова и хората се редяха на опашка и бяха усмихнати.
Ето, такива размисли ме налегнаха покрай един волейбол

Църквата и тя мълчи за образите на светци, провесени по мартениците, въпреки, че синодът (или синодите) категорично се произнася, че това е езически ритуал и е несъвместим с канона.

На кой му пука – народът жаден за празници се пули в сергиите и купува – каквото му падне. Можеш даже да си намериш изтъкано името на мартеница. И като я поносиш, да я заровиш под камък.

Да си закопаеш името. Какъв ли опит биха взели от това последното вуду шаманите?! Може би най-щастливи и чисти са българите в чужбина, Те наистина се радват на двата конеца, изпратени с писмо, защото това всъщност е част от малката тънка нишка, свързваща ги с родината.

Разказаха и играта на добрата стара мартеница, наистина. Но какво да се прави. Живеем в 21 век – тотална консумация, малко вяра и много римейкове...

Преди няколко дни 7000 аборигени плакаха пред австралийския парламент, заради извинението на белите. „Белият” човек се извини от най-високата трибуна за всички злини, които са причинени на коренното население – лишаването от права, заграбването на земите, асимилационната
политика и т.н.

Едно „sorry” беше достатъчно, за да просълзи един изстрадал народ и той да заяви, че най-после се чувства пълноценна частица от австралийската нация.
Но... Австралия е далече.

Седя на пристанището в Пловдив и гледам как по реката текат сополивите и мазни скандали на българската политическа олигархия. Всички медийни шамари и оплювки, които са видимата част на добре скритите икономически и котерийни борби, се вливат в Перловска и Владайска река, просмукват се някак под ридовете при Траянова врата и олигавят и Марица.

Един огромен бариерен риф за морала- риф от дебелокожие и безочие (много по-масивен от Големия бариерен риф на Австралия) е заприщил всички думи за прошка, които българската политическа класа дължи на народа си:
сбърканата аграрна реформа, за сбърканата здравна реформа, за башибозушката приватизация.....за националния нихилизъм, за липсата на ефективно правосъдие, за съсипването на енергетиката, за изгубените поколения...
Кой може да изброи всички престъпления на българския политик спрямо собствения му народ? 19 години преход!!! Две десетилетия крадене на национални богатства, лъжи и тъпчене на едно място.
За толкова време Мойсей вече беше превел народа си по половината път от Египет до Обетованата (Обещаната )
земя. През пустинята.

Автоморга като една
човешка длан

Десетилетия наред тук  да имаш кола е значело, че си човек над средното ниво. Десетилетия наред хората са чакали възможността (и правото) да си купят автомобил така както  постоянните посетители на Лас Вегас чакат да им  дойде големия  джакпот. Затова сега...

О сега, българинът си го връща  на лошата съдба с вкус на социализъм, като се опитва да лиши Запада от всичките му возила. За съжаление - като започва да изкупува най-старите. Това  много  прилича на онази коцкарска шега, в която се  казва, че истинският любовник първо започва от бабите, които оредяват, а  младите моми -  те няма къде да отидат.

По същия начин и търговците на коли обикалят и прибират всичко грохнало от Западна Европа, за да го концентрират в родината. И да я превърнат в нещо средно между автоморга и действащ музей на  ретроавтомобилите. Както и в един денонощен сервиз без граници и ясен профил.

На всеки 100 водещи се на отчет коли, 3  не са в движение, 12 са с повреда, за отстраняване, в 8  в момента се чопли нещо под капака. А на всеки 100 профучаващи, 50 се движат с неясната идея - докога
и докъде.

Поради явната амортизация на внасяните от Австрия, Германия, Италия и Бенелюкс коли  българският шофьор знае как се сменя шарнир, ангренажен ремък, гарнитура, накладки, лагери, свещи и масло, а една трета са правили или са се опитвали да правят основен ремонт на двигател. Все едно каква  е  основната им професия. И колкото и далече да е тя от автомонтьорската. Тук е нормално да виждаш  на всеки 1000 км две коли да се теглят с въже една друга или нощем, като се разминаваш с “мотоциклет”, в последната секунда да разбереш, че е четириколесен „циклоп”.Освен стотиците хиляди маркови  бракми, чудната пътна картина се допълва с току -що излезли от конвейера мерцедеси и беемвета, както  и с праисторически трабанти, жигулита, лади, полски фиати . 

