Съвместна рубрика на сп. ТЕМА и Filibe.com

 

 

Моя страна, чужда България

 

 

Калин Първанов

 

Репликата на годината дойде от Котел. Авторката й е на видима възраст около 35, неграмотна, несемейна, без документи за самоличност и с изключен телефон, защото няма кой да я търси на него. Николинка не знае какво е интернет и го бърка с близкия интернат „дето лудите хора ги учат”. Това не й попречи да сътвори най-споделяния статус в социалните мрежи: „Аз не участвам в България” (http://vbox7.com/play:36f3bca96c).
Втора и трета награда за реплика на годината остават в София при героините в репортажа на Миролюба Бенатова „Другото лице на съботния митинг” (http://vbox7.com/play:7fd6ea7bce). „Какви са тези хора? Откъде са дошли?”, пита възрастна жена, докато гледа недоумяващо колоните със симпатизанти на ДПС и БСП, докарани от страната. Друга – малко по-млада, направо плаче: „Какво е това чудо, какво? Аз съм в такава мъка, че не ми се говори вече.”
Подобно на Николинка и тя не участва в България. „Нямаш усещане за родина, за свойта страна, за своя народ”, хлипа несвързано жената, сякаш тези, които слизат от влаковете и автобусите, са чужди нашественици, които преди няколко часа са пресекли държавната граница и са помели граничната стража.

Ромката и софиянката живеят в една и съща държава, но е по-вероятно да срещнат извънземно, отколкото да се срещнат една с друга. В смътните представи на Николинка София е мястото, където е онзи, който пуска парите. Това е един безсмъртен „Тодор Живков”, който преди „гласувал за БСП, а пък сега станал СДС и ние умираме от глад вече”. За едната от софиянките всички пришълци изглеждат по един и същи начин - като „депесари от Родопите”.
Възрастната жена е изпаднала в недоумението на героя на Михаил Улянов от филма „Ворошиловски стрелец”, чиято внучка е изнасилена от трима деградирали младежи. „Откуда взялись?”, питаше ветеранът от Втората световна, който беше пропуснал раждането на ъндърграунда в късния соц. В нашия случай жената явно е проспала страничните ефекти от прехода, докато е зяпала рязането на ленти по телевизията или новостроящия се мол на съседната улица.

Психолозите обясняват повечето от проблемите в междуличностните отношения с необщуване. Социолозите ще добавят – бедите идват и от непътуване. Според проучване на агенция „Медиана” през 2012 г. 24% от живеещите в България не са напускали границите на обитаваното от тях населено място. На пръв поглед в това число влизат предимно възрастни и бедни хора от провинцията, сред които и Николинка. Но интервюираните от Миролюба Бенатова също се държат така, сякаш през последните 20 години не са си показвали носа извън София. Или ако са го правили, най-много да са пътували до морето транзит, без да се отклоняват и на километър встрани от магистралата.
Напоследък все повече хора си задават въпроса защо нито зимните, нито летните, нито есенните протести постигнаха желаната от тях политическа промяна. „Няма достатъчно енергия за промяна по простата причина, че го няма общия поглед за бъдещето на България. В момента в обществото съществуват едновременно десет противоположни визии. Градската средна класа вижда едно бъдеще, висшата класа вижда други пътища – задължително със себе си в тях, социалното дъно пък изобщо не вижда бъдеще, то иска и се бори за настояще. Но не знае как, защото социалната и икономическата криза го е отхвърлила, изолирала и изключила”, констатира още през лятото Живко Георгиев.
Социологът беше един от подписалите „Харта 2013 – за разграждане на плутократичния модел и възстановяване на демокрацията”, но за съжаление това остана единственият опит за диалог на авторитетни личности с различни убеждения през последните месеци.
България ще посрещне 2014 година разделена на няколко съвременни „племена”, всяко от които със свои мании, фобии, ритуали, вождове и шамани. Политически различия вече се формират не по идеен, а по културен и дори по субкултурен признак. Стигна се и дотам убеждаването с аргументи да върви само между убедените в тях. Разбира се, това не е никакво убеждаване, а доброволна самоизолация – неучастие в България. Никой не иска да спори с противника. „Врагът” не трябва да се убеждава, а да се заклеймява, в по-цивилизования вариант се иронизира.
В едното „племе” са тези, които тръбят за пред околните, че промяната трябва да започне от морала.

