|
Банкерите и пенсионерите ликуват, докато икономиката пъшка от
дефлация
Димитър Събев
Дефлацията, или понижаване на общото равнище на цените, е сред
темите, които будят най-остра полемика в икономическата политика и
наука. Това е така, защото този процес засяга по различен начин
интересите на големите групи в обществото: пенсионери, банки,
длъжници, предприемачи, бюджет. Като цяло страните с по-богат
икономически опит гледат на дефлацията със сериозно опасение.
В България през последната година има отчетлива тенденция към
дефлация. Над 3% е понижението на цените през май 2014 г. спрямо
февруари 2013 г., когато индексът на потребителските цени прие
най-високите си стойности. Средните цени през последните 12 месеца
са с 1.2% по-ниски спрямо аналогичния предходен период. Дефлация или
замръзнали цени в момента се наблюдават в шест членки на Европейския
съюз, тоест проблемът е не само наш – но у нас той е силно изразен.
Причините и следствията на дефлацията в България се оказват въпрос,
който занимава чуждите централни банкери и експерти повече от
родните.
БНБ: Реформа всяка тука забравете
Да се разискват промените в ценовите равнища, без да се коментира
паричната политика, е невъзможно. В България от 10 юни 1997 г.
действа валутен борд, който автоматично ограничава инфлационните
процеси, но тласка икономиката в другата посока. Две години след
учредяването на борда също имахме дефлация, но при спомена за 240%
месечно поскъпване тогава тя се прие по-скоро като добър знак.
Дефлацията в България е признак на структурна икономическа слабост и
следствие от изключително пасивен и рестриктивен паричен режим.
Политиката на ниски цени и заплати, която трябваше да привлече в
страната чуждестранен капитал, формира много слаб вътрешен пазар.
Хората са обективно принудени да ограничават потреблението си, което
натиска цените надолу. Изключение правят само стоките от първа
необходимост и луксът, чието търсене е нееластично.
Кредитът компенсира този луфт между предлагане и липса на
платежоспособно търсене, но така се образува „дефлация на втора
степен”. Между 2006 и 2009 г. заемите на домакинствата нараснаха с
над 150%, след което се стабилизираха на около 18.5 млрд. лв.
Населението вече отделя по-голям дял от разполагаемия си доход за
обслужване на дълга, което допълнително свива потреблението и цените.
На Милтън Фридмън се приписват думите, че инфлация настъпва тогава,
когато твърде много пари „гонят” твърде малко стоки. Тогава
дефлацията би трябвало да е следствие от недостатъчно парично
предлагане. Малко ли са парите в България? В периода 2008–2013 г.
парите в обращение (извън банките) са се увеличили с 30% - точно с
толкова, с колкото е нараснал БВП. Паричният съвет може да се защити,
че предлага толкова пари, колкото икономиката изработва. Да видим
дали е така.
Класическият валутен борд автоматично регулира предлагането на пари
в съответствие с излишъка или дефицита в платежния баланс. Самият
дизайн на валутния борд (същият като на златния стандарт преди
Първата световна война) предполага регулярна дефлация като
балансиращ механизъм: ако в платежния баланс възникне дефицит,
паричното предлагане се съкращава, цените падат и лихвите се вдигат.
Така навлизат нови капитали, подмамени от високите лихви, а ниските
цени правят износа по-конкурентен. Накрая платежният баланс е на
излишък и паричното предлагане се увеличава, цените отново се вдигат.
За последните 12 месеца платежният ни баланс е на минус с 528 млн.
евро. Но е важно да се отбележи, че българският валутен борд е
модифицирана версия. Две са главните му отличителни характеристики:
той покрива с валута и злато също и резервите на банките и на
правителството в БНБ, и второ – той поддържа огромен депозит,
предназначен за спасяване на закъсали банки. По отношение на първото
бордът дава пълна гаранция на пълната гаранция, което надали е
ефективен, да не говорим за модерен финансов подход. Още повече че
го прави на неприемлива цена – ограничаване на парите в икономика,
която се опитва да расте.