фото: Е.Славов

Като връх на недоделките обаче е един автомобил, който
е толкова здрав, но  и толкова нескопосан, че за него се говори, че "не е  автомобил, а начин на мислене" - Москвичът. Но за това е нужна цяла  книга...

По-интересно е, че в тази  държава, която официално се води за пълна с бедни,  не можеш да пресечеш нито една улица спокойно. Без угрозата да бъдеш прегазен, ако си пешеходец.  При средна заплата от 200 евро и цена на литър бензин 1 евро, никой не спира да си вози дупето от вкъши до сладкарницата или до другото кръстовище.

При средна цена 10 лева за литър зехтин, мнозинството яде салатите си с олио и плаче, че и то било скъпо - 3лв, за литър. А че за всеки преминат горделиво километър с таратайката плаща 20 ст, на никой не му отеква в кратуната.

Странна държава. Странни хора. „Евтини на брашното, скъпи на триците” И все очите в канчето на другите.

Как може при толкова дупки в политическата система, основните коментари да бъдат кой кара Хамър и кой Бентли?

Навремето в САЩ една реклама на револвери влиза в учебниците по маркетинг :

„Преди имаше силни и слаби. Сега Колт направи равни всички.” 

Така че спокойно,  народе. Преди един барел суров петрол струваше 16 долара. Сега струва – 100. Скоро ще стане 200. И тогава всички пак ще бъдат равни.

видео

Възможно е той да се опитва да установи контакт с марсохода, може да го приема като брат по разум. А може и да е първата електорална единица напуснала земята, за да се спаси от обещанията на всички политици на планетата ни. Защото какъв брат по разум може да е политикът на един друг нормален човек?

Паркингът "работно място"

 “Работоспособността” в България не е капитал - нито национален, нито личен, а понятие абстрактно.
С него (понятието „работоспособност”) най-вече се свързва възможността или невъзможността българинът да отиде до работното си място и да остане прав или седнал до края на деня (според това какво точно се изисква от него).

От времето на социализма, а може би и от друго време е вкоренена представата, че за да получаваш заплата е достатъчно да преминеш портала на фирмата, в която е подписан трудовия ти договор. Какво правиш през 7-те или 8-те часа от влизането до излизането е въпрос на който трудно може да се отговори, ако изобщо някой се интересува от него.

Поради липсата на практика да се замерват параметрите на работните места и да се търси производителност на единица време, след работа българинът не почива,
за да възстанови силите и способностите си, а започва истинския пълноценен лайф.

Тези, които отиват да копаят с мотики до припадък малките си нивички, или се отдават на изчукване на стари коли, или отиват да работят в малките си магазинчета, все пак са позитивно настроената част от публиката. Може би по-голямата част („може би” - за да не скверня националното достойнство) се отдават на занимания, едно от друго по-вредни за здравето и работоспособността:
1. Нощни запои с приятели, в които се пие ракия до 2-3 часа след полунощ и се коментира кой повече спирт може да вкара в тялото си. Това, оставя на участниците по 3-5 часа сън и те естествено си отдремват на другия ден на работните места.

2. Да се легне да се спи в 21.00 или 22.30 е факт будещ подигравки, затова телевизия се гледа до засиняване, при което тв маниаците също спят колкото пияниците. Видеотеките процъфтяват.

Като всяка неразвита в пазарно отношение страна и България толерира правенето на шум в нощните часове. Докато в държави като Швейцария и САЩ нощното смущаване на тишината се третира едва ли не като углавно престъпление (все пак съсипваш съня на стотици хора които утре трябва да произвеждат!) в България да си празнуваш до зори рождения ден с гърмяща в целия квартал музика е невинен факт и традиция.

