Съвместна рубрика на сп. ТЕМА и Filibe.com

 

 

Тухла в стомаха

Градска легенда шепти за място, на което времето е спряло: там пият кафето си от джезве на стогодишни маси, разлистват едно от първите издания на „Ана Каренина”, а от стените му поглежда първият човек

 


Елица Димова
Снимки Петър Ганев

 

На кино е лесно да превъртиш времето: странният Бенджамин Бътън на Дейвид Финчър се роди на 80 г. и порасна отзад напред, Уди Алън вдигна ръка по „Шан-з-Елизе“ и с едно ретро такси телепортира объркания американец Гил обратно във времето на Пикасо, Ван Гог, Хемингеуй и Дали, но след две-три помахвания с ръка по бул. „Дондуков” всичко филмово неудобно отлита. Затова тегля перпендикуляр надолу по бул. „В. Левски” и завъртам крак в радиус около столичната Математическа гимназия.
От месеци градска легенда шепти за място, на което времето е спряло. Там според мълвата пият кафето си от джезве на стогодишни маси, разлистват едно от първите издания на „Ана Каренина”, а от стените му любопитно поглежда първият човек.
Така че събирам А плюс Б и забивам крак пред машината на времето. Ако си загледан в бъдещето, със сигурност ще я отминеш: намира се на глуха уличка на гърба на гимназията, с олющена ретро фасада и тебеширено меню. Нарича се Sterling club.


Комбинирай това


„Знаеш ли, има една приказка, че белгиецът се ражда с тухла в стомаха и през целия си живот най-важно за него е да подреди своя дом. Била ли си в Белгия? Къщите са приказни и отвън, и отвътре! Като от картичка...”, поема ни леко още от вратата Тони Йорданов. Мястото е нереално - от тавана до пода няма празен сантиметър, пълно е с книги, антични предмети, картини, ретро чаши, лули, музикални инструменти и какво ли още не. Бялото е забранен цвят, както и интериорни решения тип ИКЕА. „Изтръпвам от бели празни пространства и лачени столове, до които стоиш като препариран”, върти глава Антоний. Картината вече е ясна: този човек може и да не е белгиец, но без съмнение е скрил парче тухла в стомаха си.
В малкия софийски бар всичко е минало през ръцете му - правил го е осем месеца заедно с художника Емануил Василев, а предметите подготвял с години. „Не всички имат някаква изключителна история или стойност, но са ценни, защото много съм ги искал. Камилата ми е любима - сочи над главата си Тони. - От 1900 година е, ориенталска дървена детска играчка на колела, покрита с кожа. Пътувам много, но не съм срещал друга такава. Масата, на която пиеш билковия чай, е френска - връстница е на камилата, а чайникът, от който идва отварата - сребърен, колониален, не си знае годините. Пианото ей там е английско, душичките ни извади на осем души, докато го пренесем. Полилеите и те са старички, но пък столчето, на което седиш, е чисто ново, състарено с асфалт.”
Много от нещата в бара са именно такива - умело „сбръчкани”, за да паснат на духа и времето на Sterling club. Ретро корнизите от дома на Тони тук пасват идеално по ръба на масивния бар, стария си ламинат стопанинът е опънал за ламперия, а таблата на леглото си е срязал за подвижна бар вратичка. Ценните находки - като едно от първите издания на „Ана Каренина” и стогодишната френска енциклопедия, подредени из рафтовете, мъжът е кътал с години у дома, а други днес сами пристигат в бара му. „Идват хора, пият по питие, разглеждат с часове и искат да оставят нещо свое. Веднъж дойде възрастен мъж, стоя дълго и каза, че страшно му харесва тук. Порови в джобовете си и накрая измъкна стар, олющен и назъбен от годините бръснач. Ей го там е, до картината...”, усмихва се Тони.
С месеци обикаля антиквариатите, за да намери ретро радиа от 60-те и 70-те години, фотоапарати, пишещи машини, един едър австрийски самовар, цяла колекция опушени лули, цигари „Томасян”, „Стюардеса” и малко „корекомски” екземпляри, но най-трудно се сдобива с бар-столовете тип щъркел. Рядкост са дори в Белгия, но Антоний впряга всички тайни канали за антики и успява да ги поръча точно за рязането на лентичката на бара.


