|
Как се сглобява пъзелът на дълго пазената в тайна родова история
Искра
Ценкова
Членовете на „Един завет“ може лесно да бъдат разпознати. По
еднаквите значки на ревера. Отличителният знак не се продава, не се
разменя. Получава се лично от жив възпитаник на ВНВУ и кавалер на
ордена за храброст. Значките са произведени в Италия през 90-те
години от офицери, част от старата емиграция, и са точно копие на
значката на Съюза на запасните офицери, носена от офицерския корпус
преди 9 септември. На повечето от снимките си като кмет на София ген.
Владимир Вазов е с тази значка на ревера.
„Един завет“ е името на Клуба на потомците на царския офицерски
корпус. Неформалната организация възниква през 1996 г. като младежка
секция към Съюза на възпитаниците на Военните на Негово величество
училища (ВНВУ). През 2008 г. клубът е преучреден като организация на
потомците, а членовете й не са само младежи, обединява над 80 души
на различна възраст - от 18 до 80 години. Разпръснати са из цялата
страна, в различни краища на света. Като кръвни потомци на
офицерския корпус от Третото българско царство и на Обществото на
кавалерите на ордена за храброст те претендират за правото да
възкресят дълго потулваната и забравена история на предците си под
пагон. Сред тях има и такива, които доскоро не са знаели почти нищо
за своите родственици, дълги години имената им са споменавани в
семейството с половин уста. Тази част от фамилната история е била
строго пазена тайна по време на комунизма, защото нарушаването й се
е наказвало с лагер в Белене.
Сабите, снимките, портретите, ордените
на героите от войните са били крити или ограбени от милицията при
многократните обиски. Случвало се е тези семейни реликви да се
загубят и при някое от поредните изселвания.
Историята на българския офицерски корпус е драматична, а за да бъде
разбрана, трябва да се върнем към 1907 г., когато се създава Съюзът
на запасните офицери, разказва Борис Станимиров, председател на
Клуба на потомците на царския офицерски корпус. Седем са българските
офицери с името Станимиров, сложили пагон преди 9 септември. Иван
Станимиров, дядото на Борис по бащина линия, е бил офицер и командир
на мостовата дружина. Строил е мостовете при боевете на река Драва.
По време на Втората световна война е ранен, награден е с орден за
храброст.
Офицерският корпус на Третото българско царство не е многоброен, но
е гръбнакът на държавата. Кадровите офицери, избрали пагона за свое
професионално поприще, са малко над 8 хил. души. Толкова са кадрите
на ВНВУ, изковани от създаването му след Освобождението до 1944 г.
Голяма част от тях загиват по фронтовете. В офицерския корпус влизат
и възпитаниците на Школата за запасни офицери, мобилизирани по време
на войните. Уставът и членството в Съюза на запасните офицери давали
право на бившите бойци под пагон да посещават приеми, да
обличат на Гергьовден старите си униформи
да се събират на чествания. Така честта на храбрия български офицер
е съхранена дори след излизането му от строя. Офицерското съсловие
сформира и голяма част от държавния елит на царска България -
академици, политици, индустриалци, художници, писатели. Войните
отвеждат младежите с дипломи от престижни европейски университети в
Школата за запасни офицери, за да заминат за фронта под пагон.
Униформата обличат художникът Константин Щъркелов, писателите
Димитър Димов и Йордан Йовков, Кирил Христов, Чудомир, а басът Борис
Христов е запасен поручик от Първи конен полк. Царски офицери са и
наследниците на Каравелов, на Каблешков, на Райна Княгиня. ВНВУ
подготвя и бъдещите дипломатически кадри на България.
