Съвместна рубрика на сп. ТЕМА и Filibe.com

 

 

Маи от пирамидите, маи от хотелите

Трудно е да се повярва, че народът, съградил зашеметяващата с познания древна цивилизация, е същият, който днес в Мексико използват само за обслужващ персонал

 


Божидар Чеков, кореспондент на „ТЕМА”
Мексико-Париж
Снимки авторът

 

Приземяваме се в Мексико след над 10-часов полет. Само мисълта да се гмурнем още същия ден в Карибско море ни поддържа бодри. На чисто новата аерогара в курорта Канкун на полуостров Юкатан кацат по около 100 самолета на ден. Тежкотоварните машини изсипват по 50 хиляди туристи от Северна Америка и Европа. Със своите 240 слънчеви дни годишно Мексико е една от най-търсените и доходоносни дестинации. За съжаление, граничната полиция ни връчва формуляри, чието попълване убива последната надежда за къпане в морето на залез-слънце. Пред изхода на аерогарата чакат десетки представители на туроператори и разпределят туристите по хотели.

Пътниците в нашия микробус са французи и френски канадци. Права като самолетна писта магистрала ни отвежда от Канкун към крайбрежния туристически рай, известен като Ривиера Майа. Наричат този район също „коридорът Канкун-Тулум” – защото последната точка по тази успоредна на брега линия е именно съчеталият в себе си археологически старини и природни красоти Тулум. А ако продължим по магистралата още по на юг, ще стигнем и до Гватемала.

Движим се спокойно с около 80 километра в час, летовниците се шегуват, настроението е отлично. Огромни билбордове известяват, че вече сме в Ривиера Майа. Внезапно попадаме на задръстване. Пред нас полицейски патрул филтрира колите една по една. Същата операция се повтаря на всеки 10-15 км. „Това се прави за вашата безопасност” – обяснява шофьорът на развален френски и ние разбираме, че вече наистина сме далеч от Европа.
Нашият хотел е близко до Тулум. Избрахме го, защото е най-малкият и на самото море. Капацитетът е от 300 стаи. Другите хотели са с повече от 1000 стаи и до плажовете им се ходи с електрически коли. След около 2 часа път микробусът спира пред една бариера. Пазач в униформа записва старателно номера на колата, имената и броя на гостите, след което вдига червено-бялата бариера.

Входът на хотела е ярко осветен. Двама носачи поемат куфарите и ние влизаме за 15 дни в безгрижния свят на All Incusive.
Първо се отбиваме на бара за освежаване. Смучем набързо със сламки коктейли „Коко-Локо” от сок на кокосови орехи и текила. Мисълта, че мога да поръчам още колкото пиене си искам, ме гъделичка леко, но се отказвам, защото е време за вечеря. На път към ресторанта забелязвам насядали по канапетата летовници, които сърбат водка и уиски от водни чаши... Едва прекрачили прага на залата за вечеря разбираме, че италианските туристи са мнозинство. Натрупали емоционални впечатления, те споделят шумно преживяното през изминалия ден. „Радвайте се, че в хотела няма американци”, подхвърля многозначително един френски канадец до нас.
В територията на Ривиера Майа влизат земи от два щата – Кинтана Роо и Юкатан. Кинтана Роо е най-богатото на подземни реки място в света. Почвата съдържа шупливи варовити камъни, които съхраняват водата в малки или големи езера. Наричат се „сеноте”. С времето камъните са оформили корита, които отнасят потоците към морето.
Влагата и слънцето са майката и бащата на джунглата. После ще разберем, че градинарите в Ривиера Майа не се занимават с отглеждане на растителност, а главно се борят с нея. А тя пък напира отвсякъде.
Нашият хотел е съставен от няколко 3-4-етажни сгради, пръснати в парка и свързани с алеи, които са направени от типичния за „сенотите” варовик. Всяка сутрин слушаме безплатни концерти от непознати птици. На път за закуска в краката ни се мотаят каоти – местни животни, приличащи на маймуни. А по крайпътните варовици се препичат игуани.

