|
До момчето, скрито зад очилата .dwood, се стига с препоръки или с
много добро желание и упоритост
Елица
Димова
Снимки Петър Ганев
Димо изсипва думите със скоростта на въртене на шлайфмашина. Времето
е малко, историята дълга, но веднъж успели да се вмъкнем в неговата
работилница, мърдане няма. До момчето, скрито зад популярните
напоследък дървени очила .dwood, се стига с добри контакти или със
завидно количество търпение и желание. Първият начин ти осигурява
препоръка и директен вход в работилницата на Димов, а вторият канал
изисква написването на няколко реда във Фейсбук и изчакване до
зелената светлина с точен час и адрес. Имаме и двете, затова с
повече изобретателност заобикаляме ремонтните разкопки по ул.
„Дунав” и се озоваваме пред тежката метална врата.
Стените на малката гаражна работилница са изрисувани от момчетата от
140 Ideas, които преди време преобразиха няколко школски фасади в
София. Историята на Татко Джепето и Пинокио е първосигналната
асоциация с рисунките наоколо, но истината е, че в истинската
история на Димо няма никакъв Джепето, дървени човечета и поучителни
слова. „Това са двама души – единият му дава чифт очила, но не
обикновени. На тях са очите му, схващаш ли?” Схващам.
Модерен занаятчия
Тук свободните интерпретации са не просто позволени, а задължителни.
Димо мечтае в работилницата всеки ден да влиза човек с нестандартна,
направо щура идея за очила, но практиката му показва, че колкото
повече свобода даваш, толкова по-често човек отваря интернет, избира
най-голямата „масовка” като форма и поръчва. „А може сам да нарисува
очилата си, да експериментираме заедно, да измислим наистина
уникален чифт...”
Разговорът върви на високи обороти, но все пак преди проблемите,
нервите и капризните клиенти е редно да забавим темпото и да
започнем съвсем отначало.
Димо Димов е на 27. Не е наследник на стара дърводелска фамилия,
нито знае какво да прави с парче качествен фурнир до 18-ата си
годишнина. Тогава семейството му стяга куфарите, озовава се в
Кейптаун, ЮАР, и там момчето записва архитектурни технологии.
„Курсът в Южна Африка беше за малките детайли на по-сложните
конструкции в сградите. Чертаехме в огромен мащаб, изработвахме
частите детайлно, откривахме и решавахме проблеми”, допълва той. И
точно това по-късно се оказва големият му коз.
Някъде към края на обучението Димо седи в хола на свой приятел и
разлиства страниците на кейптаунско списание. „На корицата беше
сестра му, а най-отзад – слънчеви очила с дървени рамки. О да, и
джапанки с Батман и Робин”, пали се и днес Димо. Седмица по-късно
хваща приятелка, която му гостува, и претърсват целия Кейптаун, за
да открият въпросния чифт очила. „И джапанките!” Споменава ги
няколко пъти, защото така и не успява да ги намери, но за щастие
купува очилата – модел на набиращ популярност южноафрикански бранд
без кой знае какви екстри. (Разбирай, прави като дъска рамки и
нееластични наушници и панти, б.а.) „Ето го - подхвърля го Димо в
работилницата. - Вечерта, още докато разопаковахме шопинг находките,
огледах очилата и на майтап си казах, че мога да ги направя. Бяха от
същия фурнир, от който изработвах архитектурните си модели в
университета.” Следва цяла нощ изтощителен брейнсторминг, чертежи,
модели, измисляне на лого, инструменти и много скоро Димо събира
багажа си и каца обратно в София.
Проба - грешка
Годината е 2011-а. Модните списания в САЩ и Европа все по-често
разказват историите на момчета, които се затварят в малки
работилници и по цял ден дялкат актуалните дървени рамки. Някои дори
успяват да направят фирми и да продават успешно и Димо е твърдо
решен да се пробва. Обръща София наопаки в търсене на подходящ
пресован дъбов фурнир, екобои, място, където да реже с лазер
макетите, част от инструментите открива в магазините, другите
създава сам с помощта на приятели и наема работилницата.
„Всичко и тогава, и сега правя на принципа проба - грешка.
