|
1000 години след последната му битка още не се вижда краят на
сблъсъците около неговото име - заради политизиране на историята,
кипнали балкански страсти или обикновено недомислие
Ирина
Вагалинска
Хамлет, Тит Андроник, Крал Лир, Макбет, Отело... Можеше и Самуил
да се нареди между познатите по целия свят имена - точно този
български цар неслучайно е сравняван с Шекспировите герои.
В неговия живот има коварство и любов, предателство и братоубийство,
държавническа мощ и кървави битки, а накрая смърт от съкрушено сърце
при вида на ослепената армия. Всичко, което един драматург би си
пожелал, че и отгоре. Пък и къде ли би могло да се намери
по-внушителна сцена за постановка по средновековна трагедия от свети
Ахил? Островът насред Малкото Преспанско езеро още впечатлява с
останките от голямата едноименна базилика - нащърбена от времето и
от варварските нападения, без покрив, но с призрачен чар.
Може би ако Шекспир беше написал още една пиеса, в навечерието на
1000-годишнината от смъртта на царя нямаше да тръпнем дали най-после
ще бъде сложен паметен надпис на гроба му в базиликата, понеже е на
гръцка територия. Политическите съображения щяха отдавна да са
пометени от наплива на туристите.
Сладко нещо са фантазиите, но в реалността до моста към царския
остров местни селяни търгуват с боб. А пред базиликата на свети Ахил
пише само, че майстори от Лариса са я построили по Самуилова поръка.
Няма и дума за това, че по време на разкопките на професор Николаус
Муцопулос през 60-те и 70-те години на миналия век в един от
саркофазите до южната стена са открити царските кости. Дали до
закръглянето на 1000-годишнината от смъртта на Самуил на 6 октомври
България и Гърция ще успеят да се разберат най-после за поставянето
на паметния знак?
Трудно е да сме оптимисти, след като преди дни властите в Атина
отказаха да ни отстъпят дори временно парчето от плащаницата на царя,
за което организаторите на изложбата в Националния археологически
институт с музей при БАН смятаха, че са се договорили принципно през
2012-а. Под предлог, че е твърде „крехко“ да пътува, то ще си остане
между стъклата в Музея на византийската култура в Солун. На същото
място, където преди малко повече от година наши антрополози и
археолози бяха допуснати за малко да се уверят, че костите на Самуил
са запазени в добро състояние. И толкова.
Тихият „фронт“, а и по-шумният
Както знаем от „Хамлет“, на сцената владетелският череп се превръща
в театрален реквизит. В случая със Самуил обаче е обект на
политически пазарлък почти от половин век, което изглежда все
по-трудно приемливо. „Няма сделка“, защото не може да се постигне
съгласие за размяна: костите на българския цар срещу религиозните
ръкописи, взети по време на Първата световна от Кушнишкия манастир „Света
Богородица Икосифиниса”, конкретизира проф. Муцопулос пред „Панорама“
преди няколко месеца.
Междувременно кипналите македонски страсти внасят тракигомичен
елемент: колкото повече наближава кулминацията на тържествата около
годишнината, толкова по-абсурдни жестове прави Скопие. Там няма тих
натиск, битката за налагане на собствени интереси и тези е шумна,
направо свръхтеатрална.
Още през 2011-а петметров паметник на „македонския цар“ Самуил се
извиси до монумента на Александър Велики в кичозния скулптурен парк
на столицата. Но София се подразни повече от тазгодишните съобщения
за готвен в Македония филм за Самуил, субсидиран с почти половин
милион евро. Щом се разбра, че в него той ще бъде представен като „предводител
на първия македонски бунт срещу българското царство", тогавашният ни
външен министър Кристиан Вигенин обеща пред парламента да следи
отношението на официалните македонски власти към филма. И добави, че
такъв тип сигнали от Скопие не помагат за подписването на договора
за добросъседство, без който София няма да подкрепи македонското
членство в ЕС. Евродепутатът Андрей Ковачев пък направо нарече
филмовия проект опит за груба историческа манипулация и поиска
ЮНЕСКО „да защити безценните исторически оригинали от посегателство".
Но декларациите няма да свършат и наполовина толкова добра работа,
колкото наситената със събития октомврийска културна програма в
София: международна научна конференция в памет на цар Самуил,
изложби в НИМ, в НАИМ и в Националния военноисторически музей,
кръгла маса в Народната библиотека.
Държавното финансиране на годишнината (общо 513 776 лв.) включва още
пътуваща постерна изложба, етноложка експедиция в Разметаница и
Петричко, преиздаване на книгите за Самуил на Димитър Талев и на
Антон Дончев, няколко научни публикации по темата и пълнометражен
документален филм със заглавие "Комитопулите: Българската епопея".
