|
Изпитваме ужас от „лудите”, въобразявайки си, че сме „нормални”
Любослава Русева
Ако тоя беше в лудницата, нямаше да изпотрепе цялото си
семейство!!!!
„Тоя” е 27-годишният Владимир Савов, една от жертвите на петорното
убийство в софийския квартал „Гоце Делчев”. Младият мъж е с диагноза
шизофрения - обстоятелство, което се оказа достатъчно, за да бъде
набеден за извършител на тежкото престъпление.
Първоначалната версия изтече в медиите почти в мига, щом
криминалистите приключиха с преброяването на труповете в апартамента
на избитото семейство. „Предполагаемият убиец е психично болният
по-голям син”, побързаха да ни информират, а съседите, които иначе
не чули нито кавги, нито изстрели, охотно подтикнаха „разсъжденията”
в тази посока:
Владимир не излизал сам. Навън винаги бил придружаван от баба си или
баща си. Не общувал с никого. Ако го питали нещо, отговарял
неадекватно. Държал се агресивно към котката във входа. Често я
ритал, даже когато била бременна. Лекували го многократно в
психиатрия. Родителите му - интелигентни и възпитани хора, се
грижели за него, но състоянието му се влошавало. С по-малкия си брат
Георги не се разбирали. Георги нямал отклонения, само че бил
поразглезен. В семейството очевидно се е трупало напрежение и т.н.,
и т.н.
Че кой друг да е убиецът
освен шизофреникът Владимир?
Със същата лекота реагираха и форумните мерудии, а коментарите като
цитирания преляха в призиви „лудите” да бъдат въдворявани в клиники.
След като междувременно двама психично болни мъже извършиха жестоки
убийства в горнооряховското село Драганово и в павликенското
Лесичери, анонимните мислители се завъртяха в кръга „в криза
сме-хората изперкват масово-някои стават опасни” и категорично
настояха тези с тежки диагнози като шизофрения и афективни
разстройства да се изолират от „нормалните” насилствено.
По ужасна ирония на съдбата обаче извършителят на петорното убийство
в кв. „Гоце Делчев” се оказа бащата Васил, бивш военен, по чиито
длани бяха открити следи от барут. Тъкмо той, НОРМАЛНИЯТ, е бил
човекът, натиснал спусъка на законно притежавания пистолет срещу
двамата си синове, съпругата и тъщата, а сетне се е самоубил.
Да, тихият, интелигентен, възпитан, образован, мил, деликатен и
грижовен 55-годишен мъж най-вероятно е „превъртял”. Много е възможно
същият, който е разхождал болния Владимир на чист въздух и е
посвещавал цялото си време, за да го предпазва от другите и да
предпазва другите от Владимир, да е изпушил от грижи, умора,
напрежение, безсилие и безнадеждност.
Позволявам си да гадая какво се е случило, защото имам известна
представа за изпитанието да си родител на психично болен.
Мои приятели, чийто син е шизофреник, живеят буквално в ада от седем
години. От апартамента са изнесени всички остри предмети,
семейството се храни само с лъжици с меки пластмасови дръжки.
Майката напусна работа, за да следи денонощно дали момчето пие
лекарствата си, само че то намира начини да ги изплюва, понеже го
унасяли.
По тази причина през последната година болният К. все по-често
изпада в кризи. При една такава успя да спука с ритници далака на
моята приятелка. Последната криза завърши благополучно - само с
няколко изпочупени стола, единствено защото дошла „Бърза помощ”.
Иначе оттам препращали подобни случаи към спешното звено на
психиатричния диспансер, то - към полицията, полицията - към
лекуващия психиатър, а за да може К. да бъде задържан принудително,
трябвало да се чака решение на дежурен прокурор.
Общо взето, с такава мярка за 24 или за 72 часа кризата можело да се
овладее. Веднъж обаче се наложило продължаване на лечението, заради
което моите измъчени приятели преживели дълга и тежка съдебна
процедура за принудително настаняване в клиника.
Клиниката, разбира се, имала особено окаян вид. Е, не изглеждала
като в последната сцена от „Амадеус”, когато Салиери „благославяше”
окованите с вериги човешки огризки, но не и чак драстично
по-различно.
К. бил настанен в барака, строена за склад през 60-те години на
миналия век, наложило се родителите да му занесат чаршафи. Какво е
преживял там, мога поне смътно да си представя, щом казал на майка
си: „Следващия път с баща ми ме убийте по особено жесток начин, но
никога повече не ме вкарвайте там!”
Моите приятели са на силни антидепресанти. Рядко споделят какво се
случва със самите тях, но то е очевидно. Нарича се безкрайно
отчаяние. Не само от болестта, а от тоталната изолация, защото
кръгът на хората, които продължават да общуват с тях, все повече се
стеснява. „Те може би не са безсърдечни, може би ще помогнат, ако ги
помолим, но никога няма да предложат подкрепа сами”, казва бащата.
Причината, разбира се, е страхът
Ние не просто не сме толерантни към „лудите”, а изпитваме ужас от
тях.
Да ви кажа ли какво правим всички в нашия блок, щом видим съседката,
която е напълнила апартамента си с всевъзможни боклуци от
контейнерите и често се разхожда с ножица в ръка?
Избягваме я, естествено! Направо прелитаме покрай нея. Никога никой
не се е опитвал да я заговори, пък какво остава да помогне на тази
жена. И, да, предпочитаме да я няма, да я затворят и да я заключат,
за да не цапа никога повече входа ни!
„Само човек, който няма страх от Бога и любов към Бога, уважение и
любов към всеки свой ближен, може така безразсъдно да мрази един
болен. И да смята, че единственото място на тоя човек е някъде зад
някои решетки. По-дебели, ако може. Психично болните имат проблем с
нашите души. Ние сме станали зли и коравосърдечни и това се отразява
и на болни, и на здрави.”
Диагнозата е на писателя Калин Терзийски, по професия психиатър. И
много точно, струва ми се, обяснява не само отношението ни към
хората с подобни проблеми, но и липсата на истински здраво общество:
Не ни достигат любов и уважение. Всяка коза за свой крак. Защо на
вълка вратът му е дебел? Защото си върши работата сам - ето това сме
ние с вас.
|
Параноидният шизофреник Асен Цолов (с качулката) блъсна жена пред
задаваща се мотриса в метрото
Живеем зле, понеже сме зли. Не разчитаме някой да ни подаде ръка,
тъй като няма да подадем своята. От хора, които не са свързани със
съпричастие и вяра в общото усилие и хоризонт, не може да се очаква
милост към болните. Самите те са болни, самите те не са „нормални”.
Впрочем статистиката показва, че през последните две години
престъпленията, извършени от „луди”, са намалели двойно.
Обяснението, че кризата е причината за по-масовото разклащане на
душевното равновесие, пък е вярно само донякъде, доколкото българите
сме си в перманентна криза. ОК, водещите психиатри действително
потвърждават за ръст при депресиите, паническите атаки и
зависимостите от алкохол, наркотици, хазарт и интернет, но го правят
с уговорката, че в основата му не стои единствено финансовата
несигурност, а
общото усещане за липса на подкрепа
за самота и уязвимост.
Ето защо, когато по форумите се призовава за насилствено въдворяване
в клиники, това не просто не сочи вярно решение на проблема, а
задълбочава проблема. Диагнозата е равнозначна на стигма. Да
признаеш, че не си „наред”, предполага да потънеш в тресавище от
неразбиране и нетолерантност. Срамът и страхът, че автоматично ще се
озовеш в позицията на аутсайдер, са водещите мотиви проблемът да се
замита, така че я караме „тихо, да не чуят съседите”, както написа
блогърката Миранда.
Освен изключително примитивна представата за психично болните като
за непълноценни хора е по същество фашизоидна. Тези, които смятат,
че мястото им е в задния двор, където може да бъдат захвърлени и
изхвърлени, са поне толкова опасни, колкото е синът на моите
приятели, защото липсата на човечност към слабия и различния е
особено извратена форма на жестокост. Така, както шизофреникът
Владимир е ритал котката дори когато е била бременна, имащите се за
нормални правят нещо много по-отвратително – внушават, че
наритването на хора би могло да бъде норма.
Мнозина сигурно ще възразят, че подобно „либералничене” изглежда
лигаво пред случката с Асен Цолов, който чува гласове и под тяхна
диктовка на Коледа блъсна жена под задаваща се мотриса в метрото.
Или пък на фона на масовите разстрели в Америка, при последния от
които 20-годишният аутист Адам Ланза уби 26 деца и учители в Нютаун,
щата Кънектикът.
Ако бяха в лудница, нито Асен, нито Адам щяха да сторят подобни
безумства - така би трябвало да прозвучи познатият рефрен, нали
така?
Работата обаче е там, че тези хора са били диагностицирани,
прибирани, пускани, отново прибирани и отново пускани. Но не
пускането им на свобода е причината да извършат престъпления, а
липсата на...
Хайде де, знаете думата! Започва с В и завършва на Е.
Все пак ще подскажа:
Асен е оставен да се скита без надзор, въпреки че само четири дни
преди да блъсне жената, е посъветван да влезе в болница и са му
предписани лекарства за параноидна шизофрения. С Адам, когото всички
избягвали, защото се държал странно и бил ужасно срамежлив, оставили
да се разправя само майка му, която луднала на тема „Краят на света”
и напълнила цялата си къща с оръжие и муниции.
Покрай тези случаи и тук, и в Америка започна един важен разговор.
Този разговор е за психичното здраве и
липсата на ВНИМАНИЕ
(ето я думата, да!) към тези болни.
„Сега единственият начин някой да ги забележи е те да бъдат обвинени
в престъпление”, написа в разтърсващия си текст „Аз съм майката на
Адам Ланза” американка с дете, което е с „отклонения”.
В България проблемът е горе-долу същият, но с няколко фрапиращи
разлики - още нямаме единен регистър на хората с остри психични
заболявания, а дневните центрове, в които с тях трябва да работят
специалисти, са малко до никак. „Грижата” най-често се изчерпва с
предписването на медикаменти. Всичко друго е оставено на близките.
Ако въобще има такива...
Тия дни майката на К. ми разказа как всички в кооперацията се
събрали, за да решат как да се „справят” с нейния син.
Самото семейство не било поканено, но тя видяла съкооператорите си в
задния двор и се присъединила, защото помислила, че ще взимат
решения за спрения от три месеца асансьор или за смяната на
гръмналото стълбищно осветление.
Когато слязла, всички млъкнали и започнали да подритват купчинките
със сняг. Никой не я поглеждал. Така минали почти двайсет минути, но
в един момент К. си подал главата от прозореца и извикал: „Ей, вие
луди ли сте да стоите на студа? Прибирайте се, идиоти!”
Моята приятелка разправя, че докато се качвала в тъмницата към
шестия етаж, й ставало все по-леко и по-леко. От апартаментите се
носели миризми на запръжка и кисело зеле. Дочувала разговори за
„ония ненормалници”, откъси от новинарски емисии, малко чалга, малко
Лили Иванова, малко от Цветан Цветанов. Качвала се, качвала се и
изведнъж видяла... Бог!
„Как Бог, бе?” - разсмях се.
„Ми ей така - беше Бог. Не мога да ти обясня.”
Все още се чудя дали не затворих телефона прибързано.
Статията се публикува със
специалното разрешение на сп. Тема |
.gif)