Проблемът на волейбола - няма проблем

Не е срамно да си четвърти в четири големи състезания

Цвета Маркова

Чакахме принц, а излезе жаба. След края на европейското първенство по волейбол мнозина си помислиха същото, но на глас го каза селекционерът Камило Плачи. Мъжкият национален отбор отново е без медал, на четвърто място, а треньорът очевидно има чувство за хумор. Демонстрира го въпреки разочарованието, въпросът е дали аудиторията го разбра. Защото самокритиката в България не е на особена почит. У нас повече се тачи да хвърляш кал по някого - някак изглежда по-мъжко.
Независимо от особеностите на народопсихологията ни италианецът е прав. Когато човек напусне детството, приказките невинаги завършват с щастлив край. Нещастието обаче в българския волейбол не е постоянното четвърто място на мъжкия национален отбор. Този сезон два пъти останахме в подножието на почетната стълбичка - в Световната лига и в европейското първенство. Точно както се случи и миналата година – четвърти в лигата и на олимпиадата в Лондон. Да си в компанията на сили като Русия, Италия или Бразилия, не изглежда срамно.
Големият срам идва, след като тупне последната топка. Тогава се оказва, че всички разбирачи се събуждат от дълбок сън. “В България има седем милиона волейболни специалисти”, отново се шегува Плачи след края на европейското. Как само за пет години и без да говори български, италианецът разкри талантите на нацията.
И понеже докато момчетата и треньорите им са работили, въпросните капацитети са спали и събрали много енергия, след шампионата започват да вадят тежки анализи и още по-тежки заключения. Кой волейболист трябва повече да играе, за сметка на друг, който трябвало повече да седи на пейката. Треньорът не бил подходящ, шефът на федерацията - още повече.
Интересна история разказват близнаците Георги и Валентин Братоеви. След последния мач на европейското възрастна жена от публиката ги заговорила. “Момчета, хубаво играете! Но не може ли да посрещате малко по-добре и да разпределяте топката по-точно?” Близнаците се усмихнали и попитали: А вие какво работите? Дамата отвърнала: “Начална учителка съм.”
Както се казва, коментарът е излишен
Необходим обаче след всяко голямо състезание се оказва Матей Казийски. Любимата тема на всички критици. Откакто волейболистът обяви, че няма повече да носи екипа на България, периодично се появяват информации за огромната нужда от неговото присъствие. Сякаш, като го видят, съперниците ни ще се откажат доброволно от

медалите. Наред с голямата необходимост от завръщането му не липсват и “достоверни” прогнози кога точно ще се случи това. Иначе възпитаният и тактичен Плачи стотици пъти внесе яснота по случая - “вратата за Казийски е отворена” (странно защо никой не я затваря – б.а.) и “знае ми телефона, ако иска, нека да се обади”. Неуместна изглежда тази носталгия по едно момче, което доброволно се отказа да играе на олимпиада. Изненадващи са и прогнозите за бъдещи титли и медали при неговото завръщане. Вярно е, че страната ни има три отличия (бронз на европейско 2009 г. и две трети места на световно първенство 2006 г. и Световна купа 2007 г.), спечелени с участието на Казийски, но и с още 11 момчета. Освен това с голямата звезда в състава имаме поне двойно повече класирания извън почетната стълбичка – последното на Европейското първенство през 2011 г. в Чехия и Австрия, където сме 6-и. Но както се казва, не това е най-важното. Тези, които търсят грозното, ще го намерят и в най-красивата картина. Ако спечелим бронзов медал, ще питат защо не е златен (имаше и такива след третото място в Европа преди 4 г. – б.а.), ако завоюваме титла, ще умуват как така не сме я дублирали...
Проблемът в националния отбор не е класирането или липсата на медал. Не и отсъствието на самочувствие, защото момчетата доказаха, че могат да победят поляците насред Полша, и то когато изостават в резултата с 0:2 гейм. Истината е, че проблем има само в главите на тези, които искат да има. Със сигурност целта във всяко състезание трябва да е победата и първото място, но едва ли някой вярва, че българите се стремят към четвъртата позиция. Това може да го твърди само този, който не е видял мъката в очите им след загубата от Италия в полуфинала. Този, който не знае тези четвърти места с какъв къртовски труд са постигнати.

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема