|
Отдавна го чакахме в политиката, но той се появи в църквата
Веселина Седларска
Играем
си на църква.
Ние сме най-големите, най-неуморимите, най-страхотните играчи в
световното първенство. Играем си на демокрация, на енергетика, на
член на Европейския съюз, играем си на национална сигурност, на
всичко, на което се налага да играем. Никой не е по-добър от нас.
Защото ние знаем тайната. За да играеш, не се налага да си голям
артист, изобщо не е важна дарбата. Тайната е да се отдалечиш на
колкото се може по-голямо разстояние от самия себе си. И в това
разстояние да разположиш всички сметки, да изчислиш добре всички
бъдещи печалби и възможни загуби, да пресметнеш чувствата, мислите,
думите, постъпките.
Никой не може да живее на толкова далечно разстояние от самия себе
си, колкото ние. Това е нашият талант, нашият български гений. Ние
сме така сработени в имитацията, че си подаваме един на друг
репликите, сами си пишем сценария, ако някой е пропуснал да ни го
напише. Ние сме застрашени само от едно нещо, нашият ужас е само
един, нашата игра може да я провали само едно-едничко обстоятелство
– да се появи някой, който не играе. Някой, който живее възможно
най-близо до себе си. Някой, който не е оставил и милиметър между
сърцето и думите, за да не се нанесе там съображение или изчисление.
Сега в Българската православна църква има предимно хора, които
мълчат. Има и малко хора, които говорят само ако думите са преминали
през всички цедки на „какво печеля – какво губя”, „ами, ако…”, „дали
пък…”. Но има там и един човек, който не иска и не може да се
съобразява. Винаги е живял така, но сега се оказа в
незаобиколим ход на играта
и стана видим. Той разбърка играта, застраши я. Затова играта полага
всички усилия да го заобиколи. Той е нейният въплътен страх, той е
неиграещият. Неизбраният, неизбираемият. Проватският епископ
Игнатий.
Сега Игнатий можеше да е вече митрополит във Варна. Макар играта да
не бе намислена така: по устав епархийските избиратели гласуват и
първите двама с най-много гласове отиват в Светия синод, където
избират един. Двамата трябваше да бъдат Борис (фаворитът) и Игнатий
(неизбираемият). Игнатий е неизбираем, защото е човек без лоби,
трогателно наивен, беден и скромен човек с допир само до неизбежните
неща от материалния свят. Няма амбиции за митрополит, преди изборите
дори не отговаря по телефона на хора, които искат да разговарят с
него по темата, за да не се обвързва, да остане чист и независим. За
него гласуваха 16 души (3-ма от тях искрено, 13 по режисура), за
игумена на Бачковския манастир Борис гласуваха 17. Играта беше
направена така, че когато тези две кандидатури отидат в Светия
синод, митрополитите да посочат Борис. Затова Игнатий бе наречен
статист, мюре, неизбираем.
Само че синодът нямаше да избере Борис, защото за часове скандалът
за жените и децата му щеше да взриви намерението. И от фаворит Борис
щеше да стане неизбираем, а Игнатий щеше да се превърне от
неизбираем в неизбежен. Ако Игнатий беше си мълчал. Той обаче
проговори, та не млъкна - вотът бил купен, митрополит Николай бил
замесен в смъртта на Кирил, отец Лонгин бил с няколко мотива за
убийство, епископ Наум с троянска сексуална ориентация…
Който не е наясно какъв е епископ Игнатий, се чуди защо този човек
сече наред, включително и клона под себе си. Защо така разбърка
правилата на играта, че не може да се разбере каква е мотивацията
му? Какъв е този човек: хитрец или детето, което се провикнало, че
царят е гол. Шерлок Холмс или Мунчо, Макиавели или Иванушка Глупака?
Събирам отговори на този въпрос от хора, които познават добре
епископ Игнатий. Никак не се учудих, че всеки започваше с уговорката
да не се споменава името му.
„Глупак е. Той винаги е настоявал митрополитите да се избират с
жребий, за да ги избирало Божественото провидение. Ами ето –
Божественото провидение направи така, че той вече можеше да е
митрополит. Птичето му кацна на рамото, той рече къш!”
„Борис и Игнатий са личности възможно най-противоположни, животът не
за първи път ги сблъсква. Игнатий стана настоятел на Българското
подворие в Москва (това се равнява на посланик на БПЦ в Русия) през
2004-а, 11 години преди това там в тази роля беше Борис. По негово
време се твърдеше, че в подворието няма пари за социална дейност.
Игнатий обаче показа, че пари винаги е имало, но те просто не са
отивали за хората там, а са се връщали при хора в България. Игнатий
разви невиждана социална дейност в подворието. Той отвори кухня и
направи баня за бездомници, наркомани. Такива хора живееха в самото
подворие, бяха толкова много, че някои от тях нощуваха в коридорите.
С тях се вършеше и духовна работа. Излекуваните напускаха, идваха
нови. Петдесет души работеха в подворието и получаваха добри
заплати. Парите стигаха, печалбата само от фурната беше 10 000
долара месечно, всички пари се връщаха обратно към хората в грижи за
тях. През всичкото това време духовници в България, които преди са
имали доход от московското подворие, работеха против Игнатий –
разнасяха сплетни по вестници, пишеха писма до институции с
настояване да бъде върнат в България. Като руски възпитаник Кирил
Варненски често ходеше в Москва и беше наясно с истинското
положение. От епископ Игнатий знам, че дядо Кирил е направил нещо
немислимо. Варненският митрополит отишъл при руския патриарх Алексий
Втори и му казал, че ако той не подкрепи Игнатий в тази война,
Българската православна църква ще скъса отношения с руската.
Говореше се, че никой не е произнасял сричката „не” пред Алексий, а
дядо Кирил го направил. Този урок – че църквата не бива да е
мълчалива, Игнатий го знае от Кирил. Затова сега, когато някой
трябва да заеме мястото на
|
Кирил,
епископ Игнатий говори. Това му поведение е в памет на Кирил.”
„Какъв митрополит може да е Игнатий, та той изобщо не може да пее?!”
„Вие, журналистите, нападате църквата, а сте същите. Хванахте се за
клюката, за голотията в онова видео от Троянския манастир. Само
Горан Благоев написа, че това е битка за бъдещето на църквата. И
като почна Игнатий с разкритията си битка за бъдещето на църквата,
колко епископи го подкрепиха, колко? Николко, траят си и чакат да
станат митрополити. Това е всъщност голямата тема, не клюките.
Игнатий каза истини, но
никой не е готов за истината
защото от нея полза рядко има. Не знам вече какво може да ни
стресне. Знаете ли какво ще стане с Игнатий? Ще го отлъчат, ще го
обявят за луд или ще го убият – едно от трите. Във всички времена е
имало поне един като него, дори по време на социализма е имало,
епископ Партений. Мъченици.”
„Игнатий много го бива да губи. В Москва той беше започнал съдебни
дела за възстановяването на собствеността върху част от солидна
сграда в центъра на Москва, превзета от някаква адвокатска фирма.
Знаеше се, че фирмата му предложила 3 милиона да спре делата, но той
отказал. Руснаците протакали делото, накрая го смотали, нито сграда,
нито подкуп. Отказва три милиона, а ходи да обира бездомници по
гарите в Москва и да ги отглежда в подворието, как ще му простят
нашите тука? Той и сега постъпва по абсолютно същия начин, губи
всичко.”
„Вижте сега, аз си дадох труда да прочета тази книжка на авторката
от Добрич, за която се казва, че предрекла смъртта на Кирил.
Съвпаденията са наистина много. Нейният герой е Теофил, което на
български е Богомил, това пък е светското име на дядо Кирил. Отишъл
за миди (и в книгата, и в живота), намерили го удавен в Драката
(Траката) и т.н. Според мен това не е съвпадение, а зловещ знак.
Убиецът е възпроизвел написаното в книгата, за да покаже, че това е
наказателна акция. И да предупреди, че това ще застигне всеки, който
се опълчва. Аутопсията на дядо Кирил беше претупана, погребан бе
набързо, защото това съвпадна с пика на протестите в София и се
опасяваха да не се надигне и Варна, така мисля. Не знам кой е
убиецът. Митрополит Николай има достатъчно тежък грях и без да има
нещо общо със смъртта на Кирил. Той го е обиждал, той го е
заплашвал, той не постигна мир с Кирил приживе, не отиде на
погребението му и така показа, че не може да прощава. Аз се чудя как
той изрича „Отче наш”, как служи Света литургия. Това е канон: не
можеш да служиш Света литургия, ако таиш омраза. Ако ние не можем да
прощаваме, как да помагаме на другите да дават прошка. Чудя се.”
„Ако Игнатий беше станал митрополит във Варна, щеше да премахне
таксите в храмовете, както го направи в двата храма в Москва. Хората
нямаше да плащат за кръщене, за молитва, за свещи, щяха да оставят
дарения, ако имат пари. Игнатий щеше да премахне симонията
(продаването на благодатта) в църквата. Мислите ли, че симониците,
каквито сме всички ние, щяха да позволят това.”
„Такива грижи ни създаде този човек…От синода звънят на дядо
Йоаникий и му викат абе вържи го този човек, метафорично де. И дядо
владика звъни на Игнатий да му каже да спре да говори, обаче оня не
му вдига телефона. На владиката! Решил е да говори и това е! А той е
от висшия клир, един от трийсетте най-големи. Той няма право да
разнася такива неща.”
„Хората с пари, с позиции и с интереси няма да позволят да се
променят нещата в църквата. Тях ги устройва това положение. За какво
им е силна църква с голямо църковно общество и достойни духовни
водачи? Да учи народа да различава доброто от злото, да помага на
хората да намират себе си, да укротяват страховете си?
Че кого устройва това?”
„С устроението и нареждането на нашите черкови трябва най-първо да
се обърне най-сериозно внимание на най-важните органи, а това са
нашите владици, които се изпровождат по епархиите. Някои от нашите
владици не оправдават поверението, което им възлагаше българския
народ, не са се отнасяли като отци към децата си, не се грижели за
моралното и умното напредване на народа ни, но гледали повече за
себе си, за своя собствен интерес – гледали много повече за
собственото обогатявание… понатрупаха доста парици. Вяра и морал,
това са два най-знаменити фактори в един народ. Мнозина ще рекат:
твърде късно си се сетил, мой брате. И преди мен са писали какви
трябва да са нашите владици…” Цитатът е от в. „Напредък”, издаван в
Цариград, бр. 38, 19 април 1875 година.
Някак ми е трудно след този цитат да оправдая разпада в църквата с
обичайните виновни 45 години и тяхната ДС. Не ще да е само това,
колкото и да ни устройва. Иванушка Глупака печели битката само в
приказката. Детето крещи, че царят е гол, но „прислужниците
продължаваха да вървят все така тържествено след него и да носят
краищата на въображаемата мантия”. А Мунчо, „този луд, който
единствено се осмели да протестира”, е обесен на касапницата. И ако
през 1875 година е било твърде късно, сега ми се вижда твърде рано.
Защото няма никакви признаци, че вървим по пътя към самите себе си.
Статията се публикува със
специалното разрешение на сп. Тема |
.gif)