И България, и ДПС са си същите

"...функционална ефективност в обслужването на гражданското общество..."  На това място в доклада Ахмед Доган се обръща и се втренчва - дуло, замах, хаос, бой, обявява се почивка.

Веселина Седларска

Години наред, вместо да работи в парламента, Ахмед Доган си почиваше. Затова в тази обявена почивка той разпознава последния си шанс да навакса с работа, която е зарязал и която сега е дошла да каже, че не може да търпи никакво отлагане повече. Това драматично прекъсване за почивка е неговият звезден миг! В тези минути той може да докаже кой е. Времето е върнато назад и той може да изтрие срамните страници с доносите на агент Сава, може да зачертае насмешките, че е властелинът на обръчите, може да докаже, че е толкова умен, колкото го ласкаят, може да блесне като прозорлив и най-вече: може да остане в историята като човек, който е поставял България пред тщеславието и обществените интереси пред личните.

Той наистина е избраник на съдбата и ето я специалната привилегия - това обявено прекъсване, това връщане на времето назад, тази внезапна скоба между написаното вече в доклада негово решение да посочи като свой заместник Лютви Местан и появилата се възможност да преосмисли решението си. Пистолетът на нападателя е спрял времето и в този замръзнал миг Доган вижда мисията на своя живот. Той е разтърсен от прозрението, че е сгрешил, като е посочил Местан за лидер на ДПС. Начело с Лютфи Местан ДПС ще си остане същата партия, каквато е сега – изолирана, подозрителна, разделяща, устройваща шепа хора на върха й, безразлична към тегобите на избирателите си, обричаща ги на трудно вграждане в българското и в европейското общество. А Ахмед Доган не иска това за своите събратя, за своята партия и за своята родина. В този миг, в който неговият млад избирател е опрял дуло в слепоочието му, той разбира какво може да направи за младите, за турците, за българите… В обявената почивка той променя няколко реда в доклада си. След това се връща в залата и ги прочита. Те гласят: „Оттеглям се, моля ви за прошка за всичко направено и ненаправено, което ни доведе дотук, предлагам Движението за права и свободи да бъде оглавено от Филиз Хюсменова. Тя е образована и с чисто минало, тя е приемана и уважавана от всички и навсякъде, тя е емблемата на това, което нашите избиратели очакват от нас. Не бива да живеем повече със страха на миналото, нека лицето на новия лидер да олицетворява бъдещето!”
Както знаем, нищо подобно не стана.
Ахмед Доган не се възползва от най-големия шанс в своя живот. Двайсет и три години след началото Ахмед Доган просто и само показа желание

да си тръгне, без да си отиде

Пистолетът засече.
Ахмед Доган също.
Казват, че основната разлика между успешните и неуспешните организации е, че първите гледат в огледалото, а вторите през прозореца. Тоест успешните организации търсят причините, грешките и решенията в себе си и точно този подход ги прави успешни. А неуспешните надничат през прозореца в търсене на вини и причини извън себе си.
Лютви Местан като всепризнат ерудит и оратор знае това. Той е наясно, че когато нещата не вървят, трябва да се огледаш за своите грешки, защото само над тях имаш власт. Чуждите грешки вършат работа като оправдание, но не стават за нищо друго. Минути след писъците и крясъците в залата, която вече е по екраните на всички телевизии, Лютви Местан разбира, че съдбата му дава огромен шанс – пред възможно най-многолюдната аудитория, не само българска, но и световна, да произнесе думи, които да измият всички подозрения от ДПС и да покажат лицето на партията в най-добра светлина.
В този замръзнал миг от времето Лютви Местан осъзнава, че оттук нататък неговата партия ще се олицетворява от думите, които ще произнесе сега. Той застава пред камерите и микрофоните, думите му идват бавно и тежат със страшна сила, личи му, че го боли. Той казва: „Когато се прекрачи такава граница, нямаме право да се замерваме с обичайните думи и да се крием зад готови фрази. Сега трябва да бъдем безкрайно честни и да си говорим истини. Как се докарахме дотук, какво грешно правихме, та не стигнахме там, накъдето се бяхме запътили, братя мои, независимо дали майчиният ви език е турски или български. Скъсайте си листчетата с изказванията, както и аз ще го направя. Да се върнем в залата и да си поговорим как ще я караме занапред, та този уморен, озверен и разделян народ да ни запомни с добро.”
Както вече знаем, той не каза нищо подобно.
Лютви Местан не може да казва такива прости изречения. Неговите изрази са дебри, в които мисълта трябва да бъде откривана след дълго бродене по сложни завои.

