|
Стига ни тая награда да сме целите в бяло, без да се налага да
излизаме от стаята
Веселина Седларска
 И
какво разбрахме от новината? Че кученцето на Искра Фидосова яде
кюфтенца от телешки шол и сьомга? Армандо бил миниатюрно бижу,
порционът му е има-няма 35-40 грама. Нали не си представяте, че
Фидосова купува по 100 грама шол и 50 грама сьомга за Армандо?
Кучетата ядат това, което и стопаните им. Пазарува си семейството
телешки шол и сьомга и заделя за Армандо. И какво в такъв случай
разбрахме? Разбрахме, че Искра Фидосова яде телешко и сьомга – какъв
сюрприз!
Какво разбрахме от откритието, че планината в новогодишното
приветствие на българския президент не е в България, а в Колорадо?
Разбрахме, че някой е претупал работата си и откраднал снимка от
интернет – голяма изненада!
Какво е общото между двете новини, освен че картинките в
новогодишното приветствие бяха толкова излишни, колкото джинсите на
кученцето Армандо? Общото е, че те вдигнаха малко преди и малко след
Новата година повече шум, отколкото пукотевиците, с които бе
посрещната годината във всеки български квартал-гарнизон.
Километрите изписани мнения в социалните мрежи по тези две
подробности от пейзажа са повече от километрите построени през
2012-а магистрали. Армандо и Колорадо предизвикаха всички възможни
реакции - от хихикане до граждански гняв. Както и високомерни упреци
хайде-сега-не-бъдете-толкова-дребнави. Дали пък наистина не сме
дребнави?
Симеон Дянков, финансов министър: „Три години след управлението на
ГЕРБ българите едва ли смятат, че живеят по-добре, но данните
показват, че това е така.” Вицепремиерът Дянков силно се съмнява в
усещанията на българите, а българите много силно се съмняваме в
данните на Дянков. Той може да ни даде много статистика, ние пък
можем да му разкажем за много мизерия. Той може да цитира съвсем
конкретни увеличени бюджетни пера, ние пък можем да го засипем с
абсолютно конкретни пенсии и заплати. Той се вайка за Гърция, ние
мечтаем за гръцки доходи. Той ни изглежда циничен, ние на него -
феодални старци. В това разногласие полезен ход няма: неговата дума
срещу нашето усещане. Но също така: нашата истина срещу неговото
усещане. И ето че внезапно се появява Армандо, померан минишпиц в
коледна премяна, чиято елегантност се поддържа с телешки шол и
сьомга.
В този спор между счетоводството на властта и усещането на народа
Армандо става аргумент – той е конкретен. Конкретен като пенсионер
със 130 лева пенсия, а не съчинен като изявление на Симеон Дянков.
Истината за Армандо научаваме лично от най-близкия му човек Искра
Фидосова. Големи мъки и тревоги, докато избие зъбчето му, но „вече е
добре, весел, подскача, закача се, гушка се, много е игрив”.
Пенсионерът със 130 лева пенсия не е добре, не е весел, не подскача.
Не си купува лекарства, чака да му мине като на куче. Яде салам
„кучешка радост”. Разчита на милостиня като улично псе. Той издържа,
той се държи, той е куча марка.
Ние не можем да обясним на Симеон Дянков колко е голяма разликата
между неговия живот и нашия, но ето че Армандо ни идва на помощ.
Разликата в живота на кучетата е по-видима от пропастта между народа
и властта. И ние почваме да нищим Армандо като аргумент, че имаме
право нашият живот да е значим поне колкото на Армандо. Хващаме се
за дребните неща не защото сме дребнави, а защото големите са скрити
от нас. Ние вече не се надяваме да разберем как се е случвало и как
продължава да се случва голямото ограбване. Ние само гадаем кой
колко е забогатял от него. И когато от мрака на тайните се промъкне
едно галено кученце, ние се вкопчваме: ето, това е доказателството
ни.
Порционът на кученцето няма да се вдигне, защото много е важно то да
не надвиши 2 кг и не помня колко грама. Съобщение от печата: „От 1
април догодина социалната пенсия се увеличава с 10 лв., реши
правителството днес.” Не, не сме дребнави. Просто сме дребни,
по-дребни от померан минишпиц, такава ни е породата.
Още в по-голяма дребнавост бяхме упрекнати по повод колорадската
връзка в новогодишното поздравление на президента. Упрек дойде не
само от великодушни позитивисти, но и от самия президент.
Президентът не отговарял за техническата реализация и каза, че
„тези, които тръбяха „гафа на Плевнелиев”, се отнесоха с неуважение
както към държавния глава, така и към президентската институция като
цяло”. Горко на уважението „както към държавния глава, така и към
президентската институция като цяло”, ако то се крепи на една
картинка. Уважението ни се вдига и пада не от чуждестранни пейзажи,
а от това как президентът променя българския пейзаж. В случая се
отнесохме не обидно, а с мазохистично удовлетворение за правотата
си, когато подозираме, че нищо тук и сега не се прави както трябва.
Дори когато става дума за петминутно събитие, което е един път в
годината. Ако капацитетът на президентството не смогва да се справи
с пет минутки, как да сме спокойни, че работи без гафове всички
останали часове и дни в годината? Хванахме се за дребното, защото за
големите неща бяха измислени новаторски (случаят „Марковска“) и нови
(случаят „главен прокурор“) процедури, за които няма как да се
хванем. Властта – с дребнавите си хитрости, ние – с дребнавостта си.
|
Искра Фидосова
Ама пък с какво
удоволствие го правим! Лишени от достъп до големите истини, стръвно
се вкопчваме в малките. А-хаа, издадохте ли се? Сега вече ви
хванахме! Кучешки кюфтенца, кучешки моряшки костюмчета,
парламентарни тревоги за кучешко първо зъбче – какво угощение за
всички нас, които не сме на вашата трапеза! Разглобяваме ги,
разчепкваме ги, разръфваме ги. Точим си ноктите и на най-малката
подробност.
Дребнави ли? Отвратени, отчаяни, търсещи достъпна ни компенсация.
Големите виновници у нас винаги са Н.И. (неизвестен извършител),
фактите и обстоятелствата по обвиненията винаги са недостатъчни или
ненадлежно събрани. Затова: дайте ни интервю за Армандо, да й
претеглим ума на шефката на правната комисия. Тя имала и котка Кери,
разкажете ни и нейния хранителен режим, непременно ни осведомете как
съжителстват котка и куче в дома на парламентаристката и дали поне
там съединението прави силата. Разкажете ни и за кученцето Джиджи,
да си потвърдим усещането за финансовия министър. Покажете ни отново
и отново Скалистите планини, за да си затвърдим мнението колко
струват в президентството. Гаврим се с отровна наслада. „Ето,
виждате ли, че сме прави, когато си мислим за тях, че са некадърни,
самозабравили се, карикатурни!” Осмиваме ги от висотата на
единственото предимство, от което не могат да ни лишат – че не сме
като тях. Щом им се присмиваме, значи сме различни – каква ласкава
утеха! Нищожна цена за индулгенцията, че сме почтени. Надомно
гражданско поведение на територия, голяма колкото една клавиатура.
Бързо е, лесно е, безопасно е. Харесва ни, харесват ни.
И - щрак! - ето ни с двата крака в капана. Вътре сме, захапали
сиренцето Армандо сред скалистите пейзажи на Колорадо. Ех че хубаво
нещо е демокрацията. Можем да се забавляваме, колкото си искаме.
Можем да пеем: „Висоооки Скалисти планини!” Можем да рецитираме:
„Колорадец да се наричам, първа радост е за мене!” Поетите редят
рими: „Батко и Братко, Цецо и кумецо.” Можем да рисуваме колажи и да
ги постнем във Фейсбук, хитроумните статуси – пак там. И да си
показваме колко сме солидарни ние, различните от тях, като лайкваме,
лайкваме, лайкваме…
При нас е весело, не е като в скучните държави. Там може и да се
живее добре, при нас обаче се живее хубаво. Направо като в реклама
си живеем: „Живот в България е хубаво!” Толкова е веселяшко в този
капан, че се заседяхме. Редовно ни подхвърлят някакво сиренце.
Десерта си го произвеждаме сами – възмущение в сладко-кисел сос.
Помните ли какво стана в „Цар Плъх”, като освободиха затворените във
военнопленническия лагер? Липсваше им. Така бяха усвоили умението да
са свободни в несвободата си, че стояха безпомощни, лишени от
собствените си легенди за геройско оцеляване. Помните ли как се
провалиха ония затворници от вица, които имаха идеален план за
прокопаване на тунел до стената? Махнаха им стената и те вече нямаше
какво да прескачат – значи не могат да избягат. Ама много неприятна
изненада за така жадуващите за свобода затворници! Голям номер им
скроиха надзирателите.
Вън от капана се крадат фондове, дюни, оперативни програми, атомни
централи, цифрови оператори и всичко, което ви дойде на ума –
невидимо, недоказуемо. През това време ние гризкаме сиренцето
Армандо – то е доказано и видимо. Като си хапнем Армандо, като
покорим колорадските планински върхове, ще ни подхвърлят друга
храна. В джобчето ни дрънкат семки и бонбонки. В запас винаги има
нечии апартаменти, тъщи, кумци или „абе…тоя… Мишо Бирата” и
непременно някоя Николета за разкош. Ако аферата е по-едра, тя ще е
толкова заплетена, че не може да й се хване ни началото, ни краят.
Сиво магаре в мъгла, иди го търси. Ако е по-дребна и безвредна като
минишпиц, най-демократично имаме право да хохокаме и хокаме. Хем си
поддържаме илюзията, че сме борци за правда и свобода, хем не им
пречим. И вълкът сит, и агнето развеселено. Има право да си изблее
мнението на референдум, който от всичко най-много прилича на
американските репетиции за сватба. Репетират агнето за изборите.
Тогава два вълка и една овца ще гласуват кой да бъде изяден на
вечеря. Кажи ни какви трябва да са резултатите от което и да е
гласуване, и ние ще кажем какви да са правилата. Правилото никога не
е овцата да брои бюлетините.
Всичко това е законно, разбира се. И ако досега само сме подозирали
как работят законите, вече можем да го видим, да го помиришем, да го
вдишаме даже. Имаме си нагледно доказателство как действат законите
в България и това доказателство е с доста по-големи разбери от
померан минишпиц – Закон за забрана на тютюнопушенето на обществени
места. По данни от последните дни във всяко трето заведение в София
вечер се пуши. В по-малките градове най-вероятно е във всяко второ,
а в селата - във всяко първо. Точно както се спазва този закон, така
и другите. Не че не знаехме как стават нещата, но този закон ги
онагледи като на сцена. И това май е най-голямата полза от него.
Има една вече старичка новина, която българите още не сме решили
дали е добра или лоша – стената на затвора е съборена.
Статията се публикува със
специалното разрешение на сп. Тема |
.gif)