Колкото до паметниците, очаква се до 8 ноември да имаме нов, от
бронз и по проект на Александър Хайтов в центъра на София. А
служебното правителство гласува 9800 лв. за преместването на
по-стария паметник на Самуил от входа на военното поделение в Кресна
- на пъпа на градската градина край главен път Е-79. „За да се вижда
от всички, които пътуват към и от Гърция“, както писаха вестниците.
А това отново ни връща към въпроса как е възможно балканско
съперничество отпреди 10 века да отеква така разнообразно до наши
дни? Отговорът е в историята и в начините, по които се чете.
Назад към Средновековието
В Скопие например държат очите си здраво стиснати пред основните
извори за епохата. Никак не им се иска да прочетат, че „...веднага
след смъртта на император Йоан (Цимисхи) българите въстанали и си
избрали да ги управляват четирима братя – Давид, Мойсей, Аарон и
Самуил, деца на един могъщ български комит, който се казвал Никола,
а майка им – Рипсимия, и затова били наричани Комитопули.“ (Добавка
на епископ Михаил Деволски от 1118 г. към Виенския препис на Йоан
Скилица, Австрийска национална библиотека.)
Събитието е важно, защото тъкмо император Йоан I Цимисхи (969-976)
има основна заслуга за разоряването на българските земи в края на Х
век, в което подтиква да се включи и киевският княз Светослав
(964-972). Варяги и византийци се редуват да убиват, да грабят и да
палят до пролетта на 971 г., когато войските на Цимисхи завладяват
Велики Преслав и го преименуват на Йоанопол. Синовете на цар Петър
стават пленници в Константинопол, но с Първото българско царство още
не е свършено. Западните части остават извън обсега на нашествията и
точно там след 971 г. укрепва съпротивата на Комитопулите. Дали
византийците са се надявали, че ако пуснат пленените синове на Петър
да избягат, ще създадат междуособици в България?
Факт е, че в суматохата около смъртта на император Йоан Цимисхи през
976-а царствените пленници бягат, но това не води до съперничество
между законните наследници на трона и Комитопулите. По-големият брат
Борис е убит погрешка от българската гранична стража, а брат му
Роман е скопен в Константинопол и не може да го замести пълноценно.
Формално той е признатият владетел, но Самуил командва войската.
Двамата са управленски тандем до смъртта на Роман (997 г.), когато
военачалникът - изчакал да си отиде и последният от Крумовата
династия, става „самовластен господар на цяла България“.
По това време двамата по-големи братя Мойсей и Давид вече са
загинали, а Аарон и семейството му са избити по заповед на Самуил.
Според тогавашните византийските извори - заради подозрения в
заговорничене с Константинопол. Повечето сегашни български историци
го намират за правдоподобно: в средновековна Европа това е практика,
а не невиждан изблик на жестокост.
След роднинското клане в Разметаница на 14 юни 987 г. остава жив
само синът на Аарон - Иван Владислав, за когото се застъпва
Самуиловият син Гаврил Радомир. Но понеже няма ненаказано добро и
забравена мъст, това слага началото на нещо като родова вендета.
През 1015 г. Иван Владислав убива наскоро стъпилия на трона Гаврил
Радомир
|
Миниатюра от История на Йоан Скилица Отнемането на царското
достойнство на Борис
Миниатюра от История на Йоан Скилица убийството на на солунския
управител Григорий Таронит
Миниатюра
от История на Йоан Скилица венчавката на Мирослава за пленения при
Солун Ашот, син на дука Григорий Таронит.
и сам става цар. През 1041 г. пък Иван-Владиславовият син Алусиан
ослепява сина на Гаврил Радомир - Петър Делян. Но дотогава има много
време...
Самуиловото сърце
„Той (Самуил) бил войнствен човек, който никога не знаел покой, и
докато ромейските войски били заети в боевете срещу Склир,
безнаказано нахлувал във всички западни области не само в Тракия, в
Македония и земите около Солун, но и в Тесалия, Елада и Пелопонес“,
пише основният източник за епохата - Йоан Скилица.
Цели 17 години след поемането на цялата власт в българските земи цар
Самуил въплъщава основната тревога за Византийската империя. Как ли
щеше да завърши това, ако не беше срещнал един изключителен
противник - Василий II (976-1025), наречен по-късно Българоубиец?
