|
Българската история „плаче” за кино, подсещат вечните пътешественици
Руми Николова и Ники Генов
Елица
Димова
Фотографът Ники Генов и съпругата му Румяна Николова са стари
познайници на онези, чийто куфар е винаги стегнат и чака. С тях
прекарахме „100 дни в Китай”, отпрашихме към Патагония за няколко „Спирки
под Южния кръст”, затаихме дъх пред „Родопи – свещената планина“ и
след хилядите навъртени километри двамата все пак успяха да ни
убедят, че „Никой не си тръгва от Индия завинаги“. Но още преди
прахта от обувките им да е паднала, а мастилото на книгите изсъхнало,
Румяна и Николай поеха към уж ново, но добре забравено старо
приключение: по пътя от Тимок до Резовска река и от Дуранкулак до
планината Беласица. Около „Тухлата”, както сами днес се шегуват с
последната си книга „1000 страници България”, съпрузите изписали
десетки тефтери с истории и местни предания, срещнали чудати герои,
а снимките във фотоапаратите им трудно може да бъдат преброени. „Казват
страна, колкото човешка длан, а толкова любопитни неща не успяхме да
включим, че вече мислим за нови 1000 страници”, въодушевен е Ники,
след като идеята за “тухлата” първоначално била посрещната с
дежурното: вие двамата луди ли сте?
Днес единият „луд” разлива кафето в дневната, която гостоприемно е
приютила сякаш целия свят – предмети, картини, знамена, книги и пана
от всевъзможни точки на света пълнят стените и рафтовете на дома на
пътешествениците, а вторият пристига бавно, бутайки проходилка, и
изглежда малко сломен. „Но само малко...”, усмихва се Руми и мъчно
вдига счупения си крак на канапето в хола. „Това е едно щастие в
нещастието ни - коментира деликатното положение Ники, - защото се
случи в последния ден на пътешествието из България. Буквално
направихме последната снимка в Къпиновския манастир “Св. Николай
Чудотворец” във Велико Търново, когато Руми се подхлъзна и си счупи
крака. Иначе бяхме начертали вече плана за следващото пътешествие по
река Амазонка...” Но в живота няма нищо случайно, обича да казва
Руми. Явно приключенците е трябвало да разопаковат за малко куфарите,
да отдъхнат и да осмислят преживяното.
В случая с чаша ароматно кафе и въпроси, ту спускащи се из долините,
ту изкачващи се по върховете, но винаги завиващи към една и съща
тревога: „Навремето българите са се хващали и са построявали цървка
за 40 дни, защото такова е било условието на турците - каквото
успеят да направят за даденото им време, това ще имат. И те
запретвали ръкави и успявали. Днес не можем. Разделението е пълно.
Защо? Нали всички имаме общо минало и то трябва да ни кара да се
чувстваме едно цяло. С времето се уверихме, че когато не познаваш
или пренебрегваш миналото си, настъпва това, което днес адски ни
тревожи...”
Всичко българско и родно
Първият сигнал, че нещата у нас куцат, после превърнал се и в повод
за написването на необичайно дебелата книга, Ники и Руми усетили
преди много години някъде из Тетевенско. „Райски район”, възкликват
в един глас двамата, но колкото и да познаваш България, по-добре е
да я опознаеш с пътеводител в ръка. Свикнали така по време на „скитнята”
си по света. „По-лесно е”, добавя Руми и с Ники се отбили в местна
книжарница. „Още не мога да си намеря място от видяното по рафтовете
- ядосва се и днес фотографът. - Имаше всякакви карти и пътеводители
за къде ли не, включително детайлна за Брюксел, но не и за Тетевен.
Същото се случи по-късно и на нос Калиакра - брошури за Татул и
всевъзможни градове из Румъния, но за Калиакра нищо.” Станало им
криво - от Непал си тръгнали с три куфара, пълни с брошури и
каталози, но ги изоставили на летището заради свръхбагаж, а в
родната си страна ударили на камък. „Хвана ни яд, че подритваме
историята си, и решихме да поправим нещата, доколкото сили имаме. Не
сме най-добрите журналисти, нито най-добрите фотографи, историци или
кинаджии, но си мисля, че сме добра комбинация от всичко това”,
загатва Николай Генов.
Той е от старата школа. Първите си приключенски стъпки из България
прави в компанията на едни от най-опитните алпинисти и пещерняци у
нас. Учил се от тях и на техника и оцеляване, и на любов и внимание
към парчето земя, по което стъпва. „Сред тях бяха основоположникът
на организираното пещерно движение в България Петър Трантеев,
зоолозите Иван Буреш и Владимир Бешков - все хора, които знаеха
много за България. От тях знам, че се обикаля винаги с тефтер, в
който записваш всяка дума, а видиш ли овчари, спираш и ги разпитваш
за всевъзможни легенди, интересни местности и чешити. Сега, като
тръгнахме с Руми, овчари няма, легендите са или загубени, или
забравени и никой вече не знае историята на мястото, на което живее.
Веднъж питам в едно село, абе имаше една пещера в местността Типчов
зъб до село Гложене, и им разказвам историята й, а местните
ококорват очи. Откъде знаеш, ме питат? Те сами не знаят какво имат...”,
вдига рамене фотографът.