„Царските салони в сградата на ВНВУ са били най-луксозните му
парадни помещения. В тях царят е приемал лично офицерите при
произвеждането им в чин. Сядал е до всеки, разговарял е с него,
оказвал им е височайша чест. Цар Борис III е познавал отлично
всичките си офицери. Професията е потомствена като традиция, много
от възпитаниците на ВНВУ са били
второ или трето дори поколение под пагон
Царят се интересувал поименно от бащите им, от родствениците им“,
разказва Борис Станимиров, който е и създател на патриотичния
исторически сайт „Един завет“. Софийската организация на запасняците
се появява през 1907 г. с благотворителна цел и с идеята да обедини
излезлите от служба офицери. Година по-късно софийският клуб се
слива с клубовете от други градове в национална структура, която
години наред ще участва в пренареждането на сложните и бурни
обществени и политически промени в страната. Офицерите от запаса
устройват кървави политически преврати, част са от противоречивите
събития в страната.
След Ньойския договор от 1919 г. Съюзът на запасните офицери
придобива особена мощ и влияние. Редиците му нарастват, подхранени
са от влялата се в него огромна армия от запасни офицери, извадени
под диктат от редовна служба. Клаузите на договора посичат редовната
армия, забраняват съществуването на военна академия, флот, авиация,
а випуските на ВНВУ са намалени до няколко десетки души. България
има право само на погранична стража и жандармерия. За да се съхрани,
армията ни минава в полулегалност. Създават се много граждански
институции, които на практика функционират като военни.
Железопътните войски скриват цялата инженерна част на армията,
Морското на Неговото величество училище е замаскирано като Рибарско
на остров Св. Кирик край Созопол. Войниците и подофицерите укриват
по къщите и плевните оръжието, което трябва да се унищожи или да се
предаде на съюзниците. В големите гарнизонни градове като Плевен и
Шумен ветераните от войните пренасят по цели нощи картечници и ги
крият в тайници.
След 9 септември организацията е забранена като „фашистка”.
Българското офицерство е унизено, разгромено и репресирано. Много от
офицерите, проливали кръвта си за родината, са избити без съд и
присъда още в първите дни след преврата. Председателите на Съюза на
запасните офицери са разстреляни. Точно на 9 септември полк.
Славейко Василев, който по това време оглавява организацията,
се самоубива, скачайки от прозореца
Той е и последният председател преди разпадането й. Полк. Славейко
Василев е офицер, герой от няколко войни, участва и в деветоюнския
преврат през 1923 г., депутат е в няколко народни събрания, министър
е в кабинета на Андрей Ляпчев, но най-вече е човек с железен
характер. Самоубийството му и до днес е под съмнение. Само въпрос на
поругана чест ли е?
През годините на социализма възпитаниците на ВНВУ се събират рядко
на срещи на випуска. Стотици от тях са изпратени в концлагера в
Белене. Тези, които остават отвън телените решетки, са зорко следени
и преследвани. Досиетата им в Държавна сигурност преливат от доноси,
включително и за това, че пеят на сбирките си националния химн „Шуми
Марица“ и други патриотични песни.
След 10 ноември 1989 г. офицерите от Третото българско царство се
събират и през 1992 г. основават Съюза на възпитаниците на Военното
на Негово величество училище. В организацията на бившите членове на
офицерския корпус на Царство България членуват и кавалерите на
военния орден „За храброст“, завършили ВНВУ или Школата за запасни
офицери. Учредителите са 570 души, а членовете – няколко хиляди в
цялата страна. Събират се в клубове по випуски. Възрастта им е
достолепна, въпреки това все нещо в стойката на тия доблестни мъже
издава, че са били командири под пагон, че са се клели във вярност
на родината. Някога са учили заедно, след това са били бойни другари,
днес пак са неразделни. Живите представители на випуските вече са се
стопили до трима-четирима ветерани, но сбирка не прескачат. Срещат
се във фиксиран ден и час,
клуб с клуб не си мешат фуражките
по-младите зачитат старшинството на випуските преди тях. Повече от
20 години беловласите ветерани издават и свое списание - „Един завет“,
наследник на юнкерското „Родна стряха“. Като млади са участвали в
редакционната му колегия, ентусиазмът им не е секнал и до днес.