Не може да се каже, че на василевса му липсват поводи да трупа гняв
срещу царя. През 980-986 г. Самуил подлага на безмилостна обсада
тесалийската крепост Лариса. Както съобщава военният историк
Кекавмен (XI в.), българският цар позволявал наесен на обсадените да
сеят зърно, но лете не им давал да прибират реколтата. Така пада
важна византийска крепост. „И понеже българите временно добили
надмощие, заграбили съкровището, задигнали голямото богатство на
ларисчаните и го пренесли в страната си...“, отбелязват
византийските хронисти. В случая не жалят за златото, а за мощите на
свети Ахил, които Самуил пренася на същия онзи остров насред Малкото
Преспанско езеро, където сега се руши без надпис саркофагът му.
Още в онези векове го наричат „българския тиранин“, успял „чрез
военни действия или с коварство да заграби Лариса...” (Кекавмен,
„Стратегика“). На всичкото отгоре е „поругал съкровището“ (Симеон
Метафраст), а това е просто нетърпимо от византийска гледна точка. И
ето как император Василий ІІ предприема първия поход срещу
българското царство 10 г. след възкачването си на престола. В края
на юли 986 г. ромейска армия обсажда Сердика, но когато Самуил
потегля на помощ към града, Василий ІІ заповядва отбой.
На 17 август 986 г. българите устройват капан на византийците в
теснините (днешни Траянови врата край Ихтиман) и императорът губи
почти цялата си конница плюс обоза, свидетелства съвременникът на
тези събития Лъв Дякон. Спечелената битка има важни последици: през
986-987 г. Добруджа, Мизия и отвъддунавските земи на североизток
отново влизат в пределите на българското царство.
През 90-те години на Х в. Самуил присъединява към владенията си
адриатическата крепост Драч (днес Дуръси, Албания) и след като
разгромява армията на солунския управител Григорий Таронит (той
самият пада убит, а синът му е пленен и по-късно венчан за една от
Самуилвите дъщери), навлиза победоносно в Тесалия, Беотия и Атика, а
през Коринтския провлак стига до Пелопонес. На връщане от похода
обаче търпи тежко поражение при р. Сперхей след неочаквано нощно
нападение. Самият Самуил и синът му Гаврил Радомир са ранени и едва
успяват да се спасят.
Нататък следва преломът, преминаването от нападение към защита и
последната битка, завършила с 15 000 ослепени български войници и
разбито царско сърце.
Разбори на жестокостта
Дали ослепените са били 15 000, 14 000 или по-малко, не е от
съществено значение за историята днес. Някои от изследователите на
периода наричат този акт на победителя при Ключ Василий II
„невиждана дотогава жестокост“, други предпочитат формулировката
„психологическа бомба“. Възможно е да е имало и лични подбуди: нали
преди това Самуиловият син Гаврил Радомир „изтърбушил с копието си“
императорския любимец Теофилакт Вотаниат... Но като че няма съмнение
за основната причина да се стигне до ослепяването на пленената
българска войска - трябвало е един да я види така мъчително унизена,
за да се сложи край на десетилетията противоборство.
И царят наистина е сломен, а с него и цялата българска държава.
Скилица завършва средновековната част от драмата така: „...Като ги
видял да идват в редици и еднакъв брой хора, (Самуил) не можал да
издържи това страдание храбро и спокойно, а му призляло, причерняло
и той паднал на земята. Присъстващите, които се мъчели да възвърнат
дишането му с вода и благовония, успели малко да го свестят. Като
дошъл на себе си, поискал да пие студена вода, но когато взел и пил,
получил сърдечен удар и след два дни умрял, на шестия ден от месец
октомври [1014 г.]“
През 1018 г. войската на Василий ІІ влиза в Охрид и разграбва
двореца, където намира „много пари, корони с бисери, златотъкани
дрехи“. После императорът се завръща тържествено в Константинопол, а
пред него вървят царица Мария, българският патриарх и покорните
боляри. Но с края на независимостта на царството не идва и
физическият край на Комитопулите. Техните потомци са приобщени към
ромейската аристокрация чрез смесени бракове и високи титли.
Към 1018 г. са известни 12 потомци на Самуил и 13 на брат му Аарон,
смесили кръвта си с най-изтъкнатите византийски фамилии, включително
и императорски. Сред тях е третият син на Иван Владислав - Аарон,
магистър и дук на Едеса (1055-1056). А също и Катерина, най-голямата
дъщеря на Иван Владислав, която става византийска императрица като
жена на Исаак I Комнин (1057-1059), но и след това обича да изтъква
българския си произход.
Пролятата кръв по бойните полета не пречи много преди това самият
Самуил да се съгласи да венчае дъщеря си Мирослава за пленения при
Солун (996 г.) Ашот, син на дука Григорий Таронит.
Тогава защо сега ни е толкова трудно да се разберем? Не по
балкански, а като роднини.
Статията
се публикува със специалното разрешение на сп. Тема |
.gif)