Така с Руми решили да съберат ред по ред всяка история, до която
пътят ги отвел през годините. „Хората всеки ден минават покрай
интересни места, без да знаят какво крият. Накъдето и да тръгнеш у
нас, ще срещнеш красива природа, любопитни и значими места, но
по-интересното е, че колкото по-надолу и назад във времето да се
заровиш, толкова повече интересни факти откриваш. Никъде другаде
по света на такова парче земя не срещнахме подобно богатство. Хората
често казват, че бъдеще можеш да си купиш с пари, но минало не можеш.
Ние го имаме, но стои дълбоко заровено като паричен влог, който не
използваме. А точно то може да ни извади на повърхността като народ.
Глупаво е и жалко постоянно да мрънкаме, че тук е обречено. Затова
събрахме тези 1000 страници”, допълва и Румяна.
Парчета история
Двамата са убедени, че има нужда българската история да бъде
напомняна, а на по-младите - разказана по нов, увлекателен начин. „Тя
е като за кино или приключенски роман, а героите в нея - кой от кой
по-невероятни - и примерите на пътешествениците неусетно започват да
се нижат. - Погледнете Бенковски, който съвсем не е бил светец -
по-скоро бунтар за времето си, човек от плът и кръв със своите
слабости и силни страни, но знаем какво е оставил след себе си.
Когато се заровиш в семейната му история и надзърнеш зад
идеалистичния образ от
|
Белинташ
Мъжко хоро в Калофер
учебниците, разбираш, че Бенковски е бил заможен и щедър в харча. Не
са останали вещи от него - само пушката му, но тя е многозначителен
знак за това, което приживе е смятал за главно в живота си. Или пък
делото на скулптора Арнолдо Цоки, който е изградил паметника на Цар
Освободител пред Народното събрание в София. Историята му сглобихме
като пъзел за деца - оказа се, че прочутият италианец има не два,
три, а десет паметника, пръснати из България, търсили сме ги с дни,
разчитали сме карти, сравнявали сме истории и факти...”
Разлиствайки „тухлата”, и Ники Генов вади с гордост любопитните си
находки: „Кой днешен градоначалник знае, че на кметското кресло в
Пловдив създателят на родното книгоиздаване Христо Г. Данов е седял
без заплата или че не е било нужно варненци да бъдат увещавани дълго
от кмета Иван Церов, за да съберат 1 млн. лева за строителство на
варненския театър? Знаете ли къде Дядо Йоцо е „гледал” със слепите
си разплакани очи първия влак, символ на нова България? Всеки жител
на село Заселе може да ви покаже скалата Жилавия камък, стига да
поискате... Ежедневно ни пълнят главите с „любопитки” за фолкпевици,
а никой не пише далеч по-вълнуващото, че например в Одеса Васил
Априлов е натрупал част от състоянието си от търговия с алкохол. Той
обаче е заделил голяма част от парите си, за да направи Априловската
гимназия. И не само - пратил е хора да се изучат из Европа, а после
да напишат и учебниците, по които да учат децата. А колко хора знаят,
че покойният адвокат Светослав Лучников е родом от Боженци и е дарил
семейната си къщата (сега хотелски комплекс, б.а.) с уговорката, че
част от приходите ще отиват във фонда на същата гимназия...”, увлича
се Ники Генов.
По пътя си двамата срещнали и модерни герои, които смятат да запазят
за следващите 1000 страници за България. „И как не”, възкликват те.
След срещата им с младо семейство в никому неизвестното селце Горно
поле край Маджарово в Източните Родопи Руми и Ники изпитали само и
единствено гордост. През 1996 г. Бети - химик по образование, учител
по химия и биология, еколог по призвание и екскурзовод, и Николай –
зооинженер и модерен каубой, продават апартамент в Пловдив, за да
купят първата си крава, а днес отглеждат по природосъобразен начин
около 450 говеда - 150 от местната порода Родопско късорого говедо и
300 от старата защитена българска порода Българско сиво говедо. „Година
преди това посрещат гости с домашен хляб, зеленчуци и плодове в
старата наследствена къща на Николай, която и днес се нарича „Дивата
ферма”, допълва Руми.
Приключенците вече нямат търпение да дишат пак прахта на пътя.
Куфарите им винаги са стегнати, а главите им са пълни с планове за
нови приключения, но никога преди не са се чувствали толкова
раздвоени. Накъде да поемат? „Хубаво е човек да попътува навън, за
да може да направи сравнението и да оцени това, което има”, драсват
чертата съпрузите. Сега Руми и Ники усещат това чувство повече от
всякога. „Светът е чудно място, но България е истинско съкровище.
Вече обмисляме патриотична книга. Не се смей - скастря ме Ники Генов.
- Все влизаме в тая Европа, все за нея говорим, а Европа първо у нас
е заселена в пещерата Козарника. И не го твърдим само ние. През 1997
г. в Козарника започва работа голям екип от български и чуждестранни
археолози, водени от д-р Николай Сираков от Националния
археологически музей на БАН и от специалиста по едра палеофауна д-р
Жан-Люк Гуадели от Института по праистория и кватернерна геология на
Университета в Бордо, Франция. Още тогава учените правят
сензационното откритие - намират следи от най-старото присъствие на
хора в Европа - на възраст поне 1.6 млн. години. Разкопките
продължават...” И историите на Руми и Ники също. В бъдеще все
по-патриотични.
Статията се публикува със
специалното разрешение на сп. Тема |
.gif)