„Нашият клуб няма претенции да е в широк спектър патриотична
организация, нито военноисторическа в широкия смисъл – да
разглеждаме битки, въоръжение, стратегии. Гледаме на тези аспекти
косвено. Ние изследваме личността на българския офицер, съдбата му и
така на практика се опитваме да обхванем целия офицерски корпус.
Целта ни е да извадим от забвение колкото е възможно повече имена.
Качваме на сайта пълните списъци за отделните випуски на ВНВУ.
Успяхме да изровим от архивите и пълния списък с имената на
загиналите при атентата в черквата „Света Неделя“ в 1925 г.“,
разказва Борис Станимиров.
Работата на потомците по възстановяването на късчетата родова, а
оттук и на националната историческа памет е изцяло на доброволни
начала. На този етап събират информация от наследниците и я
обработват. Още не са стигнали до ровенето по прашните държавни
архиви. Випуските преди 1929 г. са най-трудни за изучаване. За пръв
път през 1929-а юнкерите от 47-и випуск събират фотографиите си в
луксозен юбилеен албум и тази практика става традиция. Пети випуск,
от който излизат капитаните и офицерите, участвали в
Сръбско-българската война, също подвързва в албум ликовете си за
50-годишния юбилей от завършването. Имената на офицерите, загинали
във войните, пък са изписани на плочи в черквата „Светите архангели“
към Военната академия. Някога в храма са минавали за молитва и
причастие всички юнкери. Произвеждани са в офицерски чин пред
иконата, разказва Станимиров. След 9 септември
светинята става склад за сено
Едва преди две години Военната академия възстановява черквата с
помощта и на спомените на живите възпитаници на ВНВУ от съюза.
Възстановени са и унищожените плочи, на които са изписани по випуски
имената на всички загинали на фронта възпитаници на училището.
Офицерските потомци подготвят проект за описване на гробовете на
офицерите и генералите в Централните софийски гробища. И настояват
част от гробовете да минат под патронажа на общината или на
Министерството на отбраната, за да има кой да се грижи за тях. Някои
от офицерите нямат живи наследници, семействата им са били погубени
от комунистите до крак.
|
17
февруари 1937 г. Българската и югославската делегация при Хитлер
Неизвестните генерали
Ликове на висши офицери изскачат и от вехтошарски сергии
„Ние, българите, не умее да пазим историята си“, отчита Александър
Миланов, финансов консултант по професия, фалерист и колекционер на
фотографии на българския генералитет. Ликовете на висшите офицери от
Третото българско царство в сбирката му са над 100. Достолепните
носители на златни лампази са с парадни униформи, окичени са с
ордени, на рамото - с еполети, препасали саби. Част от снимките са
подписани собственоръчно или носят на гърба си посвещение.
Предполага се, че след Освобождението и в началото на миналия век
ликовете на бележитите личности, на героите във войните са
разпространявани като картички
Така във времената без телевизия и интернет се е популяризирал
висшият офицерски корпус с воински заслуги към родината.
Александър Миланов попълва колекцията си от антикварни магазини и
интернет търгове, но част от експонатите й са находки от битака в
Малашевци. В повечето случаи ценните фотографии са стояли дълго
затиснати в стари албуми, заровени по тавани и мазета, избелявали са,
деформирани са от влага. Когато къщата опустее, пристигат
наследниците и изхвърлят старите вещи и спомени на боклука, без да
си дават сметка, че погубват ценни исторически свидетелства. Тъй
като генералските снимки не идват от преките наследници, в някои
случаи името на човека, застанал пред обектива, днес е загадка,
разказва Миланов.
Генералите в царска България са малка част от офицерския корпус.
Около 400 са, но не всички са успели да направят шеметна военна
кариера, да запишат името си в историята. Израстването в строгата
армейска йерархия често е било историческо стечение на
обстоятелствата. Част от полковниците са получавали генералско
звание при преминаването им в запаса. За тях информацията е
най-оскъдна. Тогава започва
голямото ровене в стари справочни книги
дискусии с другите колекционери и учени. Задълбочените познания във
фалеристиката също помагат. Отличията за военни заслуги не са
поименни, невинаги се знае чии гърди са кичили, но информацията,
която наградната система носи, може да помогне в потвърждаването или
отхвърлянето на едно или друго предположение. Някои от по-ранните
генерали се разпознават по ордените, особено ако става въпрос за
отличия, получени от неголям брой заслужили българи. Публикуването
на снимката във форум „Бойна слава“ също помага за сглобяването на
пъзела. Случвало се е някой от роднините да разпознае кой е
заслужилият българин на снимката.
