|
Момчетата от сайта „Българска история” преживяха романтичния си
период и преминаха от величави думи към дела
Елица
Димова
Преди година те бяха шепа момчета, чието хоби ги вкара право в
новините. Иван, Марио, Иво и Мартин не са ловци на автографи, нито
колекционарит хапчета екстази и кукли Барби, затова се чувстваха
неловко обградени от камери, микрофони, водещи и припрени редактори
зад кадър. Тогава още първокурсници в университета, момчетата
емоционално разказваха за мотивацията си да правят патриотичен
интернет сайт (bulgarianhistory.org), вдъхновен от българската
история. Собственоръчно заснетите им клипове за героични събития,
значими личности и факти дълго се въртяха из сутрешните блокове в
опит да събудят позабравени чувства у зрителите. После всичко
поутихна.
Думата, която тогава караше очите им да светят, днес е същата –
„обединение”, но с горчивото уточнение: „Преди година подходихме
идеалистично. Бяхме болни оптимисти... Сега, честно казано, сме
малко сломени...”
Горе главата
Позагубили малко от оптимизма си, но все още решени „да припомним на
вас, българите, кои сте, защото някои си спомнят за славата, а други
се мъчат да я забравят...”, днес момчетата от „Българска история” са
стъпили здраво на земята и предпочитат да постигат целите си не с
величави думи, а с дела. Заедно с интернет сайта, който ударно
продължават да пълнят, през пролетта студентите пуснаха мобилно
приложение, заснеха филма „Забравеният герой от родопската Шипка” за
полковник Владимир Серафимов, сложиха нови табели с любопитни
исторически факти на седем ключови столични улици и булеварди, а от
няколко месеца обикалят България в търсене на позабравени истории.
Снимат 5-минутни клипчета с разказите на местни сладкодумци из
Родопите, обединени в рубриката „Легендите оживяват”. „Идеята е да
пропътуваме цялата страна и да открием автентични нови и стари
истории, митове, предания, защото и в миналото, и днес също има
герои”, допълва Марио Мишев.
Преди време, без да искат, те самите се превръщат в такива, когато
учителка от село Луковит разгледала сайта им и ги поканила да
изнесат открит урок на учениците. Момчетата не мислили дълго –
подготвили няколко от готовите клипове, прожекционната техника,
отворили дебелите книги, за да научат повече за Луковит и района, и
притеснени поели към местното училище. „Идеята ни се стори добра,
защото коментарите в сайта и в групата ни във Фейсбук са предимно от
ученици. Поздравяват ни, критикуват ни често. И след първия урок
решихме това да не остане еднократен акт...”
Въпреки сценичната треска в Луковит всичко минава гладко, а скоро на
интернет сайта се появява и инициативата „Да обиколим българските
училища”. Иван Кънчев си признава, че в онзи момент изобщо не вярва
в успеха й. „Но изведнъж стана страшно – едва успявахме да отидем
навсякъде. Пролетта обиколихме 15 училища в 13 български града. В
Айтос вместо в училището урокът мина в местното читалище пред 150
деца, а когато тази есен подновихме посещенията, поканите пак
започнаха да се трупат”, споделя той. В списъка до зимната ваканция
са Доброславци, Стара Загора, Враца, Мездра, Етрополе, Перник,
Брестник, Свищов, Бургас...
Революционен метод
Във всеки клас момчетата влизат с личния си пример и желанието да
покажат сухо написаната история от учебниците в нова светлина.
„Споделяме с децата защо българската история е толкова важна за нас
и колко вдъхновяваща може да бъде тя. Имаме герои, чиято отдаденост
към България днес изглежда нереална. Какво по-голямо доказателство
от думите на Дан Колов: „Чувствам се силен, защото съм българин!”
Смайваща реплика, която буквално наелектризира децата. Клипът с
десет факти от неговата история събира най-бурните реакции
навсякъде, където отидем...”, обясняват момчетата.
Модерните лектори си имат подход - при 6-и и 7-и клас е по-забавно и
има най-ококорени и любознателни физиономии, с абитуриентите
20-годишните студенти се чувстват в свои води и разговорите са
най-смислени, а голямото притеснение е с най-малките (3-4-и клас).
„Изискват различен подход, отношение. Изобщо откакто правим
обиколките, се убедих, че няма по-трудна професия от учителската”,
признава Иван. При всяко посещение момчетата се съобразяват с
учебния план, с региона, с възрастта на децата. „Стремим се да
говорим за нещата, които са свързани с децата, и мястото, на което
са родени. Защото българската история не е просто наука, а това е
нашият живот. Разказваме местни истории, които децата са чували.
Често по-любознателните са разучили рода си и също успяват да ни
изненадат”, разказва Марио. В Перник например започнали урока си с
историята на тримата алпинисти Николай Петков, Дойчин Боянов и
Михаил Михайлов, които през 2011 г. изкачиха няколко девствени
пакистански върха и ги кръстиха Левски, София, Рила и Тангра.
