|
Благотворителността е добра за вашето здраве – съветват
икономистите, невролозите, етнолозите и духовните учители
Димитър Събев
Активната доброта може и да не е повсеместна, но все пак в тези
трудни времена около 30% от хората по света даряват пари поне веднъж
годишно. След като все още има благотворителност, значи не всички са
пълни егоисти? Аргументът звучи убедително, но не издържа научната
проверка. Тъй като носи голямо удоволствие, дарението може да е и
съвсем егоистичен акт. Чрез функционален магнитен резонанс учени са
установили, че то активизира частта от мозъка, известна като
„вентрална тегментална зона” – същата, която се задейства, щом ядем
шоколад, получаваме пари или използваме наркотици. При това
въпросният мозъчен дял вероятно участва и в процеса на
пристрастяване, така че модерните халифи, преследващи бедняците с
щедростта си, може и да не са художествена измислица.
Няма нищо лошо в това да се освобождаваме от наивни предубеждения,
но също така е добре да помним, че невролозите, социобиолозите и
икономистите – въобще учените – не разполагат с пълна представа за
феномена на човешкото даване. За да проникнем в тази висока и
дълбока тема, ще трябва да се вслушаме и в думите на духовните
учители. И ако модерният ум успява да намери рационални обяснения за
предписанията за даване, с които изобилстват човешките религии, той
не може да опровергае Закона за даването и получаването, естествен
като гравитацията:
Каквото семе посееш, такъв плод ще пожънеш
Сладък сутрешен експеримент: две психоложки и един харвардски
икономист се разхождат из улиците на студентско градче и раздават
пликове с пари. В тази забавна игра е имало едно-единствено условие
– участникът получавал инструкции дали да похарчи сумата за себе си
или за други хора. В края на деня учените се свързвали с „опитното
зайче” и го питали дали е щастлив. Статистическият анализ доказва,
че хората, похарчили парите за другите, били по-щастливи от онези,
които са ги дали за себе си. Малките суми в този експеримент (между
5 и 20 долара) може би няма да убедят скептиците, но и
представително изследване, проведено от същите автори (Dunn, Aknin,
Norton 2008), потвърждава, че хората, които правят просоциални
разходи като например дарения и подаръци на чужди хора, са
по-щастливи от средното. Без значение дали разполагат с много или с
малко пари.
Обективното усещане за щастие при подаряване не изчерпва въпроса за
щедростта. Та нали хората даряват също и за да докажат нещо на себе
си и да покажат нещо на другите? Без съмнение голяма част от
проявите на филантропия се обяснява с психическа компенсация –
самонаказание за „грехове”, лекарство срещу гузна съвест, заместител
на по-сериозна лична отдаденост. Икономистът Джеймс Андреони в края
на 1980-те обясни благотворителността с нечист алтруизъм. Според
концепцията му за „мека топлина” (warm–glow) хората даряват не
защото са загрижени за получателя на техния подарък – независимо
дали той е местен музей, бежански лагер или планинските горили в
Камерун. Хората дават, за да могат да имат добро мнение за себе си.
Дарението им позволява да мислят себе си като щедри и отговорни
личности; то оставя и смътното усещане, че Другите ще си съставят за
дарителя същото мнение. Общо взето, днес повечето икономисти се
съгласяват с това обяснение в линията на биолога Робърт Тривърс,
който през 1971 г. предложи теорията за реципрочния алтруизъм:
изгодно е да си добър в едно персонализирано общество.
Широко разпространено е и мнението, че след като благотворителността
в крайна сметка „твори добро”, недотам чистите мотиви на даващите не
представляват проблем. Християнската гледна точка обаче е различна.
Евангелията разказват историята за бедната вдовица, дарила
последните си стотинки в храма: според Исус тя е дала повече от
всички богаташи, взети заедно, защото те дават от излишъка си, а тя
– въпреки че е потънала в дълбока немотия. Заедно с тази поука
Библията изтъква, че Исус гледа с интерес КАК И ЗАЩО хората даряват.
Христос живо се вълнува от мотивите за дарението, дори сякаш
мотивите го интересуват повече от всичко друго. Та нали Бог не се
нуждае от човешко подаяние, за да постига целите си. Казано е, че
сред нас бедняци винаги ще има – за да провокират милосърдие?
