|
До
1989 г. България има 20% световен пазарен дял в производството на
електро- и мотокари и държи 18% от световния пазар на
радионавигационна апаратура. Четвърт век по-късно, в условията на
свободно пазарно стопанство и бидейки част от най-проспериращия
икономически съюз на планетата, страната ни няма нито един
световнопризнат промишлен продукт, а в обзорните доклади на
Европейския съюз българската индустрия се дава като пример за ниска
добавена стойност и архаична зависимост от наличните природни
ресурси
Димитър Събев
Тази статия няма за цел да величае
индустриалните социалистически решения, които не бяха съобразени с
човешките и природните ресурси на България, нито пък с търсенето на
световните пазари. Още по-малко хвалим предишния производствен
модел. Но в обществото ни има неоползотворен потенциал и крещящ
незадоволен идеал за модерна икономика; липсата на такава засенчва
националното щастие. Това лесно може да се докаже: независимо от
претъпканите политически влакове, за евентуална Българска
индустриална партия биха гласували стотици хиляди.
Когато се повдига болезненият въпрос
за съдбата на родната промишленост, мненията в обществото се
поляризират. От едната страна застават убедените, че историята за
българското социалистическо индустриално чудо е преувеличение. Този
лагер разполага и със статистики за подема на технологичните ни
отрасли в последните години. На другия полюс се нареждат
многобройните инженери и производствени работници от близкото
минало, които изтъкват, че въпреки грозните деформации на
тоталитаризма българската промишленост тогава имаше самочувствие,
структура, гръбнак. За разлика от сега.
Твърде елементарно е просто да кажем, че „истината е по средата”, но
това все пак е добър изходен пункт за размисъл. Световният опит
показва, че развитието на промишлеността е национална кауза.
Управлението трябва постоянно да балансира между насочването и
свободната инициатива, между подкрепата и естествената жизненост на
предприятията. И ако за модерната държава да не е присъщо
управлението на заводи и фабрики, все пак именно от правителствения
ангажимент зависи подготовката на технически кадри, както и
създаването на бизнес климат, който да позволи на родното
производство да се развива. Това не е въпрос на лява или дясна
политика, а на национална отговорност, а също така – на
компетентност.
Грозното пате на Европа
Промишлеността е не само средство за създаване на БВП; тя отговаря
за поддръжането на техническите умения и развитието научния
потенциал в едно общество. Ето защо Европейският съюз обръща огромно
внимание на своята индустриална структура. Едно от препоръчителните
пожелания на Брюксел е до 2020 г. индустрията да увеличи дела си до
20% в общия икономически продукт на Евросъюза. Този процент в
момента в България се формира с общите усилия на промишленост,
енергетика и водоснабдяване. Тоест има върху какво да се работи, но
като цяло изоставането ни е много повече в качествено, отколкото в
количествено отношение.
На графика 1 се вижда, че най-голям брой заети в родната индустрия
има в сектора текстил, следва хранително-вкусовата промишленост.
Производството на текстил, облекла и храни безспорно е полезно
занимание, въпросът е дали България може да разчита само на този
неквалифициран, предимно женски труд за бъдещето си. Вече и в Китай
страната ни се рекламира като място с евтина работна ръка – така
подходи миналата седмица по време на азиатската си визита
икономическият министър Делян Добрев към задачата да се намерят
инвеститори.
Това ли е то европейското развитие? Ако моделът на евтина
инвестиционна дестинация продължи да се възпроизвежда, не просто ще
си останем бедни – така подготвяме почвата за най-мрачните сценарии
за бъдещето на България: демографски, етнически, пенсионен, културен
колапс.
Собствените ми изчисления на база данните от НСИ показват, че в
момента над 80% от заетите в българската промишленост изпълняват
нискотехнологични дейности, свързани основно с преработката на
материали. Вероятно само 100 хил. души в индустрията използват в
работата си по-сложни технологични умения. Това не е особено
откритие: според Европейската комисия българската индустрия е в
категорията на догонващите, както и в най-ниската категория според
своята иновативност. Едва 3% от износа ни е високотехнологичен.
Сериозният доклад „Индустриална структура на ЕС” посочва, че имаме
конкурентни предимства главно в производството на облекла, в
преработката на селскостопански суровини и в минното дело.
Изчисленията на европейските експерти показват, че българската
индустрия всъщност е силно специализирана, но за съжаление в
грешните сектори. Заключението е, че „колкото по-развита е една
страна, толкова по-малко значение за нея има първичният сектор”. В
превод от брюкселски това означава, че за България първичният сектор
(наличните суровини) има водещо значение и съответно страната ни
е... недоразвита.
