Съвместна рубрика на сп. ТЕМА и Filibe.com

 

 

Не бий детето, бий тревога

Училището като държавата – всички жертви, никой виновен

 

Веселина Седларска

 

Петокласник полетя от седмия етаж на блок в квартал „Сините камъни” в Сливен, два часа по-късно издъхна в болницата. Този път линейката е изключена от кръга на „неизвестните извършители”, колата пристигнала за четири минути. Заподозрени останаха едно столче, една котка и едно училище. Първа версия: Борко имал любима котка, може би си е играел с нея и тя го е подвела… Втора версия: На терасата имало столче, може би е бил покачен на него и то се е подхлъзнало… Трета версия: Същия ден Борко, умен и буен по описанията на всички, подложил крак на дете, което паднало и счупило зъб, затова на следващия ден е трябвало да се яви в училището с баба си. Но предпочел…
Защо с баба си, а не с баща или майка? Бащата напуснал семейството преди години. Майката е на гурбет в Белгия, Борко и брат му са оставени на бабата.

Типичен сюжет за Сливен,

в който е трудно да се намери работа. И за много други градове в България, в които баби и дядовци отглеждат деца на синове и дъщери гурбетчии с парични преводи от чужбина. България – големият незаподозрян в тази драма, великият отсъстващ.
Случаят се разследва. Градът го възприема като самоубийство. Директорите на училищата в Сливен излязоха с безпрецедентна декларация, в смисъл че никога друг път не са декларирали колективно каквото и да било. Този път се обединяват около следните думи: „ Случаят е повод да се обърнем към обществеността с тревога за това, на което ставаме свидетели ежедневно в училищата, в които работим. Дълбоко сме убедени, че училището трябва да има възпитателна роля във формирането на детето. В този смисъл социалната му функция е безспорна. В последните години по Национални програми са въведени целодневно обучение, безплатно хранене в училище. Това безспорно е в помощ на семейството, което като институция в обществото преживява кризис. Наша отговорност е да прилагаме тези програми в училище.
 В същото време сме свидетели на немалко случаи на деца в риск, при които семейството  отсъства. Редно е да се знае, че училището може да помогне, но то не може да компенсира липсата на родителско присъствие и съпричастие към детето. Независимо от това, при всеки драматичен или трагичен случай с дете вина и отговорност се търсят първо от училището и учителите. Желанието ни да създадем чувство за ред и да наложим разбирането, че личност се формира чрез непрекъснати изисквания към подрастващите, криворазбрано се припознава като посегателство над правата и личността на детето. С лекота се правят различни квалификации, отправят се заплахи към учители и директори. Училището се оказва универсалният отдушник на всякакви външни за него напрежения, в който се отчитат чужди грешки.
 Днес „виновният“ е един от нас - според някои медии. А всъщност провериха ли се обстоятелствата около тази трагедия? Стана ли ясно защо детето е отглеждано само от бабата? Защо никой не потърси мнението на учителите, на учениците и на другите  родители от класа на  детето?  И защо се обвинява училището като институция?
 Семейството е мястото и водещият фактор в оформянето на детската личност. Силните страни на детето, както и неговите недостатъци са резултат  от семейното възпитание.
Училището е институцията, където се сблъскват личностните особености на децата. То може да коригира поведението на някои от тях, когато излиза от общоприетите обществени рамки, но не може да премахне това, което семейството е заложило в детската личност.
Утре можем ние да бъдем обвинени за всеки нещастен случай, без реално да имаме  вина.
Ние искаме само ВСЕКИ да носи РЕАЛНА ОТГОВОРНОСТ…”

Този предълъг текст казва същото, което Пилат Понтийски прави даже без думи – просто си измива ръцете. Да виждате в него критикувана институция, освен институцията майка? Да виждате някакви предложения за промяна в наредби, закони или в щата на училищата, от който отпаднаха първо училищните психолози в края на 90-те? Да усещате някаква покъртителна тревога за учениците? Да открихте някаква човешка дума извън клишетата? Всичко в тази декларация е истина, но усещането, което тя оставя е отвратително: днес един директор на училище е на мушката и ние заставаме зад него, защото разчитаме, че така ще бъде и когато ние се случим на мушката.
Още по-отвратителното е, че хората, които са написали тази декларация, са всъщност много загрижени за децата и съвсем наясно с образователната бъркотия, но

не смеят да говорят за това.

Те живеят с безопасни клишета и в постоянен страх от това, че ще си загубят работното място. От такъв живот – такава декларация, съставена от клишета, страх и обвинение към най-безопасната институция – семейството. Не очаквай от такъв живот гневна декларация с критика към министерство, инспекторат, с предложения за промяна на закони и правилници. Дори когато става дума за смърт на дете, не очаквай.
Това че майките отсъстват, е огромен проблем, без съмнение. Но ето какво си говорихме с третокласник, чиито майка и баща присъстват възможно най-много и по най-загрижения начин. Попитах го били ли са го някога в училище, казал ли е на учителката и какво е отговорила тя.