Трудно полицейски патрул ще се отзове на сигнал за такова нарушение. Има дълга и безсмислена процедура, в която трябва да звънищ всеки път в РПУ. Така тероризираните трябва да загубят още време и още нерви.
Спокойният сън не е капитал. Времето, в което тялото събира сили, а умът си почива, за да даде всичко на което е способен в бизнеса, не е свещено време. Защото

РАБОТОСПОСОБНОСТТА тук не е произвежданото за час или минута от работното време, а самата възможност да се добереш до работата си.
Това довежда нещата до абсурд. Българите искат стандарт какъвто имат жителите на държави, които са с 200 г. напред в капитализма. Искане ...искане... искане...
Но повечето от тези искащи дремят когато работят. И дават всичко от себе си, за да се уморят и амортизират в свободното си време.
Работното място е паркинг за уморени души. А на никой паркинг не дават награди на победители.
На паркинга се събират такси за престой и точно това трябва да направят мнозина работодатели.
Но всъщност нека си припомним кой е най-големият работодател и всъщност най- пренаселеният паркинг. Не е ли държавата ?!!! Със своите стотици чиновници спящи невинно като детски играчки по бюрцата си.

OТ ТИТ ДО ДНЕС

by Nilchevski

Често заставам на брега и гледам лигавата кал, в която тревата расте само заради едното състезание в името на живота.  Реката, вкочанена в каменния си бряг, се чуди дали да се самоубие от скука. Вече почти 1500 години в тази й част не е минавало нещо по-голямо от сал или гумена лодка.

Ето, тук някъде е било пристанището за бойните римски галери, които са плавали от Адриатическо море, през пелопонеските фиорди и са се качвали през устието на Хеброс до това поле с хълмове.

Моят град – преди 1500, преди 2000 години...
Бойният римски флот влиза в пристанището на реката. Събитие, толкова важно и величествено, че да бъде изсечено на сребърна монета. Било е толкова величествена гледка за онези хора в 507 г.
Натълпено на скалите на трихълмието, гражданството е посрещало дървените кораби с легионери и възбудено е коментирало. Все едно днес тук да пристигне самолетоносача „Рейгън”.

Колко важен е бил този град, за да гребеш до него с весла - чак от Рим?
Колко могъщество и блясък е имало, за да тръгнеш с волска кола от Падуа, през сегашната Гърция, през проходите на Родопите, през днешните Доспат, Батак, Пещера – та до Тримонциум?

Колко стратегическо е било това място, за да организираш редовна конна поща между Сената в Рим
и резиденцията на управителя в Тракия?.

фото: Е.Славов
Няколко дузини римски мъже са се събуждали сутрин и в записките им за деня една от най-важните задачи се е казвала „Тримонциум”.

Императори като Веспасиан, Тит, Траян са държали да знаят как върви издигането на голямата крепостна стена в сегашния Пловдив, кога ще бъде завършена съкровищницата на града и кога ще започне да сече монети...
Все едно днешния пловдивски кмет всеки ден да се интересува как върви почистването на улиците в Помпей.
Е, какво пише в работните ви записки за днес, господа общински съветници, чиновници и кметове?

Мързелив ли е българинът?

Облегнат сладко на легендата за своето трудолюбие, българинът е задрямал и проспива новата си история.  Той спи с отворени очи и бленува някой друг да оправи съдбата му.

Коя точно е истината за българското трудолюбие?
И бил ли е той някога наистина такъв?

Когато се разхождате по планините, ще видите на невероятно отдалечени места, в дебрите на клисури и седловини, порутени къщи, до които се стига само пеш. Стоят като паметници от изчезнала цивилизация, която е носила на гръб сол и вода, камъни и картофи. Тази изчезнала цивилизация е на нашите дядовци, а не на друг народ. Когато вървите из полето, ще видите нишки от дървета, очертаващи границите на ниви до сегашните пътища. Нивите сега са трънаци.
Когато вървите по пътищата, по които разхождат чуждестранните ни гости, ще видите крепости, дворци, манастири и църкви строени с голи ръце и дух. И ако се загледате, ще се зачудите същите българи ли са ги строили.

Не са същите. Това са поколенията, родили легендата за българското трудолюбие.
Но дали е справедливо в 21 век
да измерваме трудолюбието с планински ниви,
обитавани трудни места и упорство да се живее навсякъде?

