|
Ахмед Доган стана жертва на задкулисността, за която неведнъж
допринасяше с 24-годишното си присъствие в българската политика
Калин Първанов
Из турската преса: Пишман
бабаит с кьорфишек пищов бастиса гьонсурат политик. Бая кютек, бол
сеир, хептен уйдурма...
Балканите произвеждат повече истерия, отколкото могат да консумират.
Народно творчество във Фейсбук след покушението над Ахмед Доган
На 19 януари по обяд България изтръпна в очакване на нещо
съдбоносно. След като се оказа, че неизстреляните куршуми срещу
Ахмед Доган са били два сигнални и един с пипер, целокупното
население се разтресе в истеричен смях. Така се смее човек, който по
някаква нелепа случайност е избегнал катастрофа. Един от пръснатите
като сълзотворен газ анекдоти гласеше, че bTV ще съди ДПС. Иззели й
монопола върху турските сериали.
Освен безбройните вицове в колективната памет завинаги ще остане
картината на насочения срещу лидера на ДПС пистолет, пък макар и
сигнален. Разбира се, и споменът за разправата с „атентатора”. Една
реалистична картина за есенцията на българската политика като
криминален сюжет. Като колективен побой над този, който е повален на
земята. Като наритване, заместващо убеждаването. Като борба не на
идеи, а на тела.
Дали и този ефект е бил изчислен от автора на сценария? Само един ли
е бил той, или зад бутафорното покушение стои цял авторски колектив?
Едно е безспорно: за изпълнител е избран (или съдбата е посочила)
подходящият човек.
Октай Енимехмедов, 25-годишен, студент по архитектура. Български
турчин, патриотично настроен към родината си. Майка туркиня, втори
баща – българин. Израснал в Бургас, намерил среда в София. Брат на
телевизионна звезда, която копнеел да надмине. Лелята - активист на
ДПС, пастрокът – симпатизант на „Атака”. С криминални прояви в
недалечното минало, опитвал се да влезе в правия път. Интересувал се
как работят спецслужбите, но си давал сметка, че има петна в
биографията, заради които не може да постъпи в тях...
Персонажът е поливалентен и мултифункционален, а ако използваме
терминологията на Доган – удачно се вписва и в „либералния вектор”.
Подходящ за илюстриране на всякакви тези. Така че
нито една да не бъде отхвърлена,
но и нито една да не бъде доказана
или поне – да не бъде убедителна докрай. Публиката научи дори и
любимите му филми, при които също е постигнат баланс: българската
историческа класика за непреклонния борец за справедливост „Капитан
Петко войвода” и турския сериал „Долината на вълците”.
В комшийското криминале Али е израснал в сиропиталище, но е взет под
крилото на шефа на разузнаването Аслан. Той урежда да бъде осиновен
от уважавана фамилия. Аслан отглежда Али с идеята, че един ден ще
заеме ключова длъжност в службите. Но първо го изпраща в секретна
мисия, която налага инсцениране на убийството му. Докато всички
вярват, че е мъртъв, Али приема друга самоличност и спасява живота
на дребен мафиот. Той го приема като член на семейството си, дава му
бизнес, без да подозира, че е приютил в дома си полицейски агент. С
информацията, която получава от внедрения Али, Аслан посява
недоверие между мафиотските босове, вкарва ги в междуособици, дърпа
им конците и така ги контролира...
Възможно ли е Октай Енимехмедов да се е вживял прекалено дълбоко в
ролята на своя любим герой, като в допълнение към това заради дребни
прегрешения в миналото да се е оказал и удобна фигура за изпълнение
на „патриотична мисия”, насочвайки сигнален пистолет към главата на
Ахмед Доган. Какво е посланието на покушението, извършено малко
преди лидерът на ДПС да обяви оттеглянето си от председателския
пост? „Играта свърши – право в музея иди!” Или: „Спри, не си отивай
– ще ни бъде тъжно, пък и още ни трябваш!” Отговорът е отворен за
колективното въображение...
Версията звучи убедително.
Почти като сценария
на качествен филм
Като по поръчка се разпространи и разказът на приятел на атентатора:
„Прибирам се от работа, минавам да взема едно шоколадово яйце на
малката и виждам Октай. Питам го какво става, че е така кахърен...
да няма проблеми с ченгетата отново, отговорът беше: „Бат’Гого,
карат ме да правя нещо, което не искам.” Същевременно е поднесен и
опит за отклоняване от версията за колективна подготовка на
атентата, но той изглежда толкова несръчен, че сякаш функцията му е
тъкмо да ни наведе отново към нея: в квартирата на Енимехмедов
разследващите се натъкват на изрезки от букви, с които той сглобил
посланието „Трябва да действаш сам!”.
Не липсват и привърженици на другата теза: Октай е самостоятелен
авантюрист, решен да ликвидира морално бившия си кумир, като го
направи за смях пред всички. Улики в подкрепа и на тази версия
колкото щеш в профила на изпълнителя. Октай бил бивш фен на ДПС,
мразел Доган, но гласувал за партията му. Присъствал на младежкия й
конгрес, после се завъртял около алтернативната партия „Свобода и
достойнство” на изключения Касим Дал. Главата му била завъртяна от
мома, работеща в централата на ДПС. Постъпката му трябва да изглежда
като късане на снимката на бившата любима при развод.
На 19 януари 2013 г. Енимехмедов наподобява холандеца Вилхелм де
Райк през есента на 1975-а. Сутринта на 14 септември съкратеният
учител нахълтва в катедрала по време на служба, качва се на амвона и
тържествено се самопровъзгласява за син на...Рембранд. След като
учтиво е помолен да напусне, се отправя към Райксмузеум. И там влиза
с гръм, насочва се право към шедьовъра на Рембранд „Нощна стража”,
но стресната от устрема му, охраната го отпраща. Пет минути по-късно
безработният отново прониква в строго охраняваните зали на музея,
вади нож и обезобразява картината. Настанен е в психиатрия, където
след половин година се самоубива.
И българският аналог: на 26 ноември 1979 година в Глерията за
чуждестранно изкуство в София е изложено ренесансово копие на
шедьовъра на Леонардо да Винчи "Мона Лиза", рисувано от негови
последователи през 1520 г.
Тогава млад мъж, студент по география на туризма, който страда от
шизофрения, разпаря с нож картината. Изложената в галерията на
"Московска" 6 картина е съсипана. Докато го прибират в линейката,
злосторникът крещи: "Духът на Да Винчи насочи ръката ми!"
Платното е собственост на френския "Лувър". Очертава се международен
скандал. Заведено е дело. Студентът Михаил Стефанов е изпратен в
клиниката на Четвърти километър, а тройната съдебномедицинска
експертиза показва, че той е напълно невменяем. Диагнозата е тежка
форма на шизофрения с параноични прояви.
|
Полицаи извеждат нападателя на Доган Октай Енимехмедов
В деня на инцидента Михаил става рано сутринта. Облича единствения
си костюм и отива да чака отварянето на галерията. Когато влиза в
залата, младежът прескача загражденията и с нож в ръка се устремява
към картината. Охраната се втурва след него, но не успява да спаси
шедьовъра.
Четири години преди този случай Михаил започва да се държи странно.
Превръща апартамента, където живее с майка си, в "експериментална
лаборатория". Навсякъде стърчат жици и ламарини. Студентът обикаля
няколко посолства и съобщава, че свиква пресконференция за
епохалните си открития, които щели да променят света.
След Четвърти километър Михаил Стефанов е изпратен в Курило, където
е и до днес. Той е на 60 години и е настанен в отделението, където
са най-тежко болните - онези, които са опасни и за самите себе си.
В подкрепа на тази версия прозвучаха и първите коментари на
психолозите. „Това е моят начин да кажа какво мисля”, споделил Октай
пред разпитващите го. „Целта му е била да покаже, че Доган не може
да манипулира както си иска хората, че трябва да бъде стреснат и да
се осъзнае, че не е недосегаем, че не е неуязвим. В крайна сметка
това, което е направил, може да бъде квалифицирано като изразяване
на една гражданска позиция, която е стигнала във формата си на
изразяване до крайност”, сподели директорът на Института по
психология на МВР доц. Неделчо Стойчев.
Ако двете най-популярни версии не ви се струват достатъчно
атрактивни, да добавим и трета: с насочения пистолет към главата на
Доган атентаторът цели да възкреси у жертвата си спомена за някакъв
кошмар, преживян в недалечното минало. Посланието е –
„Знам какво направи
миналото лято”
Това вече не е само заглавие на популярен психотрилър, а реплика към
един от масово разпространяваните слухове след загадъчната смърт
през 2008 г. на Ахмед Емин, началник на кабинета на лидера на ДПС.
Разбира се, Октай Енимехмедов няма как да е знаел какво се е случило
в сарая преди 4 години. Но ако е бил използван за оръдие от
посветени?
Да припомним: разследването на случая установи самоубийство, но така
и не успя да убеди преобладаващата част от обществото. По пистолета
„Глог” на Емин не бяха открити отпечатъци от пръстите му, което бе
обяснено от говорител на прокуратурата с характерните материали, от
които е изработено оръжието. Обвинителите бяха категорични, че Емин
е имал много сериозни основания да се самоубие, но те останаха
неразгадани. А дори и да са разгадани, не бяха назовани. За масовото
недоверие към официалната версия допринесоха и коментарите на водещи
фактори от ДПС. „Смятам, че задачата на Ахмед Емин е била да убие
Ахмед Доган и просто нервите му не са издържали”, вметна загадъчно
членът на Централното оперативно бюро на ДПС Камен Костадинов и
доразпали масовото въображение за схватка между Емин и Доган,
завършила със смъртта на първия.
Днес ДПС иска международно разследване на атентата срещу Доган. През
2008 г. безпрекословно вярваше на българските органи и настояваше
„всички следствени действия да завършат във възможно най-кратки
срокове и заключението от тях да бъде представено на българските
граждани, за да излезе цялата истина по трагичния случай”. Какво се
е счупило оттогава, освен че партията не е във властта? Да припомним
още едни думи на депутата Костадинов: „Партията ДПС винаги е давала
обективна оценка на Бойко Борисов, като МВР и Цветанов винаги са се
ползвали с подкрепа от ДПС.”
Една от драмите на родните политици и институции е, че дори когато
говорят самата истина, малцина им вярват. Причината за този не само
български феномен едва ли е само във виртуалната епоха, в която
живеем и в която хората стават все по-податливи на истерии, слухове
и манипулации. Българските политици
постоянно се държат като
изпечени конспиратори
обвинявайки се взаимно в подобни наклонности, а после се чудят защо
никой не ги слуша сериозно. Последният пример дойде само преди дни,
когато „ценни” документи за проекта „Белене” бяха открити от
икономическия министър в някакъв кашон. В новата българска история
няма нито едно голямо събитие, което да не е забъркано и в
конспиративен сюжет.
Политика не може да се прави само под прожекторите пред очите на
всички, защото се изражда в риалити. Но и когато се упражнява
единствено зад кулисите, не струва повече от телевизионна сапунка.
Самият Ахмед Доган е не само най-дългогодишният активен политически
лидер от прехода. Той е и пряк участник в множество ключови събития,
от които е останало усещането за съществуването на влиятелно
задкулисие. Да, прави са онези, които припомнят, че му дължим
благодарност и уважение за запазения етнически мир. Но как да
забравим всички мистерии, които волно или неволно ни е поднасял.
Като се започне от миналото му на политически затворник в комбинация
със сътрудничество с ДС; премине се през мистерията край хамама в
сарая и се свърши в село Кочан, където с признанието си за
„разпределянето на порциите” лидерът на ДПС заби нож в гърба на
коалиционните си партньори от БСП и НДСВ и вдигна вълната на
протестния вот, която издигна ГЕРБ във властта. Пък какво остава за
по-дребни сюжети като битието му на хидролог-консултант или
нотариалния акт за сарая в Бояна, който се оказа собственост на
фамозна фондация...
По някое време и журналистите се оказахме оплетени в неговата
енигма. Доган не заявяваше, не декларираше, не коментираше, не
четеше политически речи и изказвания... Доган даваше нишани, намеци,
знаци – за десен завой, за ляв мигач, за либерален вектор и прочее
други абракадабри. Да не забравим и „депесарските шутове”... Думата
шут впрочем има две значения. На 20 януари и двете влязоха в
употреба.
Случилото се на конгреса на ДПС отново доказва, че пред лицето на
българската политика традиционният политически анализ е безсилен. Тя
може да бъде анализирана много по-сполучливо със средствата на
криминалния анализ или карикатурата. Напоследък – и през призмата на
турския сериал.
Статията се публикува със
специалното разрешение на сп. Тема |
.gif)