 

-Първият път ми каза „да не си се врял там”, вторият път каза „защо пък все теб удрят”.
Теб наказвали ли са те в училище?
-Да, днес ме наказаха да напиша петнайсет пъти в тетрадката си едно изречение, но …какво беше изречението…чакай малко, че забравих…, а да: „Няма да говоря в час и да преча на другите”.
Щом си забравил веднага, сигурно пак ще говориш в час, тогава какво ще е наказанието.
-Да стоя в ъгъла и да си говоря със стената.
Тези, които удрят другите, как ги наказват?
-Да напишат две страници в тетрадката, че няма да се бият.
Това ми се вижда по-леко от стоенето в ъгъла, защо е така?
-Ами сигурно защото госпожата повече се дразни от говоренето в час, отколкото от биенето в междучасията.

Този третокласник е доста по-ясен от декларацията на 12-те училищни директори от Сливен. Той е ученик с родители-мечта за всеки учител. Присъстващи, загрижени, взискателни и подкрепящи. В същото време той е дете на своето време – може с часове миролюбиво да играе с друго дете на компютърна игра, но на спортна площадка или в училищен коридор би се скарал с партньора си след пет минути. Тоест като всяко сегашно дете, облъчено от монитора на телевизията и компютъра, се люшка между отегчението и агресията. Пред компютъра е в следващия век, в училището – в миналия. През междучасията – в сегашния. Децата край него си заемат гумички и химикалки срещу 20 стотинки. Пет стотинки са за посредника. Сложни деца в сложно време.
Какво ще стане, ако този кротък третокласник, бъде пребит от свой съученик? По някаква невидима формула биячите са строго разпределени, в клас по един. Ще се върне третокласникът с насинено око, на другия ден родителите ще отидат в училището. Учителката ще им обясни, че не може да наложи друго наказание, освен „забележка”. Родителите ще протестират, че това не е първи случай, че така не бива, че е можел да извади окото на сина им, че настояват да се направи нещо повече от забележка. Учителката ще им обясни, че е с вързани ръце. И че в България ръцете на учителите са най-вързани. В никоя друга европейска държава учителите не са по-безправни. Но че родителите имат право да направят подписка. Да ходят от майка на баща и да събират подписи срещу бияча, да ги убеждават, че е опасен и за техните деца, те пък да се опасяват, че ще стане още по-опасен, ако се подпишат и т.н.
Отговорността за справянето с агресивните деца в училището е прехвърлена на родителите на потърпевшите деца. „Ние искаме само ВСЕКИ да носи РЕАЛНА ОТГОВОРНОСТ…” - казват директорите по повод на един случай, в който детето е станало агресивно, защото семейството отсъства. Същото обаче те ще кажат и на потърпевшо дете, чието семейство присъства. Училищата не са склонни да губят ученици, като ги изключват. Тръгне ли си ученик, заминават си и парите, които го следват по правилата на делегирания бюджет. Да не споменаваме сложността, че биячите най-често са деца на родители, които могат да причинят повече проблеми, отколкото родителите на набитите. В този затворен кръг всички са жертви.
През същата тази седмица, в която 11-годишният Борко от Сливен полетя от седмия етаж, в града бяха събрани начални учители от Бургаска и Сливенска област. В продължение на пет дни в най-добрия хотел те бяха обучавани по проект, финансиран от програма „Развитие на човешките ресурси”. Обучавани бяха как да си съставят портфолио. Ако се чудите за какво му е на един учител да си прави потфолио, значи не сте чели колко важно е това, цитирам: „Портфолиото е витрина на учителя, но то е и инструмент той да опознае себе си” и т.н. клишета, в този случай не от социалистическото, а от капиталистическото пустословие.
Участниците в обучението бяха препатили всички реформи в образованието жени пред пенсия (каквито са началните учителки), преживяха някак и портфолиото. Гледах ги и си мислех, че всяка от тях знае повече за децата, за проблемите, за родителите, за безсмислиците и за потребностите повече, отколкото цялото образователно министерство. Те са

човешкият ресурс, който трябва да бъде изслушан,

а не обучаван по програма „Развитие на човешките ресурси”. Те знаят, че портфолиото на учителя е най-малкия проблем, а агресията в училищата най-големият. И че няма нужда да опознават себе си, защото са го правили през трите си десетилетия трудов стаж. Но че има огромна нужда да се опознават тези сложни компютърно-телевизионни деца и да се въвеждат нови подходи и правила за бъдещите човешки ресурси на България.
Следствието за смъртта на Борко все някога ще приключи. Може би дори с посочване на причината. Подхлъзнало се столче? Смъртоносна игра с котка? Самоубийство? Сигурното е само, че едно 11-годишно момче вече не е човешки ресурс.

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема

 

Copyright © 2012 Nextel Co