Хората са тези, които се нуждаят да правят добрини
за да спасят душите си. А когато даваме, лявата ръка не трябва да
знае какво прави дясната, тоест добрите дела следва да са импулсивни
и да не се вършат за пред хората. Крайно време е корпоративната
благотворителност, поне в християнския свят, да вземе под внимание
това предупреждение. И нищо чудно, че средновековните църковни дейци
са искали да забранят на простолюдието да чете Библията. „Давайте и
ще ви се дава; добра мярка – натъпкана, стръскана, препълнена, ще ви
дават в пазвата, защото с каквато мярка мерите, с такава ще ви се
отмерва” - Лука 6:38. Докато говори тези думи, Исус призовава хората
да слушат внимателно: човек винаги получава с лихвата това, което
дава. „Мярката”, разбира се, изразява не толкова количеството,
колкото отношението.
Да разделиш хляба си с гладния и да въвеждаш в дома си сиромаси без
покрив. Който раздава щедро, ще му се прибави още, а който пести без
мярка, остава беден. Който има две ризи, да даде едната на ближния
си. Споделянето на благата е жертва, угодна на Бога. Който сее
оскъдно, оскъдно ще пожъне. Бог обича онзи, който дава на драго
сърце – и още, и още. Библията обръща наистина много внимание на
щедростта и благотворителността. От една страна, свещената книга
обещава изобилна материална награда за даващите. От друга страна,
щедростта е гаранция, че съкровището, което трупа човек, не се
намира на земята – където „молец го пояжда и крадец го задига”, а е
духовно, спасително.
Самият Христос се облегна на закона за даването, за да изпълни
своята мисия: „Затова Отец ме обича, защото аз давам живота си, за
да го взема обратно. Никой не ми го отнема, но аз от себе си го
давам. Имам право да го дам и имам право пак да го взема” - Йоан
10:17,18. Исус плати цената, победи смъртта и спечели правото да
дарява вечен живот. Защото за християните вечният живот е дар: той
не може да се заслужи, а само да се приеме като подарък. Освен този
нов най-висок закон, Новият завет утвърждава и нов материален
принцип за даване: „нормалната” доброта на древното „око за око, зъб
за зъб” е отменена. От вярващите се очаква нещо повече: да
подражават на своя Отец, който дава и на добрите, и на злите. „Аз не
давам така, както светът дава”, казва Исус. Едни от последните му
думи на тази земя гласят: „Няма по-голяма любов от това да дадеш
живота си за приятелите.”
Даването е водеща тема и в други свещени книги. Регламентирана още
във втората сура на Корана, милостинята закат, която се събира за
нуждите на бедните и длъжниците, се счита за един от петте стълба на
исляма. Впрочем в „Записки по българските въстания” Захари Стоянов
показва истински респект към щедростта на мюсюлманина – в тъжен
контраст с нравите на пресметливите българи. В будизма и хиндуизма
даряването „дана” предполага щедрост, която не носи лични облаги;
трябва да се дистанцираш от подаръка си и да го оставиш да върви по
своя път. Дана има много различни проявления: дарява се не само
храна или крава, но и знание. „Дай на човека риба и ще го нахраниш
за един ден; научи го да лови риба и ще го нахраниш за цял живот.”
За съжаление радикалните политици често прибягват до този бисер на
мъдростта, когато намаляват социалните разходи.
Хитрото даване
Хората с интерес към изкуството на живота добре разбират защо
„даването е по-блажено от получаването”. Освен трансцедентни,
даването поражда и куп социални отношения, независимо дали даващият
е благодетел, работодател или просто по-богат приятел. Социалната
коректност изисква на подаръка да се отговори по достойнство; когато
това не се случва, получаващата страна губи не само престиж, но и
част от своята свобода. В Меланезия някои богаташи умишлено се
стремят да поставят в зависимост околните чрез скъпи подаръци. Там
използват пословицата „Подаръците правят роби, камшикът прави
кучета”.
Освен да бъдеш хитрец в даването, има и хитри начини да накараш
другите да ти дадат. Една нова, но амбициозна част от икономическата
теория – икономика на филантропията – емпирично е доказала, че ако
например се събират дарения по домовете, хубавата жена би измъкнала
повече средства от джобовете на мъжете, но не и от жените. За
мнозина подобни тактики са проява не на хитрост, а на долна
пресметливост – и да не гледаме към духовната сфера, даването има
дълбок житейски смисъл. В света на животните алтруизмът, тоест
себепожертвувателно поведение на едни индивиди в полза на други, е
еволюционно средство за оцеляването на вида. Биологът Едуард Уилсън
допълни тази теория с наблюдението, че генетичният алтруизъм е
по-характерен в началото на развитието на дадена популация, когато
стратегията за оцеляване зависи главно от темпа на прираст на броя
на индивидите. Залязващите популации избягват взаимопомощ. Също като
при човешките народи.