Първоначално начертах шест вида рамки, две от които показах на оптик
и той каза, че не стават. Седнах вкъщи, мислих, пробвах, чупих и
накрая успях.” Първият му чифт е готов през 2012 г. и прилича на
онзи южноафрикански модел - прав, без извивки и възможност за
регулиране, но се пази от сантимент в работилницата. С времето
моделите стават все по-сложни, интересни, самоукият дърводелец
измисля инструменти и начини как да огъва дървото, намира гъвкъви
панти и очилата му вече не отстъпват по форма и удобство на
скъпарските ширпотреби в магазините. Боите, с които очилата
получават цвят, са еко - използват се за детски дървени играчки,
издържат на мокрене и на замърсяване. Стъклата са италианска и
немска пластмаса с UV защита и поляризация, но Димо вече е готов и с
първите с „истинско стъкло”. „Не е лесно. Трябваше да измисля как да
вкарам стъклото в рамка, която при по-силово огъване се чупи.”
|
Днес всеки чифт на Димо е уникален - шарката на дървото никога не е
една и съща, всеки детайл минава през ръцете му, има си личен номер
и надпис или картинка „по желание на клиента”. Цените започват от
350 лв. за рамка. „Тук не купуваш чифт очила, а заедно ги създаваме.
На пазара има вече купища модели, но моите са уникати. Ако някъде
навън кажеш, че си се сдобил с ръчно правени очила за няма и 200
евро, вярвай ми, ще ти се изсмеят в лицето”, отсича майсторът.
Най-голямото серийно производство на .dwood е 69 бройки от First Gen
(първо поколение). Поредицата също идва с уникален код, ръчно
правена кутия, ключодържател, чип за 10-процентна доживотна отстъпка
и идеята, че си сред първите и единствени 69 щастливци. „Останали са
само десетина бройки”, разсеяно обяснява Димо, защото по-интересни
днес са му цайсите от новата серия Goldiz. Колко бройки е тя обаче,
никой не знае. Дори и Димо, защото днес решава едно, а утре се буди
с коренно различна идея.
Сам си е шеф
За две години момчето не е дало нито лев за реклама. Всичко става с
приятели, от уста на уста. „Харесват очилата, пробват, препоръчват,
канят ме на събития. Скоро изпратих и няколко чифта на приятел,
който отваря бар-ресторант в Милано.” Има си и чирак. „Още не е
готов да направи един модел от - до, но има време. Пък и планът ми е
очилата да са само началото - кутиите, ключодържателите и всички
дървени закачки, които вървят с тях, го подсказват”, споделя Димо,
но отказва да продължи с подробностите за бъдещите си творчески
планове. „Случвало ми се е да споделя и скоро да видя идеята си
реализирана. Пък и вече има разузнавачи - идват в работилницата уж
за поръчка и после се пробват. Няма лошо...”
Твърди, че не следи конкуренцията по света. „Човек на визията съм,
ще погледна нещо и неволно ще започна за сравнявам и да копирам, а
не искам. Наблюдавам само един американец, който прави първите си
гаражни модели през 2005 г., а днес произвежда по 700 чифта на
седмица и има 50 магазина”, допълва Димо. Проблеми, естествено, не
липсват и в този джобен бизнес. „Едно момиче поиска да направя очила
на гаджето й за рождения му ден. Направих ги, но се оказа, че са му
криви. В началото си мислех, че грешката е при мен, но после го
помолих да премери още няколко готови модела в работилницата -
всичките стояха накриво. В крайна сметка, вместо да умувам, да кривя
и да пиля, му направих чисто нови очила. Защото беше готин! Пък и
мразя някой да не е доволен.”
Така действа Димо - импулсивно. Все още не прави и половината бройки
на месец, за да си покрива наема и да изкара нещо за себе си, но не
му пука. „Имах възможност да остана в Южна Африка и да работя, но
имам един проблем - не обичам някой да ми казва какво да правя.
Искам сам да взимам решенията... Абе не обичам да ме командорят.
Ето, виж тези очила! Специални са. Защо ли? Защото така съм решил.
Не се продават! Или ще ги подаря, или ще ги дам за никакви пари на
някого, който ме изкефи... Представяш ли си как искам да дам очилата
на някой готин човек и друг отгоре ще ми каже: Не може. Е как да не
може...” Разговорът в работилницата внезапно се проточи. Мърдане
няма.
Статията
се публикува със специалното разрешение на сп. Тема |
.gif)