Кой е този чудак


„Неуспял художник, разбира се”, смее се Тони Йорданов. Като дете чиракувал при съседа си - дърворезбаря Спас Димитров. Там за първи път се учил да рисува и да реставрира икони и неусетно любовта към изкуството пламнала. „През 80-те беше сложно - за три места в Художествената академия се бореха 300 души, пък аз не съм син на художник или на известен скулптор. Пет пъти кандидатствах реставрация и консервация, но ме късаха. Затова започнах да рисувам и да реставрирам за кеф. Имаше я тръпката, идеите се нижеха една след друга...”, връща лентата Антоний. Не помни първата, но се сеща за последната си картина: било някъде през 90-те, седнал с четките и боите в старата част на Триполи и потънал в платното. По някое време се огледал и чул аплодисменти. „Цяла тълпа араби ме бяха наобиколили и ме наблюдаваха.” Но тръпката отлита внезапно. „Не знам защо... Завърших стопанско управление, заминах да работя в Либия, животът ме завъртя и страстта ми към рисуването постепенно стана хъс за преследване и колекциониране на антикварни вещи”, обяснява Тони.
Следват служебни пътувания до Белгия, Холандия, Англия и всеки път когато Антоний реши да подвие крак в някое от тамошните заведения, усеща тежестта на онази тухла. „Мечтаех да имам такъв бар - типичен английски, пълен със стари вещи, с дух, който те пренася в други епохи, пази човешки истории... У дома вече го бях постигнал - нямам и милиметър празно пространство, пълно е с предмети за ужас на жена ми.” За Тони тънката линия между натоварения ретро интериор и натруфения кич е широка около сантиметър. Даже и по-малко. „В бара пренаредих книгите поне пет пъти, докато паснат. Днес, като вляза и се огледам, ако нещо е мръднало и милиметър, виждам го и хуквам да го оправя. Бягството от кича е трудно, но е въпрос на опит”, добавя той.

В бара си великият комбинатор съчетава не само епохи и стилове, но умело смесва и религиозни символи - от тавана поглежда оперен декор на прегърнатите светии Петър и Павел, по рафтовете е иконата на Богородица, а до нея

 

 

 

Измежду всички чудновати предмети в бара Тони пази само една своя картина: подпряна върху старото английско пиано


 

африкански маски и ислямистки знаци. „Не обичам деленето между хората, било то заради вярвания в бог, любимия отбор или политика. Тук всички са добре дошли.”


По петите на съкровищата


След двайсет години кръстосване на антиквариати и битаци из Европа и у нас Антоний вече си има стегната мрежа от информатори. „Благодарение на тях в Белгия съм откривал невероятни неща за нищожни суми от по 50 цента. Понякога купувам от жал. Друг път, като ми влезе в главата нещо, не мога да спя, докато не го имам. Онази картина на стената (чуждоземно маслено творение метър на два) струваше към 3000 лв. Откъде да ги взема? Въртях се, измъчвах се, пазарих се до последно и плащах на части”, спомня си Тони.
След толкова години обаче чудакът се убедил, че не може да има всичко на света. „Трябва сам да си сложиш спирачки, иначе е страшно. Това не означава да спреш да търсиш, винаги изпадат интересни неща.” Като един гигантски рак, който Тони пази вкъщи, защото не паснал в бара. „Огромен е - само щипката е към 60 см, препариран през 1941 г. Продаде ми го един беден, страшно закъсал човек, който дни наред ме молеше да се отбия у тях и да купя нещо. Взех го и с годините много хора искаха да им го продам, но винаги отказвам.”
В класацията на най-емоционалните и лични вещи за Антоний са и картините на художника Емануил Василев в бара. „В стаичката отзад, която всяка вечер приятелски компании резервират за игра на карти, табла или просто за питие, е картината му „Първият човек”. Невероятна е - рисувана е на дърво и е състарена с обгаряне. Техниките, които използва за цялата поредица картини, подредени тук, са невероятни: една обгаря, на друга изкарва детайлите с шкурене, а трета рисува изцяло с кафе и асфалт”, въодушевява се Тони около творчеството на своя приятел Емануил.
Заедно с него подреждат всеки кът от бара, а днес чести гости са им писатели, музиканти, художници, журналисти и редови бохеми. Има джаз на живо, ориенталски вечери, а два пъти барът е бил и филмов декор: веднъж в 11-ия епизод на сериала „Недадените” и втори път - като заведение в Барселона в „Под прикритие”. „През деня е пълно с ученици от математическата гимназия, но за щастие са много читави деца и проблеми няма. Разглеждат, снимат се, разпитват за предметите.”
След почти година съществуване Тони признава, че от Sterling club не се печели. „Барът се оказа лично удоволствие. Но какво пък, като седна на онзи зелен диван и с очи обхвана почти цялата гледка наоколо, ми е хубаво. Седя си и потъвам във времето...”
Мечтата на мъжа с тухлата в стомаха е барът да превърне поне малко българина в белгиец. „Там хората преди работа се отбиват в любимия си бар, изпиват първото кафе с приятели и с настроение отиват на работа. Вечер пак се отбиват, но тук не става. Поамериканчихме се, все бързаме, пием каквото пием накрак и пак хукваме...”, ядосва се Антоний, но бързо му минава.
Кафето и кардамонът в олющеното джезве тъкмо са кипнали.

 

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема

 

Copyright © 2012 Nextel Co