Сегашните управляващи са неморални, следователно изборите ще ни донесат морални. В по-идеалистичните си представи някои от тях виждат промяната още по-

схематично: новият морал всъщност е протестантската етика, която ще се всели в България, щом на мястото на червения цвят на водещия доставчик на горива застане друг, чието лого е жълто или  зелено. Предпочитат да не се замислят върху факта, че акциите на големите петролни компании – без значение дали се изписват на кирилица или на латиница, се търгуват на Лондонската фондова борса. Имената на акционерите им често се преплитат, а после нишката се губи в някой данъчен рай.
Втората субкултура кара основно на спомени от миналото и се преживява като жертва на заговор откъм първата: щом „нашите” докопат властта, племето на „соросоидите” започва да чертае планове как да ги катурне. Далеч в колективното подсъзнание е изтласкано обстоятелството, че много от вождовете, около които са сплотени, също са преминали през школи, подпомогнати от Сорос. Който отгоре на всичкото е „ляв”, но по американските стандарти. По българските е „десен”.

Трето племе се е сплотило по етнически и религиозен признак. Щом някой лумпен се провикне „Турци сте” на площада в София, крясъкът му мигом отеква в страната като заплаха за нов възродителен процес. Шаманите владеят до съвършенство технологията по усилване на заплахата, така че винаги да разчитат на гласовете на племето.
Четвърта групировка жали своя „Крали Марко” – посегнал на плячката на всички останали племена и следователно тяхна жертва, а не тяхно подобие.
Следваща група – най-многобройна и най-безразлична, населява предимно провинцията. Не й е до морала, а до хляба. В магазина питат не колко морал, а колко пари носиш в портфейла. Тази „култура” също попържа политическия модел и жадува за нов, но докато чака появата на новия цар, е доволна и на 5 лева повече към заплатата или пенсията. Принадлежащите към групата гледат с подозрение към онези от първата, въпреки че някога са ги подкрепяли. Сега ги считат за лицемери – докато са губили работа и препитание през годините, онези са се поклащали в такт с „Одата на радостта” на площада. „Айде, изтрийте го тоя, че вече става досаден със своята "солидаризация”!”, беше написал един от поборниците за новия морал през зимата в отговор на апел за подкрепа към стачкуващите и гладуващите от ВМЗ-Сопот.
Съществува и друга група – най-малобройна, която счита, че наличният политически модел ще продължи да се възпроизвежда, докато не започнат промени в икономическия. Опитите й да стигне със свои аргументи до останалите обаче все не сполучват – ту са удавяни от жалби и стонове по Kleta maika Balgariq, ту от виковете на Бареков, че ще раздаде партийните субсидии - вчера за коледни добавки, днес за таблети за всички деца.

Страната е застинала в ступор, нито една сериозна идея не събира преобладаваща обществена подкрепа. Всяка група, взета поотделно, не само че е безсилна да постигне трайно надмощие, но и не може да реализира нито една от целите си, без първо да убеди, а после и да привлече поне две-три от останалите.
Нагледен пример за това как се води разговор между глухи дойде тези дни от Реформаторския блок. Негови представители заклеймиха като пропагандни и популистки обещанията на правителството да връща в края на годината удържания данък общ доход от хората, които получават минимална заплата. Сакън някой от „племето” да не си помисли, че вождовете са олевяли, или че са склонни да подкрепят действия на кабинета. В програмата на „реформаторите” обаче четем почти същото: „Необлагаем минимум – да бъде въведен чрез възстановяване на удържания данък, и данъчни отстъпки само за хората с годишен облагаем доход под прага на минималната работна заплата.“ Ето затова някои ги считат за лицемери. Щеше ли да пострада авторитетът на блока, ако намерението на кабинета беше квалифицирано по-предпазливо: като необходима, но недостатъчна стъпка? Нали все отнякъде трябва да се започне?

 

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема

 

Copyright © 2012 Nextel Co