|
Шегата: „Ей, не се намери обществен строй за нас“, изобщо не е
смешна
Веселина Седларска
„Здравейте, г-жо С.! Чета вашето списание, защото ми дава отговор на
много въпроси. Напоследък обаче се питам нещо, което едва ли само аз
се питам, а никъде не съм прочел нищо по темата. С доста хора съм
работил и общувал, докато накрая разбрах, че се делят на две групи.
Едните са тъй наречените предприемчиви хора, те са готови да
рискуват, да опитват, даже и да губят са готови. Другите са точно
обратното, те искат спокойствие и гаранции, примиряват се само и
само да имат сигурност. Тия две групи не се понасят като кучето и
котката и ще се бият, докато светът легне на смъртен одър. Най-общо
казано, за едните е добър социализмът, за другите капитализмът. Не
може ли да се измисли обществен строй, който е добър и за двете
групи хора?“
Не зная дали светът ще легне на смъртен одър, но главният герой на
книгата, която чета, вече е легнал. Той е най-известният кулинарен
критик на Франция. Човек от парижкия каймак, пред когото трепери
всеки ресторант. Една добра негова рецензия гарантира просперитет,
една лоша негова дума може да срине бизнеса. И ето го на умиране.
Лежи най-отгоре на обществото като черешка върху торта и точно
толкова самотен. В тези последни часове глад по някакъв неутешим
вкус витае в душата му, но той не може да си спомни на какво е този
вкус. А точно този вкус ще го спаси, ще го върне към живота. Само че
той не може да го налучка. Затова започва да прожектира живота в
главата си и да търси – дали не е хлябът на детството, или
шампанското от онзи блестящ коктейл, а може би сметаната на мадам… и
т.н. Нижат се спомените на един бляскав, успешен, охолен живот,
който в този момент вече изглежда суетен, празен, пропилян, нанесъл
рани на всички, които са заслужавали обич, защото не е останало
време за най-близките от амбицията да покоряваш най-високостоящите,
най-престижните. Ще ви кажа дали е открил спасителния вкус, остават
ми малко страници до края. Но ми хрумва, че ние приличаме на него,
търсим нещо, което не знаем какво е и дали изобщо го има, но
съзнаваме, че ни е много важно, спасително важно.
Здравейте, г-н М. Да не би да ви да вдъхновихме за този въпрос с
темата си за Виктор Орбан? Както се знае, той прави опит да ашладиса
комунизъм на капитализъм и национализъм на евроатлантизъм. Въпросът
ви е сложен, затова не му подхожда прост отговор. Простият отговор
би бил: социален либерализъм е системата, която търсите. Само че, за
да я намерите, трябва да се върнете в Европа в годините след Втората
световна война. Или пък да отидете в някакви далечни години напред,
когато либерализмът ще се е излекувал от разочарованията, нанесени
от неолиберализма, а думата социализъм вече няма да се свързва с Уго
Чавес или със Северна Корея и така двата сега много компрометирани
термина ще може да застанат един до друг в най-чистите си смисли.
Това може и да стане някога, но не ви върши работа точно сега. А аз
искам да съм ви полезна след такова писмо. Някак по-лесно щеше да е,
ако бяхте казали на колко години сте. Аз съм на много години, живяла
съм т.нар. комунизъм и т.нар. демокрация. Половината ми живот мина с
набиване на марксистката представа, че „битието определя съзнанието“,
другата половина – под знака на либералното схващане, че „съзнанието
определя битието“. Уверявам ви, че нито едното, нито другото е вярно.
Ще ви шокирам ли, ако ви кажа, че за мислещите хора комунизмът беше
по-лесен за живеене? Но не защото нещата бяха предвидими и
гарантирани. Това са клишета, г-н М., нито бяха предвидими, нито
гарантирани, особено за мислещите, почтените към себе си хора. Не ни
липсваха важните неща – работа по разпределение веднага след
завършване, ведомствено жилище след 5-6 години, автомобил след
десетина години в списъка на „Мототехника”, профсъюзна почивка всяко
лято. Живот на отсечки, живот с хоризонт, планирай колкото ти душа
иска. Но какво да планираш – пътуване в чужбина? Собствен бизнес?
Имахме важните неща, нямахме най-важното – свободата. Особено
свободата да избираме.
Но не затова беше комунизмът лесен за живеене. А защото се
чувствахме живи. Не само защото бяхме млади, чувствахме се живи,
защото отричахме този живот. Парадоксално, нали? Едно оковано,
измислено, наблюдавано, зависимо подобие на живот ни караше да се
чувстваме живи, защото не искахме да го живеем. И да се чувстваме
почтени, защото не го утвърждавахме. Даже понякога да се чувстваме
герои, защото го отричахме кой докъдето му стигаше храбростта. Но
най-вече защото не се чувствахме самотни, тъй като в цялата тази
мижава откъм резултати завера се преживявахме като общност. Имаше
съзаклятие. Публиката живееше в съзаклятие с актьорите, читателите –
с журналистите. Да търсиш думата цяла нощ, за да се провре тя през
цензурата, но и да казва непозволеното, да я отпечатат, да ти каже
читател с намигване: „Четох, четоооох“, да запеят всичките ти клетки,
че си надхитрил непобедимото – да, много дребно, много смешно, но те
кара да се чувстваш жив, човек със страст. Тази страст е питателна
за човешката душа, защото тя не носи пари. Тя носи приятелства,
доверие, уважение, смисъл. Тази страст си отиде, няма я. На нейната
територия бяха построени моловете.