„Княз Батенберг е първият произведен у нас генерал, а първият
българин, стигнал до чин генерал, е Иван Кишелски, но това става в
руската армия. Кишелски е роден в свещенически род в Котел през 1826
г. Бил е доброволец в Кримската война. За проявена храброст руското
командване го удостоява с длъжност прапоручик, след това поручик,
награждава го с позлатена сабя и орден „Св. Георги“. Посвещава се на
българската кауза като полковник. В навечерието на Руско-турската
освободителна война 1877-1878 г. участва в подготовката на
българското опълчение, бие се рамо до рамо с братушките. След
Освобождението е комендант на Варна (1878), а след това на Видин
(1879). Умира в Одеса през 1880 г. на 54-годишна възраст“, разказва
Александър Миланов.
Снимки на княз Фердинанд няколко години след пристигането му в
България „блестят“ в колекцията му. Фердинанд е
накичен по традиция със 7-8 звезди
с две-три огърлия и всички държавни отличия, с които е награден.
Обичал е да носи пръстени с огромни скъпоценни камъни, униформата му
е пищна.
Стефан Стамболов и Димитър Петков са застанали пред обектива като
министър-председатели. Димитър Петков е с орден „Св. Александър“ с
брилянти, той е един от малкото носители на този орден. Стамболов
носи на ревера си звезда на орден за храброст I-ва степен. Той е
един от четиримата българи, наградени с него.
Сред стотината генералски фотографии в колекцията на Миланов е и
снимката на ген. Илия Каблешков, роднина на Тодор Каблешков. През
30-те години той заминава в Германия на официално посещение на
български генерали, ветерани от Първата световна война, и там е
приет лично от Хитлер, разказва Миланов.
Един от не така широко известните у нас генерали в сбирката му е ген.
Марин Куцаров. На снимката е с нагръден знак „За спасяване на
знамето“. Знакът е учреден за войници и офицери,
спасили знамена след попадане в плен
или заложничество. Българските офицери са закопавали светините в
земята или са ги криели под дрехите си, както прави ген. Куцаров.
След отстъплението на българските войски при Добро поле през есента
на 1918 г. 3431 воини, водени от подполковник Марин Куцаров, трябва
да останат заложници на Антантата, а цялото въоръжение и бойните
знамена да се предадат в плен. Подполковник Куцаров строява полка,
сваля знамето, слага го в калъф и го изгаря пред войниците с думите:
„Няма да го предадем на съюзниците!“ По-късно става ясно, че той е
увил знамето около кръста си под куртката и цяла година го е крил
под дрехите си. Заради проявения героизъм по-късно Шумен го прави
свой почетен гражданин, повишен е в чин генерал и награден с
нагръдния знак.
Сред не така популярните генерали с интересна съдба е и Симеон
Ванков. Той е участник в Сръбско-българската война, награждаван е с
кръст за храброст и с орден „Св. Александър“. Покрай детронирането
на Батенберг е в групата на българските офицери, които напускат
България и се прехвърлят в руската армия. Ген. Ванков прави успешна
кариера в руската имперска армия и стига до чин генерал. Тъй като е
артилерист, изследва метала, след това прави и академична кариера.
След Гражданската война голяма част от царските генерали са избити,
но той не само оцелява, а и прави научна кариера в СССР. Става
професор и до края на живота си не губи признание. Друг интересен
факт е, че няколко български офицери достигат до чин генерал в
руската армия, разказва Миланов, който покрай хобито си прави своя
принос и в българската военна история.
Статията
се публикува със специалното разрешение на сп. Тема |
.gif)