Българският шанс
е пренасочването на над 1 млн. работници, които сега са заети в
непроизводителни дейности, към работни места, които създават
по-висока добавена стойност. Това предложение, равносилно на
ходенето из пустинята на еврейския народ, е дело на консултантската
компания A.T.Kearney. През 2011 г. правителството й възложи да
анализира как да се популяризираме като инвестиционна дестинация в
чужбина, но откровеността на консултанта явно не е по вкуса на
управляващите. Все още няма обществена дискусия, че в България над
600 хил. души са заети в сферата на търговията – при положение че в
по-богата Унгария броят им е 200 хиляди. Що се касае до текстила,
заетите в сектора 138 хиляди работници са с над 50% повече от общия
брой на текстилните работници в Чехия, Естония и Унгария.
Да се пренасочат, но как? Не е реалистично да очакваме, че в
измъчените от безработица региони Марийка или Айше доброволно ще
зарежат нископлатената и непосилна, но все пак носеща някакви пари
работа в шивашката фабрика и ще седнат да учат компютри. Докато 40%
от българите са на границата на бедността, у нас ще идват
„инвеститори”, за които е по-изгодно да използват евтиния ни труд в
близост до богатите западни пазари, отколкото също толкова евтиния
труд в далечен Виетнам. България вече няма жизнена сила за
изграждане на индустриална структура. И политически консенсус за
подобен ход няма, още по-малко гаранции, че две последователни
правителства ще следват обща стратегия.
И все пак нещичко може да се направи. На графика 2 са показани
конкурентните предимства на България според европейската методика
„Разкрито Конкурентно Предимство” (стойности, по-високи от 1, се
интерпретират като признак на конкурентно предимство). Вижда се, че
България действително има предимства в производството на текстил,
облекла и обувки. Логично е това да породи държавен ангажимент към
дизайна, така че предприятията да излизат на европейските пазари с
готов продукт, а не да работят на ишлеме.
Възможности дава и производството на цветни метали. В мрачното
социалистическо минало е имало заводи за проводници в Севлиево, в
Бургас и в Смолян, които са задоволявали националните нужди и голяма
част от продукцията е изнасяна за Арабския свят и Африка. В момента
България едновременно е един от големите европейски производители на
мед и внася медни кабели. Действително собствеността на мините
(както на почти всички големи работещи предприятия) е вече
чуждестранна, съответно не можем директно да принуждаваме
собствениците да създават производствени цикли. Но държавата поне
може да вземе поука за бъдеще. Също така следва да се насърчават
интегрираните решения, а не всяка инвестиция, създаваща някакви
работни места.
Моторни песни
И през XXI век българската индустрия има своите постижения. Според
данните на ООН (Comtrade Database) износът на електрически машини и
уреди за последните пет години се е увеличил с над 100% и през 2011
г. вече надхвърля 2 млрд. долара. Но все пак това е само частица от
предишния блясък. Капиталовите вложения за развитие на индустрия и
енергетика между 1950 и 1990 г. сумарно възлизат на почти 100 млрд.
лева - според статистиката, обобщена от непредубедения историк доц.
Рашко Иванов. Популярната история е, че българската промишленост се
срива, защото губи съветските пазари. Това не е цялата истина, тъй
като България е имала силни позиции също и в Близкия изток и в
Африка. Например електропроводите в Ливан и Ирак са български;
България е осъществила електрификацията на половин Йордания, както и
телефонизацията на Кувейт.
А късането на търговските контакти с Русия е политическо решение,
което не е продиктувано нито от новите международни „приятели”, нито
от каквато и да е необходимост. Бившият комсомолски секретар и
външен министър на СДС Стоян Ганев през 1992 г. официално заплашваше
да съди Москва. Заедно с постоянните заплахи за събаряне на
съветските паметници това доведе до емоционална ответна реакция на
Борис Елцин – драстично повишаване на вносните мита за българските
стоки – което пък отне над 80% от външните пазари на нашите
предприятия.