В обществото на хората алтруизмът, т.е. даването в широк смисъл,
играе по-голяма роля, отколкото при животните.
|
Даването представлява преразпределяне на богатство, което укротява
центробежните сили, намалява поляризацията в социалната пирамида,
поддържа ако не истинско единство, то поне илюзия за такова – и
общността се запазва във времето. Архаичните общества награждават
щедрите си членове с особена социална чест. Това е най-ярко
представено в любимия на стопанските историци американски обичай
потлач. Ако на организираните регулярни празненства раздадеш цялото
си имущество, то ти си велик човек, „по-силен от вещите”. Няма риск
да изпаднеш в нужда – съвсем скоро тези, които са получили твоите
вещи, също ще раздадат своите в желание и те да бъдат наречени
„силни хора”. Така обществото може да се възпроизвежда вечно (или
по-скоро докато позволяват външните условия).
Днес най-големите милиардери са и най-големите филантропи; те дори
наричат себе си „либерални комунисти”. Голямата идея зад милионите,
пръскани от Бил Гейтс и Джордж Сорос за най-различни каузи, е, че
държавата с преразпределящата си роля е вече ненужна. Отговорността
за преодоляване на злините на този свят са поели новите нърдове
(nerds), които вярват в думите на пророка Милтън Фридмън, че днес
никой не трябва да бъде зъл, за да прави бизнес. Словенският философ
и „окупатор” Славой Жижек ни съветва да изоставим всякакви подобни
илюзии: благотворителността на финансовите властелини е „част от
играта, хуманитарна маска, скриваща същността на икономическата
експлоатация”. Преди години Дейвид Коуч дари 100 млн. долара за
сградата на Нюйоркския държавен театър, но компанията Koch
Industries остава сред най-големите замърсители в света.
Щедростта на дивака
Етническата група капауку в Нова Гвинея е изградила забавна
политическа система, основана на даването и получаването. Даването –
в конкретния случай на пищни угощения с изобилие от свинско месо – е
главната тактика за спечелване на социален статус. Във всяко село
сякаш живеят два различни народа с различно икономическо поведение.
От едната страна са няколкото „големи вожда” със своите семейства и
привърженици, както и тези, които се опитват да станат „големи”. На
другата страна са онези, които са напълно доволни да хвалят
щедростта на „великите” и да живеят на гърба на техните амбиции.
Сутринта Големият вожд и неговото семейство, евентуално и някои
по-близки протежета стават рано и отиват да садят картофи. Цял ден
превиват гръб на нивата, хранят прасетата, събират таро, ходят за
риба – въобще трупат храна. Когато с цената на пот и лишения успеят
да съберат достатъчно провизии, те свикват съселяните си, някой
велик вожд от друго село и гледат как гостите омитат всичко. За
стопанина на угощението остава само славата – която обаче не му носи
почти никакви политически привилегии.
Тази история, разказана по антрополога Маршал Салинс, илюстрира, че
хората възприемат даването като неизменен атрибут на властта. Ако е
вожд, значи е богат, тоест щедър. Разбира се, в просветените
общества този архетип е изместен от по-сложни съображения, например
от закона за държавния бюджет. Но и в наши дни там, където
демокрацията не е пуснала корени, от „вожда” подсъзнателно се очаква
да бъде източник на изобилие; ако се окаже, че всъщност не е, той
бързо губи народната любов. В медийна среда даването е сложна
операция: щом не става с коледни пенсии, може и с рязане на ленти.
Но да се върнем на действително архаичните общества – в тях
богатството на вожда се възприема като нещо общо. То е неприкосновен
запас, обществен резерв за критични ситуации. Вождове скъперници
няма по простата причина, че обществото не ги търпи. Капауку вярват,
че единственото нещо, което оправдава богатството, е неговото
раздаване.