За плажа трътваме в 6 ч сутринта. Часовата разлика и любопитството надвиват умората. Гледката надминава всички очаквания. Слънцето си показва носа откъм Куба и цветът на морето от розов постепенно става тюркоазеносин. Палмите поклащат кокосовите си орехи, а пясъкът може да мине за пудра захар. Бяха ни казали, че нашият плаж е най-хубавият на Ривиера Майа. За туристите има подредени дюшеци, матраци, шезлонги. Мексикански сервитьорки предлагат коктейли. Ние отиваме настрана, опъваме кърпите под една палма и лежим с отворени очи. Температурата на въздуха през деня е 28 градуса – колкото и на водата. На нашия плаж няма водни ски, мотори и скутери. Дизелът и бензинът са забранени. Някоя и друга платноходка минава на хоризонта. Чувстваме се като герои от жива пощенска картичка.
Три дни са достатъчни, за да почервенеем като раци. В страна като Мексико е престъпление да се лежи през цялото време на плажа. Освен това от години сме се готвили за това пътешествие и сме планирали какво да видим. Информацията, която сме събрали, разпалва допълнително интереса, защото повдига повече въпроси, отколкото дава отговори.
Екскурзиите из Кинтана Роо и Юкатан са организирани с швейцарска точност. В уречения час микробус ни чака пред вратата и ние тръгваме в компанията на десетина франкофони към пирамидите на маите. Започваме с Ек Балам (Черният ягуар) - най-новото открито древно селище. Пътьом екскурзоводът ни представя накратко маите, техния език и древната им цивилизация. „Както виждате, днес всички работни места са запазени за техните потомци”, уведомява ни още той.
Действително всички чистачки, сервитьорки и шофьори имат специфичната физика на местните индианци, които водят потеклото си от древните маи. Повечето са ниски, мургави, с дръпнати очи. Те получават мизерни заплати от около 15 долара на ден - без здравни осигуровки. Работодателите считат, че туристите могат да участват финансово за допълнителното им възнаграждаване. И лансират виждането си как да става това: „Клиентът, който е доволен, дава. Ако не дава, значи не е доволен.” Желязна логика, която не ме задоволява. „Между днешните маи има ли началници или управители на хотели?” – не издържам аз. Веднага получавам категоричен отрицателен отговор. Маите не били достатъчно образовани. Преглъщам обяснението и се връщам на мястото си – на турист, който попива мълчаливо обясненията на екскурзовода.
Катерейки се по стъпалата на поредицата пирамиди в Ек Балам, не преставам да се дивя на умението на древните маи да строят такива уникални и внушителни съоръжения без каменоделски инструменти и бетон!?
Маите са имали писменост и тя се вижда навсякъде върху отлично запазени барелефи. Останалите археологически селища – Тулум, Чичен-Ица и Коба, потвърждават научните им познания по математика и астрономия. Техният календар е по-точен и прецизен от този, който ползваме днес. Загадката е необяснима. Как е възможно хората, които някога са градили тези палати, да са от същия етнос, който в момента живее изключително само в сламени колиби?!
При всяка екскурзия гидовете организират спирки все в едно и също село. И това влиза в програмата – така туристите се запознават с бита, строителните умения и кухнята на днешните маи. Приключваме посещението с покупки на сувенири. Веднъж обаче на една от

Ек Балам (Черният ягуар) - най-новото открито древно селище.

 

Начинът на тотално разпускане чрез алкохол и музика се нарича Spring Break.

 