Това, което оцеля от индустрията ни
след това, беше разнесено от приватизацията на правителството на
Иван Костов. Използваната хватка се нарича „икономическо
обезценяване на производствените мощности”. Този тихомълком въведен
в оценителската практика термин даде възможност да се продават
държавни активи на 50 или дори 70% по-ниска „справедлива пазарна
стойност” от реалната.
|
Презумпцията е, че когато предприятието не работи и мощностите не са
натоварени, справедлива пазарна стойност е в пъти по-ниска спрямо
тази на едно работещо предприятие. Съответно в държавните
предприятия се назначаваха директори, които имаха една-единствена
задача – да спъват производството. Така при приватизацията
купувачът, продавайки само част от машините, можеше да получи
производствените площадки и сградите без пари. И тъй като новите
купувачи твърде рядко имаха нагласа за производство, останалите
машини заминаха за скрап, а сградите се превърнаха, образно казано,
в молове. Не е ли това в схематизиран вид и съдбата на „Кремиковци”?
Кой имаше интерес
от разрушаването на българската индустрия? Не е нужно да си червен
конспиратор, за да стигнеш до заключението, че победителите в
идеологическия сблъсък гледаха на сриналия се СИВ като на нов пазар
и предпочетоха да се освободят от досадната конкуренция. В тази
връзка много наши патриоти скърцат със зъби заради плана „Ран – Ът”,
който произнесе смъртна присъда за родното технологично производство
и превърна страната в суровинен придатък на Европа. Но всъщност
Западът нямаше нищо лично против България: към нас чисто и просто
беше приложена стратегия, използвана още от 1950-те години спрямо
страните от Третия свят. Известният американски професор Майкъл
Хъдсън отдавна извади на показ американската доктрина за световна
икономическа мощ, която в края на столетието „прегърна” и България
(виж книгата от 1977 г. „Global Fracture. The New International
Economic Order”). Първа точка от плана е чуждестранната собственост
на полезните изкопаеми. У нас тя беше изпълнена с особено старание и
отдавна огромните български залежи на злато и мед се отразяват само
на статистиката за износа, но не и на реалния национален доход.
Заедно с това трябваше да се сложи край на самозадоволяващото се и
сравнително иновативно селско стопанство, за да се създаде
зависимост от вноса на храни – които ще ни продават западните
страни. Преди десети ноември в аграрния сектор работеха около 30
хил. вишисти – само два пъти по-малко от общия брой на работниците и
механизаторите, които сега обслужват зърнените ниви на арендаторите.
4% от обработваемите площи бяха заети със зеленчуци, а сега дори да
искаш да замериш своя парламент с домати, ще трябва да купуваш
вносни. Западът имаше интерес да се теглят заеми в чужда валута,
които след това да се изплащат чрез износ; контролът върху цените на
борсовите стоки означаваше, че за всеки един спечелен долар в
чужбина трябваше да се изнасят още и още стоки.
Не на последно място, Вашингтон насърчаваше „третите” страни да
строят транспортна инфраструктура, основно магистрали, за да
подпомогне експортните, и по-специално своите предприятия, работещи
в съответната страна. Тоест нищо ново под слънцето не се случва в
България. Въпросът е, че повечето страни от СИВ успяха да се
изплъзнат от тази хлъзгава примка. Не идват случайно коментарите на
президента Росен Плевнелиев при посещението му в Австрия, че
българската приватизация, за разлика от чешката, е най-неудачната в
Европа: активи за 30 млрд. евро бяха продадени за три. Тази истина е
бодлива и засегнатите предпочитат да се присмиват на българските
постижения: през соца сме отчитали износ на компютри, а всъщност
ставало дума за рекламация на компоти.
В доклад от 2012 г. Световната банка рисува различна картина: „Преди
1990 г. българската компютърна индустрия беше внушителна”, пишат
експертите. Банката също така отбелязва, че нашите химици, физици и
биолози „работят на предната линия на световната наука” – но
постиженията им се крепят на инвестициите, направени преди 1990 г.
Новият индустриален ред
В дискусията за развитието на българската икономика и в частност
индустрия чуждестранните инвестиции обикновено се фетишизират.
Старата инженерна генерация е на друго мнение: осигурете ни достъп
до пазари, а продукти и инвестиции ще си намерим сами. Дори през
еуфоричната 2007 г., когато в страната влязоха 9 млрд. евро, едва
12% от тази сума се насочиха към промишлеността. Нещо повече –
чуждестранните инвестиции не са подарък, а вложение, предназначено
да генерира печалба и съответно да изнася доход от България.
Платежният ни баланс показва, че за 12-те месеца до края на
септември от страната са изнесени почти 3 млрд. лв. (1.45 млрд.