Да това е един от инструментите да измерим трудолюбието. Защото в свръхнапреднала Швейцария съществуват милиони декари лозя, разположени на такива стръмни терени, че никаква техника не може да стигне до тях. Те се виждат като панорами от всички пътища в южната част на страната.
Да обитаваш всяко кътче на държавата си, което може да роди храна, е норма и в „електронна” Япония, където чаените плантации са по ръбовете на пропасти, и в Гърция, където земеделие се развива дори на безводни острови в морето.
17 години след началото на пазарната икономика и 10 години след връщането на земята на хората, България внася почти всички видове селскостопански храни от съседите си, макар да има отлични условия и традиции да ги произвежда.

Обобщено:
народ, който има всички условия да се изхранва сам от земята си (чиито агрознания са изнасяни в Чехия, Словакия, Холандия), но купува храна от други, е вече почти диагностициран като мързелив.

Струпващи се в големите градове с оправданието, че в провинцията няма препитание, стотици хиляди българи оставят къщи, дворове и селскостопански земи в малките градчета и села да пустеят. Въпреки, че при сегашните цени на плодовете и зеленчуците всеки производител се оправя доста добре финансово. Да оставиш „производствената си база на село” и да тръгнеш към града да продаваш работната си сила, е меко казано отказ от инициативност.

Това е нагласа да бъдеш пролетарий, а не предприемач. Отказвайки се от по-трудното (но и по-плодоносно) задължение – да управлява съдбата си сам, българинът проявява малодушие и особен вид мързел – мързелът да се справи с трудностите.

Голи ли са тези размишления?

Идете в Ивайловград и останете там до вечерта. Границата с Гърция е само на десетина километра. Навътре в България тук-там светят по няколко лампи във всяко от обезлюдените села. Оттатък границата равнината е осветена като с гирлянди от кипящия живот в десетки по-големи и малки селища. А е една и съща земя.

фото: Е.Славов

Трудолюбив ли е българинът?

Голямата заблуда около сегашното българско трудолюбие идва от неоспоримия факт, че по принцип той е талантлив. Огромната креативност, дължаща се и на уникалната интелигентност (все пак сме втори след евреите в световен план), дава самочувствие, но и илюзии.

Българинът измисля неща, създава красиви, впечатляващи произведения, изобретява, подобрява, комбинира... Но с това неговият подвиг приключва. Опиянен от „сръчковщината” си, той не полага онези необходими усилия да приведе измисленото в действие и то да му донесе плодове. Отказва се да работи над идеята си по 14- 16 часа, за да излезе от кризата.

Смята, че след като е кадърен и талантлив, би трябвало да се оправи и с 6-часов работен ден и че съдбата му е задължена. А успехът, освен идеи, изисква и усилия.
Ето един пример:

ФИШЕР, изобретателят на кламера, шнолата, дюбелите и какво ли не още, е германец, собственик на фирма за генериране на патенти, в която работят 200 души. Те продават изобретения в целия свят.
Но как е започнал Фишер? След Втората световна война той измисля и патентова подобрение за тогавашните фотографски светкавици на „АГФА” и сключва договор с фирмата. Но Фишер живее на село, отдалечено на 5 км от най-близката ж.п. гара, а „АГФА” му пращат сандъците със светкавиците с влак. Фишер ги взема от гарата с ръчна количка и ги дърпа до селото си, където ги разглобява и подобрява. После отново с количката ги кара до гарата. С години!!! Това е началото на бляскавата му кариера!

Нека сега помислим какво би станало ако Фишер бе българин. До изобретението добре – възможно е. Но по-нататък? Готов ли е българинът да бъде докер на собствените си идеи, за да ги осребри? Когато Фишер бута количката си към село, Германия е изравнена със земята от войната и пакет масло там е цяло богатство. На нейния фон през 1945 г България изглежда като рай с излишъците си от храна, жизнен стандарт и запазен стопански живот.
Защо днес, след 60 г., сме бедни гастарбайтери в родината на Херберт Фишер? Отговорът очевидно се крие в заглавието на темата – „Мързелив ли е българинът?”.

Всеки автомобил при потегляне гори до 2 -3 пъти повече гориво, отколкото при достигането на оптимална скорост.
Като гледате как българинът лежи по кафетата и не иска да почисти тротоара пред блока си, не ви ли идва на ум, че него просто го мързи да изгори малко калории, за да потегли в новите условия на пазарното състезание?!!!

a