Що се касае до депозита на управление „Банково”, той е в размер на
над 5 млрд. лв., които са достатъчни за спасяване на една голяма за
нашите мащаби банка. Но това на практика противоречи на чл. 33 от
Закона за БНБ, който дава извънредно малко правомощия на
институцията да действа като кредитор от последна инстанция. Още
повече - три четвърти от банките в България са с чуждестранни майки,
които разполагат с много по-големи ресурси от българската държава.
Да обобщим: валутният борд сам по себе си тласка към циклична
дефлация. Българската му разновидност е много по-рестриктивна, като
по последни данни при 27.85 млрд. лв. валутни резерви парите в
обращение са едва 10.12 млрд. лв. Стабилността ни е желязна, но тя
убива икономиката – сегашният паричен ред завинаги ни обрича на
бавен растеж и дефлация.
Дизайнът на българския борд е решаван при българска собственост на
банковата система и при голям необслужван външен дълг. И двата
фактора отдавна са минало – но рестрикциите, свързани с тях, остават.
Не отговаря на реалността също и „класическото” допускане, че
дефлационно намаляване на паричното предлагане ще доведе до
по-високи лихви: светът от няколко години работи с нулеви лихви.
Carthago delenda est. Българският паричен ред се нуждае от реформи,
за да може икономиката да заработи. Политическата среда днес не е
благоприятна за подобно начинание, но държавници, които мислят за
благосъстоянието на населението, трябва да потърсят истината по
въпроса. Надали централната банка ще ги приеме с отворени обятия,
разбира се.
Вносна дефлация
Родни експерти твърдят, че причина за дефлацията у нас е не
паричната политика, а понижението на цената на тока от държавния
регулатор. Тази теза трудно може да се защити, тъй като в останалите
европейски страни с дефлация няма ДКЕВР. Впрочем цените на енергията
общо за ЕС се понижават с 0.7% за последните 12 месеца, тоест
тенденцията е споделена. Дефлацията на българския пазар не се дължи
на случайни развития в който и да е отделен негов компонент.
Причините й са далеч по-сложни, едновременно математически и
психологически.
Тъй като знаят, че дефлацията има опустошителни последици,
чуждестранните финансови медии обръщат на ценовите процеси в
България по-голямо внимание от самите нас. Скорошен коментар в The
Wall Street Journal твърди, че Европейската централна банка в опита
си да избегне дефлация в еврозоната прехвърля дефлационния натиск
към други икономики и България е пример за това. Авторът Ален Матич
пише: ще е много хубаво, ако ЕЦБ
|
От
ляво на дясно: Иван Искров, Левон Хампарцумян и Пламен Орешарски.
Управителят на централната банка, шефът на най-голямата търговска
банка в страната и сегашният министър-председател са в тесния кръг
на авторите на българския паричен ред
накара икономиката да работи, но нека това не става с цената на
забавяне и дефлация в други страни като България.
Нека си представим механизма, по който се случва „заразяването”.
Фиксираният валутен курс е точката, в която икономиките на България
и на еврозоната се докосват, той е неизменен. В еврозоната настъпват
промени, в случая банките получават нова кредитна линия от
Европейската централна банка и еврото поевтинява. В българската
икономика такива промени няма. Заради фиксирания курс, докато еврото
се обезценява, левът като скачен съд скришно поскъпва на вътрешния
пазар. Така у нас се образуват предпоставки за дефлация.
Горният ред на мисли не е неопровержим, но не това е важното. В
открита борба с дефлацията централните банки похарчиха нечувани суми
през последните години. Може би най-консервативната от всички, ЕЦБ в
началото на юни се осмели да наложи безпрецедентни отрицателни лихви
за парите, които търговски банки „паркират” в депозитния й
инструмент (deposit facility). Франкфурт очаква, че по този начин
кредитът към малките и средните предприятия отново ще потече.
Първите резултати са налице: в началото на годината в ЕЦБ бяха
паркирани около 85 млрд. евро. През годината банките поддържаха на
депозит сума от около 30 млрд. евро. След въвеждането на негативните
лихви мързеливите пари на банките се свиха до 15 млрд. евро и
вероятно скоро съвсем ще изтънеят.