Той се ласкае не с прости истини, а със сложни метафори

„България вече не е същата!” Така е, България не е същата, а е още по-същата. Нямаше да е същата, ако

Активисти на ДПС налагат нападателя на Доган Октай Енимехмедов

Местан беше говорил бавно, тихо, мъдро и с болка. Само че Лютви Местан е от онази старомодна партида лидери, които си въобразяват, че лидерство е да знаеш на мига всеки отговор, а не готовност да влагаш усилия и да привличаш партньори, за да го търсиш. Той е в състояние да произведе реч в момента, в който му натиснат ораторския бутон. Пистолетът засече. Лютви Местан също. Затова произнесе неприемливо патетична и обидно манипулираща реч пред отворения прозорец към България и света. От едната страна - той, невинният представител на една организация-жертва, а от другата - всички виновници с техния „език на омразата”, всички български недемократични властници, както и американският президент и брюкселските институции, които не бива повече да чакат, за да сложат ред в света и в България в частност. Лютфи Местан каза същото, което би казал в такъв случай Ахмед Доган, ако е в настроение да говори толкова високо, толкова дълго и толкова увъртяно. Местан пристигна на лидерското място, но нищо ново не дойде.
Двайсет и три години Ахмед Доган се крепеше на основата на остатъчния страх у избирателите с турски произход и на

колективната ни халюцинация за него

като най-умен политик. На Ахмед Доган се приписва заслугата за мирния преход. Ние обичаме да съставяме спомените си сложно и възвишено. Ако въобще имаше заслуга за мира, тя беше в това, че онези, в чиито ръце бяха оръжията и лостовете за проливане на кръв, нямаха никакви планове да се бият, а да забогатяват. Приватизацията, а не етническата идентификация владееше мечтите, намеренията, плановете, действията и съответно сдружаването и враждуването. Заслугата на Ахмед Доган тогава беше, че той се въоръжи с електорални бройки, за които бе възприето, че му принадлежат по рождение. Сдоби се с армия за единствената възможна битка в идващите години - пред урните. Тази армия Доган хранеше със страх – турците със страх от българите, а България със страх от Турция. Ако това е умност, значи той е наистина най-умният политик. Този страх е голямото наследство на ДПС, от него партията пие сили в трудни моменти. Точно затова по силата на рефлекса за оцеляване Лютви Местан притича в хаотичните минути след опита за покушение към това даващо живот изворче и посочи като виновник езика на омразата. Там, където има омраза, има и повод за страх.

Най-умното постижение на Доган бе, че направи отсъствието си по-важно от присъствието си през всичките тези години. Той е силен с това, че отсъства. Стимулираше ни да отгатваме, да тълкуваме, да прогнозираме какви планове прави в моменти, в които той в действителност просто се чуди какво да прави. Ние обаче не искаме да е толкова обикновено, не вярваме, че е толкова просто. Ние искаме да е конспиративно, да сме хванали натясно хитрия Доган. Затова на фразите му се придаваше смисъл и влияние, каквито те не целяха – смисъла им предаваха тези, които решаваха да се възползват от репликите.

Ако Доган не съществуваше, нашите политици щяха да го измислят

Щом Доган се е сетил, че може да си сформира армия на базата на страха от българите, защо други да не се сетят да си сбират армии на базата на страха от Доган? И се сетиха.

Ахмед Доган е един от петимата най-старателно охранявани български политици години наред. Тези дни беше спомената цената на охраната му за една година – около 2.5 милиона лева. Митологията за неговата недосегаемост, скъпо платена от всички нас, рухна в един миг, когато оня младеж притича и почти опря в Доган пистолета си. Митологията за етническия страх може да рухне също толкова бързо, ако всички се огледаме и си кажем, че повод за такъв страх няма. Но може и да пламне също толкова светкавично, ако се хванем на въдицата, че омраза има, а страхът е основателен. И тогава може да стане наистина страшно, ще има
незасичащи пистолети, а пребиването ще е до смърт. Този път извървя Ахмед Доган – преди 23 години той тръгна към власт в името на мира и приключи със страх в името на властта. В рамките на един греховен преход това наистина звучи като постижение.

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема