|
Месеци наред шепа младежи надничат в изоставените софийски сгради,
колекционират истории, съседски клюки, четат архиви, селектират
най-ценните находки и ги събират в сайта „Изчезваща София”
Елица Димова
Всичко започва с един кухненски прозорец, чаша черно кафе и
олющената фасада, която всяка сутрин поглежда безизразно към дома на
Леа Вайсова. Минават дни, седмици, месеци - кафето си е все същото и
сутрините си приличат, само старата къща отсреща изглежда все
по-безсилна под ударите на времето. Скоро Леа - докторант по
социология в Нов български университет, департамент „Философия и
социология“, решава да щракне тъжната фасада и да потърси реакции
във Фейсбук. „За минути се оформи шумна дискусия - студенти,
преподаватели, приятели се жегнаха от съдбата на старите софийски
къщи, които си отиват пред очите ни. Коментираха и шефът на катедра
„Социология“ към СУ Петя Кабакчиева, и бившият началник на държавния
архив Мартин Иванов”, разказват Невена и Цветелина, които също пишат
напоително под снимката на Леа. По това време двете момичета учат
магистратура „Градски изследвания” и академичен проект с работно
заглавие „Изчезваща София” им се струва най-смисленото нещо, над
което си струва да се потрудят.
„Случи се като на шега - от снимката на Леа неусетно се превърна в
проект на Изследователския център по социални науки към катедра „Социология“
на СУ, а в търсенето помогнаха и архитектите Петър Йокимов и Любинка
Стоилова”, допълва Цветелина. Реализацията на идеята на студентите
да кръстосат София надлъж и нашир, за да оформят биографични
портрети на стари рушащи се къщи, не е лека - екип от над петнайсет
души си поделят централната част на града, с месеци претърсват и
надничат в изоставени и занемарени сгради, колекционират истории,
съседски клюки, четат архиви, селектират най-ценните находки и на
финала ги събират в сайта „Изчезваща София”. Там днес са подредени
историите на дванайсет олющени софийски сгради – такива, каквито ги
видяха шепа 20-годишни момичета и момчета.
Горещи следи
През 2011 г. месеци наред студенти и преподаватели чукат на вратата
на всяка самотна сграда, изпречила се на пътя им, снимат и записват
всичко интересно около историята й. Неведнъж изследователите срещат
ожесточената съпротива на наследниците, друг път домакините или
сладкодумни съседи с часове ровичкат в нечия семейна история. „Веднъж
влязохме в изоставена къща на бул. „Васил Левски” - вратата беше
отворена, изглеждаше пуста, но запазена. Стреснах се в мига, в който
отворих единствената затворена врата - бездомникът в стаята също
подскочи - спомня си Невена. - Тъжното е, че тази къща не беше в
тотално лошо състояние, но явно собственикът (оказал се човек с
възможности) е решил да я остави на времето - то да си свърши
работата, а после... Кой знае, паркинг, бизнес сграда, градски хотел...”
Подобна съдба спохожда немалка част и от останалите 300 къщи, които
екипът на „Изчезваща София” първоначално събира. „Напоследък и в
района на ул. „Ангел Кънчев” много бързо на мястото на стари сгради
се появяват дупки, скоро превърнати в паркинги, а щом получат
разрешителни за следващ обект - в кооперации или бизнес сгради. Това
е лесният вариант за справянето с подобни тежки имоти, защото
стопанисването им е трудно. Част от тях са паметници на културата,
но и най-елементарният ремонт, например да си смениш дограмата или
да обезопасиш сградата, махайки опасен елемент, трябва да го
съгласуваш с общината и с Министерството на културата. И това е при
вариант, че имаш финансовата възможност да го направиш, ако нямаш -
сградата просто се руши, докато живееш в нея и трупаш глоби”,
обясняват момичетата.
Накрая екипът теглил чертата и с помощта на архитектите направили
фина селекция на по-значимите от гледна точка на културното
наследство сгради. От 300-те проучени имота в центъра на София
избрали дванайсет къщи, всичките строени преди 1944 г. “При тях
времето е нанесло най-тежките си удари - в началото си мислехме, че
това са все обезлюдени къщи със заковани прозорци, изгорели покриви
или цели етажи, но когато чукахме на вратата, се оказваха пълни с
живот”, разказва Невена. Най-тежките случаи в списъка са около
старата еврейска махала на запад от бул. „Дондуков” към бул. „Сливница”,
преките около бул. „Мария Луиза” и някогашния бедняшки квартал „Ючбунар“.
Много от собствениците там се срамували да поканят младите
изследователи в домовете си. „Обикновено възрастни самотници,
живеещи много бедно”, допълва Цвети. Но пожълтелите им спомени се
оказали по-силни от притеснението.
Софийски герои
Един такъв чудак и сладкодумец бил художникът от ул. „Кирил и
Методий”, който изсипал всичките си детски спомени върху главите на
студентите. „Когато отидох на място, ситуацията беше сложна - бяха
бутнали съседна сграда и хората от нея още живееха в общински
каравани в двора на художника. Оказа се преподавател в училището по
изкуства, а на първия етаж беше ателието му”, споделя Цвети. И
неусетно попаднала в една друга София на спомените - тогава на
първия етаж на старата къща все още живеели наследници на някогашна
циркова фамилия, която гледала част от животните си в двора. „Включително
лъвът крачел гордо наоколо - страхотна атракция за целия квартал!
Тогава нашият художник, както сам ни каза, е „бил висок до опашката
на лъвицата”. На долния етаж пък живеел руски генерал, когото
описваше като супермен - миел се с ледена вода през зимата, имал ей
такива мускули и всяка сутрин будел малчугана точно в шест за
училище, сякаш имал имплантиран будилник - „Вставай, вставай!“...
Научил го на дисциплина...”
След тази и още няколко подобни истории редакторката на проекта Мила
Минева решила да кръсти сградите с чудновати имена: Къщата на
чудесата, Къщата с любовните истории, Голямата къща с малката
стопанка, онази, в чиито основи беше вградена мечта, или друга,
която скоро ще се
|
превърне в улица. Именно последната е любимата на Невена. Намира се
на ул. „Опълченска” и е съседка на дома на Георги Димитров, обявен
за паметник на културата с национално значение. Къщата, която скоро
ще се превърне в улица, е заплетен казус - от една страна, заради
съседството си с именития дом попада в т.нар. охранителна зона, в
която всички околни къщи също са защитени. „От друга страна обаче,
от 2007 г. има план за разширяването на булеварда и вече започна
бутането на част от сградите. Тази къща е на първа линия и вече
шеста година се чака решение за нейната съдба. Веднъж чух, че само
фасадната й част ще бъде съборена, после, че ще я избутат с някаква
технология навътре в двора или пък пътят ще я заобикаля?! Дори не
мога да си го представя”, чуди се Невена. Вторият й етаж е изгорял,
фасадните прозорци са заковани, но вътре за нейна изненада още живее
един от наследниците с десетки неразказани истории. Прапрадядо му
още през 1903 г. заграбва парцела и полага основите на къщата. „Тя
попада в някогашния бедняшки квартал „Ючбунар“, който се появява
след Освобождението - тогава за една нощ хората заграбват от
общинската мера и строят къщи. Имало е закон: ако за една нощ
построиш сграда до покрив, държавата я узаконява. Така общината
решила да се справи с огромната жилищна криза в ония години - хем е
помогнала на населението, хем си е затворила за малко очите за
проблема.”
Елате ни на гости
С времето идеята на сайта „Изчезваща София” хората сами да допълват
списъка със свои спомени, находки и снимки обаче ударил на камък. „За
тях е по-лесно и приятно да се свържат с нас и лично да ни споделят
семейните си биографии”, обясняват момичетата. Така скоро им се
обадила дама от стара кооперация на ул. „Аксаков” - пищна сграда в
близост до Народния театър, чийто величествен купол преди Втората
световна война гледал към ул. „Г.С. Раковски”. Жената, която все още
пазела оригиналната брава на вратата си (от 1948 г.), толкова се
развълнувала от гостите, че хукнала по етажите да разказва историята
на сградата апартамент по апартамент.
„Строена е през 1924 г. и като една от богатите софийски кооперации
била сред малкото със собствено локално парно. Истински лукс за
онова време! След бомбардировките обаче котелната система е
унищожена, а през 1948-а, когато одържавяват апартамента на дамата и
в дома й във всяка стая заживява различно семейство, родителите й
решават да дарят скъпите си австрийски мебели за реквизит на
Народния театър. Именно одържавяването променя облика на тази някога
богата кооперация - оказва се, че в нея може да се отопляват само
семействата, живеещи в кухнята, откъдето минава коминът на
някогашното локално парно. Затова другите пуснали кюнци по стените и
ги изкарали кой през прозореца, кой направо през стената. И
автентичната архитектура на сградата си заминала. През 60-те, когато
вече е общинска собственост, се построяват и нови комини, които
допълнително рушат рамката й”, разказват момичетата.
Първоначално привлечени от архитектурата, но попаднали в един чуден
свят на човешки съдби и истории, Невена и Цветелина обаче напълно
преобърнали представите си за изчезващите софийски сгради. Проектът
им подействал отрезвяващо: „В началото и ние като всички хора,
минавайки покрай олющените сгради, се ядосвахме как е възможно да
имаш такава къща и да я оставиш на произвола на съдбата. Но когато
се потопихме в темата, разбрахме, че архитектурата е невероятно
богатство, но хората с малките си лични истории и тревоги са много
по-ценни от тухлите. И се почудихме изобщо как е възможно да ги има
още тези къщи - за тия стотина години са минали през невероятни
човешки и обществени кризи. Пък и не е честно да наричаш нещо
паметник на културата, но да го оставяш в ръцете само на
собствениците, често възрастни самотници.”
Именно заради многото въпроси, изникнали около реализацията на
проектът, екипът на „Изчезваща София” вече го развива в нови посоки.
„Вече тече учебна практика, в която със студенти ще
прекартографираме настоящия списък, защото само докато обикаляхме
през 2011 г., много от проучваните 300 къщи изчезнаха. Друга посока
е да се поровим около нормативната рамка на стопанисването на един
такъв тежък имот.” А най-амбициозната е с написан план и чака
одобрение: да съставят маршрут на градското къпане. „Отиването на
баня някога е било събитие в квартала”, развеселяват се момичетата.
И вече нямат търпение да се потопят в живота на старите софийски
бани.
Статията се публикува със
специалното разрешение на сп. Тема |
.gif)