Впрочем предвид огромните стимули за финансовия сектор в развития
свят самата дискусия за дефлация изглежда странна: по-скоро можеше
да се очаква луда инфлация заради печатането на толкова много пари.
Не стана така, тъй като моделът, в който централната банка дава пари
на банките и се надява те от своя страна да ги вкарат в икономиката
като кредит, чисто и просто не работи.
Първият авторитет, който се усъмни в това на глас, беше бившият
финансов министър на САЩ Лари Самърс. Вече и главният икономист на
ЕЦБ Питър Прат се замисля. Дори не говорим за рационалния избор на
банките да спекулират с предоставените им средства, в краен случай
да ги спестят за черни дни, вместо да помагат на реалния бизнес. Да
се капитализират банки и да се очаква след това те да кредитират,
оставя отворен въпросът за качеството на инвестициите. Освен това
реалната икономика се товари с допълнителен дълг, съответно
по-голяма част от несигурния растеж ще отиде при банките вместо за
реални инвестиции.
Въпрос на измерване
Достатъчен е бегъл поглед върху ефекта от златния стандарт по време
на Голямата депресия, за да разберем, че сегашният български паричен
ред не способства за икономическо възстановяване, за нови работни
места и по-висок жизнен стандарт. Кредитът у нас се е увеличил
по-бързо, отколкото средствата за плащането му. Политиката на ниски
цени и заплати ни ощетява всеки път, когато влезем в досег с чужбина.
Производствените ресурси и идеи в България може и да са добри, но
парите са толкова скъпи, че пречат на реализирането им.
Дефлация ни съпътства от самото учредяване на валутния борд, но по
ред причини това остана скрито: заради конвергенцията към общия
пазар, а и заради притока на спекулативни пари преди 2008 г. По
думите на Джефри Милър, още през 1999 г. в България има „повече от
достатъчно” валутни резерви, за да се гарантира стойността на парите
сред хората. Поддържането на рестриктивния паричен режим на фона на
всички промени в световната и в националната икономика в последните
години е главна причина за неудовлетворителния ни растеж.
В „ТЕМА” през последната година рискът от дефлация беше разгледан от
много гледни точки. Отчетохме негативния ефект върху изпълнението на
бюджета, отлагането на потреблението и ниската икономическа
активност, психологическия ефект от негативните бизнес истории,
както и ред други дискусионни моменти. Въпреки това у нас
всекидневният опит продължава да приема с недоверие, че цените се
понижават. Животът продължава да изглежда прекалено скъп.
Националният статистически институт твърди, че годишната инфлация
през май е минус 2%. С толкова са намалели и цените на хранителните
продукти, а цената на енергията се е понижила с 3.8%. Поне по
отношение на храните посещението в супермаркета дава много основания
за съмнение. Въпросът е там, че методологията за измерване на
потребителските цени позволява известна свобода относно качеството
на стоките.
Напълно възможно е килограм кренвирши от 3.50 лв./кг да е поевтинял
до 3.40 лв. – но в същото време кренвиршите от 7 лв., купувани от
средната класа, да са поскъпнали до 8.50 лв. При по-близка проверка
голяма част от стоките, чиито цени НСИ измерва, особено в малката
потребителска кошница, може да се окажат малоценни – в смисъл, че
потреблението им намалява с увеличаване дохода на хората. При
дефлация не всички стоки поевтиняват едновременно. Прочутият роман
на Ремарк за германската хиперинфлация например показа как търсенето
на надгробни паметници рязко се увеличава по време на стопанска и
социална криза.
Хората и структурите, които са дали пари назаем, нямат интерес да се
вземат мерки срещу дефлацията. Та нали предварително уговореният
дълг струва реално все повече по време на падащи цени? Затова
дефлацията никога няма да бъде проблем за свързаните с банките
коментатори.
На пръв поглед същото касае пенсионерите и бюджетните служители: те
получават фиксиран доход и при дефлация с него може да си купят
повече неща. Това е привидно успокоение, защото дефлацията унищожава
производствения капацитет на обществото. В един момент може да се
окаже, че дори малките радости на малките пенсии не са по джоба на
държава, поддържаща златен стандарт по време на стопанска депресия.
Статията
се публикува със специалното разрешение на сп. Тема |
.gif)