Жандармерия и туристи


участничките в излета й прилошава и микробусът е принуден да спре в село, което не е подредено специално за туристи. Използваме възможността да се разтъпчем из близките улици. Върху една барака с антени прочитам изумен: „Начален образователен център за туземци”. Вярно, че в днешна Латинска Америка испанската дума indigeno (туземец) не носи обиден смисъл, а е предпочитана, защото е по-прецизна – за да не се използва погрешното indio (индианец), дадено на местните хора още от Колумб, който така и не разбрал, че е открил Америка, а си мислел, че е намерил кратък път до Индия. Но все едно от това „туземци” ме втриса – не са ли и те мексиканци, даже повече от останалите?! В щатите Кинтана Роо и Юкатан няма учители. Заместени са от образователни телевизионни програми. Екскурзоводът обяснява, че образованието в Мексико е задължително до 16-годишна възраст. Но телевизионното селско обучение е предназначено за деца до 12 години. Който иска да продължи да учи, трябва да пътува до град Валядолид, разположен в югоизточната част на Юкатан. Нещо невъзможно през сезона на дъждовете поради липса на пътища.
На няколко метра от „училището”, което видяхме, има друга барака и на нея виси табела „Свидетелите на Йехова”. Впоследствие научавам, че властите си затварят очите пред нашествието на религиозни секти, чийто брой надвишава 500.
„Има ли в тези села избирателни списъци и как се провеждат избори тук?” – пита един от туристите. Екскурзоводът го изгледа продължително и процеди през зъби: „Какви списъци, какви избори?! Те (маите) дори не декларират децата, които раждат. Вие сте тук на почивка. Не се занимавайте с политика и не контактувайте с непознати хора. Става дума за вашата безопасност!”
При следващата екскурзия нещата стават по-ясни. Както винаги тръгваме рано сутринта в посока биорезервата Сиан-Кан (Небесните врати). След няколко часа друсане в автобус с изтърбушени седалки стигаме до една лагуна, гъмжаща от крокодили, делфини, гигантски костенурки и морски крави от семейството на моржовете. Качваме са на моторници за разходка, докато обитателите на лагуната подскачат около нас и разпалват възторг у фотографите. По едно време екскурзоводът, много по-приказлив от колегите си, сочи към брега: „Там беше пистата за кацане на самолетите на кокаиновия барон Пабло Ескобар. А зад палмите е къщата му.” Всички туристи се обръщат към посоченото място, а аз питам: „Ескобар и неговият картел бяха ликвидирани още през 1993 година, нали?” Екскурзоводът обяснява, че колумбийските наркокартели са заместени от мексикански. И към търговията с кокаин е прибавена нова дейност. През изминалата година в Мексико са извършени 100 хиляди отвличания за откуп. Част от тях са завършили трагично. Виждайки тревогата по лицата ни, човекът добавя: „Между бандитите и полицията има джентълменско споразумение косъм да не пада от главата на турист. Всички пазят кокошката със златни яйца. Хотелиерите плащат за спокойствието на местния картел „Лос Сетас”.
След няколко дни плаж предприемаме последната екскурзия. Този път с катамаран към Острова на жените (Isla de las Mujeres). Според преданието там живеела навремето богинята на зачеването и на Луната. На самия остров не откриваме нищо освен бутици със сувенири. На отиване и на връщане сме в компания на туристи, които не сме срещали по пирамидите. Това са североамерикански младежи, дошли в Канкун да забравят за кратко напрегнатия живот в Ню Йорк, Бостън и Чикаго. Научавам, че начинът на тотално разпускане чрез алкохол и музика се нарича Spring Break. Европейците, каквито също има на кораба, са втрещени от спектакъла. След часове наливане с текила, смесена с лимонада, под звуците на реге денс някои от участниците не са в състояние да слязат от кораба сами.
По пътя обратно към аерогарата огромни билбордове напомнят, че напускаме Ривиера Майа и родината на една цивилизация, оставила отпечатъка си завинаги на брега на Карибско море. Никъде не пишеше обаче, че маите и днес са тук – но само като обслужващ персонал. А хотелите са испански, американски, отскоро и руски. Социалната пирамида, чиито стъпала зависят от цвета на кожата, също не е в рекламите. Колкото са по-мургави местните хора, толкова са и по-бедни. За сметка на това най-богатият човек в света също е мексиканец, макар и от ливански произход. Империята на Карлос Слим тежи повече от 73 милиарда долара. В Мексико няма средна класа. Разликата между бедни и богати е толкова ясно опъната, колкото е и магистралата, отвеждаща ни обратно към летището на Канкун. Учудващо ли е тогава, че в този сюрреалистичен свят, докато полицията и картелите пазят „златните яйца”, някои от заложниците се връщат при близките си нарязани на парчета, в кутии за обувки?...

 

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема

 

Copyright © 2012 Nextel Co