Скъперничеството е още по-нежелано, дори недопустимо, при
междуплеменна търговия. Клод Леви-Строс твърди, че всяка успешна
сделка е война, разрешена по мирен път – и всяка война е неуспешна
сделка. Търговията има ролята на мирен договор, затова племената се
стремят да го затвърдят, като често дават повече, отколкото очакват
да получат – допълва Салинс. Размяната се осъществява под формата на
взаимни дарове, включително защото търговията с насъщни храни се
приема за кощунство. Естествено, и в рая има сенки: докато за
близките е в сила позитивната реципрочност (даваш повече, отколкото
получаваш), а със съседите се цели дългосрочно балансирана размяна,
то непознатите са обект на негативна реципрочност. Който излъже в
сделка непознат чужденец, т.е. потенциален враг, е герой на племето.
Ето защо нашият Андрешко остави съдия-изпълнителя в калта.
Усложняването на човешките общества минава през стадии като маорите
в Нова Зеландия, които измислят всякакви хитрини, за да заобиколят
досадния стар закон за споделяне на домашната храна с лели и чичовци
до девето коляно. За да се стигне до социалните дарвинисти от края
на XIX век, за които всеки подарък за бедните е прът в колелото на
прогреса. Известният философ Хърбърт Спенсър е вярвал, че когато
обществото помага на хората в нужда, ненужно се удължава
съществуването на непригодни индивиди. За Спенсър икономистът Джон
Галбрайт казва: „Единствената причина, поради която той не осъди
всички форми на частна благотворителност, бе смущаващата мисъл, че
така ще посегне на свободата на дарителя.” От Спенсър тръгват
идеите, че най-голямо щастие се постига с най-голямо количество неща
и че целта на рационалния човек е максимум полезност.
Дръж, чорбаджи!
Ако се доверим на статистиката, България е нация от последователи на
Хърбърт Спенсър. Няма да срещнете често тези числа в родната преса:
в глобалната класация World Giving Index, включваща 145 страни,
България е на 137-о място по щедрост. Изследването на световната
Фондация в помощ на благотворителността показва, че през
отминаващата година 10% от българите са давали пари за
благотворителни цели, едва 4% са отделили от времето си като
доброволци и 31% са помогнали на непознат. Истина е, че най-богатите
държави дават най-много, но оправданието, че ние не даваме, защото
сме бедни, е неоснователно. Населението на страни с много скромни
възможности като Лаос и Шри Ланка далеч ни надминава по щедрост.
Правдоподобни обяснения за българското скъперничество бързо ще се
намерят: даваме всичко за семейството и не остава за другите;
комунизмът ни развали; атеисти сме; нямаме навици, защото преди
държавата се грижеше за тези хора; чуждите статистици неоснователно
ни очернят. Според мен все пак си заслужава да се замислим дали
причината за българската бедност и нещастие не се корени в твърде
оскъдното място, което благотворителността заема в живота ни. Тоест,
бедни и тъжни сме, защото не даваме, а не, че не даваме, защото сме
бедни и тъжни. Защото как един коледен есемес над полупразната чиния
ще реагира на закона „С каквато мярка мерите, с такава ще ви се
отмери?”
Хитър Петър случайно минавал покрай река, в която се давел
чорбаджия. Поискал да му помогне, протегнал се от брега и викнал:
Дай ръка, чорбаджи! Ама оня само бълбука и пляска. Сетил се Хитър
Петър и му протегнал един клон: Дръж, чорбаджи! Приемете този
народен каламбур като лингвистична гротеска: древният индоевропейски
глагол „do” означава едновременно и взимам, и давам – размяна, от
която са доволни и двете страни. Даването и вземането са като двете
страни на една монета: как искаме да вземем, щом не даваме?
Нашите думи „давам” и „дар” са поникнали на същия корен, по който
растат старогръцкото didomi, новогръцкото dido, латинското dare,
каталонското donar, санскритското dadati, циганското dav, руското
дать, персийското dadan, арменското dal. Така че от песимистични
теории за нашия народ полза няма. По-добре да споделя един
практически съвет за даването, отправен от друг наш бележит Петър,
Дънов. „За пример вие имате едно кило маслини. Дойде някой ваш
ближен в дома ви, беден човек. Вие искате да му помогнете и, като се
ръководите от Божествените закони, давате цялото кило на вашия
ближен, без да мислите за утрешния ден. Той взема маслините и не се
замисля какво оставя за вас, а гледа по-скоро да си отиде, да не би
да го върнете назад, да си вземете част от маслините. И който дава,
и който взема, трябва да постъпват според законите на Божествения
свят. Не е нужно да дадете цяло кило маслини на един човек. На
всекиго ще дадете по малко.”
Статията се публикува със
специалното разрешение на сп. Тема |
.gif)