евро) само под формата на доход от преки чуждестранни инвестиции. И
когато президентът декларира, че според изчисленията на екипа му до
2020 г. у нас ще се излеят 42 млрд. евро, си струва да се запитаме
какво е останало, за да се купи с тези пари. Дори ако Плевнелиев е
прав, фокусът на чуждестранните пари пак ще е „усвояване” на
подземни и природни богатства, а не модерно производство, което да
вдигне нивото на България.
Длъжни сме да отбележим заедно с това, че вече не е възможно да се
върнем към диверсифицираната индустриална структура отпреди 1989 г.:
светът е станал друг. Световната индустрия силно се е концентрирала
и в нея доминират големите, които разполагат с десетки милиарди за
поглъщания на по-малки компании от целия свят. В много сектори вече
има място за само двама големи играчи, които се борят за икономии –
изтъква Андрей Визяк, съдружник в „Прайсуотърхаус Купърс”. Преди дни
консултантската компания издаде у нас книга, в която се твърди, че
класическият модел на фрагментираната индустрия е минало.
Новите компании победители спадат към някой от следните четири
профила:
местен специалист, който работи в един индустриален сегмент и в
своята страна;
регионален герой, който присъства предимно на местния пазар, но с
разнообразни продукти;
международен шампион, който се конкурира на световния пазар в тясна
индустриална област;
индустриалната акула, която е голяма компания с висока степен на
диверсификация и интернационализация.
Явно не е по силите ни да родим компания – индустриална акула. В
близкото минало в лицето на предприятия като „Балканкар” и „Черно
море” сме имали няколко международни шампиона. Но днес най-доброто,
на което могат да се надяват родните предприятия, е да се превърнат
в регионален герой – като обаче внимават да не привлекат вниманието
на някоя гладна акула. Ето един характерен роден пример за
инвестиционно убийство: в софийския силнотоков завод „Васил Коларов”
работеха над 4 хиляди души. По информация на ръководен служител в
завода, който е имал достъп до вътрешната документация, в
навечерието на приватизацията предприятието разполага с поръчки за 7
години напред – доставки на големи трансформатори за Пакистан, Индия
и други страни. След като Hyundai го придобива през 1997 г.,
купувачът прехвърля изпълнението на поръчките в Южна Корея. В
момента в завода работят не повече от 200 души.
Ще видим ли скоро българска компания сред международните шампиони?
Ще има ли отново български глобален продукт? Николай Добрев,
директор на голямото българско изключение в областта на цветните
метали – пловдивският „КЦМ”, твърди: много е вероятно, но първо има
път, който трябва да се извърви. Да допълним металурга – по
възможност посоката трябва да е напред, а не назад.
Кадрите решават всичко
Не толкова разпиляната индустриална база и загубените технологии, а
липсата на човешки ресурси е онова, което трябва да ни плаши за
бъдещето. Подготовката на качествени кадри за индустрията изисква
поне 10 години в практиката. Предвид изчерпания човешки потенциал
това означава, че дори държавата незабавно да започне да насърчава
професионалното средно образование и техническите ВУЗ, положителният
ефект ще се види най-рано след 2020 г. А фактите говорят, че това
правителство няма добро отношение към производството: потвърждава
го, ако щете, назначението на министър на несериозната възраст от 34
години начело на българските икономика, енергетика, че и туризъм.
Изследователи от МВФ (Anand, Mishra, Spatafora, 2012) доказаха
наличието на зависимост между по-високото технологично ниво в една
страна и по-високия й БВП. Шансът на България за по-добър живот се
крие в развитието на модерна индустрия и информатика. Формулата
„туризъм, селско стопанство и текстил” разчита на евтин труд, който
ще ни държи завинаги в периферията на Европа. Освен износител на
ценни суровини, така България ще продължи да е износител и на
мозъци, тъй като нашата култура цени образованието, но добрите млади
кадри не намират призвание в примитивната българска стопанска
структура. Напълно естествено, младежите пренебрегват и техническите
специалности, тъй като са преки свидетели на разрушаването на
индустрията и на престижа на инженера. Едва 12% от българските
студенти според A.T.Kearney учат професия, свързана с производството
– а цели 30% са обучаващите се на бизнес и финанси. За младежите би
било по-разумно тази пропорция да се обърне: влиятелни анализатори
предричат, че за сметка на селското стопанство и промишлеността
финансите ще играят все по-малка роля в света на бъдещето.
Статията се публикува със
специалното разрешение на сп. Тема |
.gif)