„Страшно ни вдъхновяват! - споделят в един глас Иво, Иван и Марио. –
Част от задачите, които сме си поставили, е именно да убедим децата,
че и днес има българи, с които можем да се гордеем. И
най-изненадващо, докато разказвахме за тях, се оказа, че сред
учениците има братовчед на Дойчин Боянов. Останалите внезапно
започнаха да ръкопляскат. Беше емоционално. Интересно. Момчето се
включи с лични истории и накрая всички си тръгнахме вдъхновени...”
|
Иван, Марио и Иво
Създателите на „Българска история” признават, че не навсякъде жънат
успехи. Има класове, в които така и не успяват да разчупят леда,
дискусията куца, а децата мълчат и ги гледат, все едно са инспектори
от образователното министерство. „Често причината е, че учителите
предварително са ги обработили, че ще дойдат някакви важни студенти
и трябва да са много примерни и послушни...”, недоволстват Иво,
Марио и Иван. От друга страна, се убеждават, че дори и най-активният
учител не би устоял на всички трудности в работата си. „Как да
предадеш интересно история, когато си ограничен с времето? Учебният
план е нагъчкан. Може ли да разкажеш за величието на Петър, Иван
Асен и Калоян за 20 минути? И то по методика от преди 50 години.
Трябва да си доста изобретателен...”, убеждават се студентите. Сами
усетили зациклянето, когато говорили за Първата световна война три
поредни часа. „Забравихме кога, какво и дали изобщо сме го
казали...”, смеят се тримата.
И все пак са готови да услужат със свежи идеи: за най-големите са
измислили игра в стил „Стани богат”, в която разделят класа на две и
го засипват с въпроси: Защо отборът на Панагюрище се казва
“Оборище”? А стадионът в Силистра - “Луи Айер”? Откъде идва името на
Кърджали?... „Предлагаме им четири възможни отговора и с разсъждения
те стигат до верния. Така се учи много по-ефективно. Играта отнема
30-ина минути и всеки учител, ако иска, може да я направи”,
подхвърлят момчетата.
Окупационна пауза
Училищните визити и нормативът от десет статии седмично, засечени от
поне три различни източника на информация, в сайта „Българска
история” рязко спадат преди около месец. Причината е революционна.
„По-скоро окупационна...”, смеят се момчетата. Оказва се, че Марио и
Иван са сред първите, които се включват в студентската окупация на
Ректората на Софийския университет и пет дни плътно дежурят в
превзетата аудитория. Тогава Иво Колев отказва да отиде с тях. „Не
приемах исканията на окупаторите, нищо че ми бяха приятели. Трябваше
ми повече конкретика, а не просто викове „Оставка”. След нея какво?
Днес логиката на протеста е правителството да си отиде и да изберем
друго. Но и то ако не се справи, да свалим и него и така до безкрай.
За мен протестът трябва да накара политиците да работят...”,
нахвърля тезата си Ивайло, който учи заедно с Марио политология в
СУ.
Другият окупатор – Иван, признава, че с Марио се отказали от
окупацията на петия ден заради по-революционни възгледи. „Цялата
енергия и потенциал изобщо не се оползотвориха правилно. Усетихме,
че ще сме много по-полезни навън, а не затворени вътре - обясняват
момчетата. - Ако бяхме друга държава, окупацията щеше да е значим
акт, но не и у нас. Особено когато ни управляват хора, които не се
вълнуват дали студентите се бунтуват, пенсионерите гладуват и дали
младото поколение си стяга куфарите”, не крият разочарованието си
те. Както и яда си от злободневните новини. „Политиците постигнаха
целта си – народът ни никога не е бил толкова разединен, както е
днес. Пътувайки из Родопите, хората ни казват, че си живеят добре
помежду си и не ги интересуват, нито проумяват съществуването на
партии като “Помак”. „Политиците са тези, които насаждат
разделението и така ни правят слаби...”
Иван, Марио и Иво са готови да извадят купища исторически факти и
доказателства, че и в по-тежки моменти българите винаги са съумявали
да се обединят, да се вдигнат и да извоюват правото си на по-добър
живот. „Има ли по-убедителна причина от тази? Днес няма сини и
червени, всички живеем зле. Има ли по-тъжна гледка от пенсионер,
който след цял живот работа се радва на подхвърлените 10 лв. за
Коледа, вместо с пенсията си да обикаля европейските столици?”,
потъват в горчиви думи момчетата.
Година след старта на патриотичния си сайт признават, че са
объркани, сломени, но не и примирени. „Имам усещането, че България
преживява един от най-лошите си периоди”, допълва Иван, но изход има
според него. „Ако научим урока си от историята...”
Статията се публикува със
специалното разрешение на сп. Тема |
.gif)