Нито за миг не съм искала това време да се върне. Ще ме извините,
г-н М., че принизявам разговора, но се изкушавам от една весела
случка. Трябваше да се срещна с полякиня, която лежеше в сливенския
женски затвор за наркотрафик.
И тъй като беше около Коледа, реших, че е подходящо да отида на
интервюто с няколко портокала. Тя ги погледна с безразличие, каза:
„Барбара не иска оранжи, Барбара иска либерта!“ Така си е, всеки
предпочита свободата предпортокалите. Да не говорим, че при
комунизма нямаше нито оранжи, нито либерта. Либерализмът е свобода,
при него би трябвало да се чувстваме още по-живи, още по-страстни от
преди и пълни със смисъл по един съвсем нов, невъзможен при
комунизма начин. Но не, ние изобщо не се чувстваме така. Защо? –
това е всъщност въпросът ви според мен.
|
Ще го кажа по възможно най-директния, най-оголения начин:
либерализмът ни излъга точно колкото комунизма и точно в каквото ни
излъга комунизмът. Комунизмът обещаваше, че ще вземе от всекиго
според способностите и ще даде всекиму според потребностите. Нищо
подобно не се случи. Либерализмът обещава, че всеки ще получи
толкова, за колкото е положил усилия, риск, знания, предприемчивост,
работа, работа, работа. Нищо подобно не се случва. Двете коренно
противоположни системи ни поднесоха една и съща лъжа, една и съща
илюзия – за справедливост. Справедливостта се оказа еднакво
негарантирана, дори непостижима както при комунизма, така и при
либерализма. Само че сега това чувство е по-тежко за преживяване.
При комунизма чувството за несправедливост беше просто и само тежка
за понасяне несправедливост. Сега несправедливостта е спънка към
успеха, а успехът е единицата мярка при либерализма – за ценността
на човека, за самочувствието, за себеуважението, за статута, за
всичко. Успехът е иконата, пред която либерализмът шепне своите
молитви. Ако не си успял, ти си некадърен, ти си будала, ти си
жалък,ти си виновен пред децата си. Ако не си успял – ти си никой.
Кои успяха? Тези, които не беше справедливо да успеят. От такъв вид
гняв не се чувстваш жив, а тревожен, объркан, компенсиращ.
Компенсиращ с какво? С консумация, разбира се. Щом успехът сега се
измерва с възможностите да потребяваш – храна, дрехи, тела,
автомобили, любови, апартаменти, яхти – ти се втурваш да го правиш,
за да не изпаднеш от състезанието. Непрекъснато гледаш как се движи
другият по съседната писта и загубваш представа, че финалът се
отдалечава с по-голяма скорост, отколкото твоето тичане. Никога няма
да можеш да имаш най-добрия телефон, защото, докато разгледаш
току-що купения, те вече са измислили следващия модел. Ще се
задъхваш, ще тичаш до припадък, ще гониш крайната цел – насладата,
великата наслада, най-после достъпната наслада. Обаче вместо до нея
стигаш до депресията. И за да изгониш депресията, хукваш по новата
обиколка. Депресираните хора са чудесни купувачи, те си въобразяват,
че могат да напълнят дупките в душите си със стоки. Първо да
направим хората пациенти, а после клиенти – името на този обществен
строй е консумеризъм. Ние живеем в него, г-н М. Ами тъй бленувата
свобода, защо не й се наслаждаваме, ще попитате вие. Защото засега я
притежаваме в онази нейна некрасива форма, която народът е нарекъл
слободия. Произвол. За свободата се иска интелектуална отговорност,
която ние загубихме някъде по обиколките на несправедливото
състезание по успяване.
И свободата се оказа сложно нещо, г-н М. Свободата да крадем, да
речем. Когато една икономика се разпада и разграбва, когато
емблемата на успеха е забогатяването, когато успехът е приравнен към
доказателството, че си кадърен човек, това някак автоматично
превръща свободата в свобода да откраднеш завод. Ако заводът е ей
там и чака някой да го отмъкне, ако открадването му е белег за
успех, ако успехът е доказателство за твоята ценност, колко човека
ще се сетят, че истинската свобода е да избереш да НЕ откраднеш? В
такъв случай сега у нас хората са в три групи. Първата, която
открадна и сега се преживява като успешна. Втората, която не посмя
или не бе допусната да открадне и сега се изживява като прецакана,
даже виновна, защото не е осигурила добро битуване на семейството. И
трета, на която и да й тикаш завода в ръцете, тя го връща. Така че
хората не се делят само на онези две групи, за които ми пишете, а и
на още много групи по различни признаци. Няма такъв обществен строй,
който да даде универсален идеологически отговор на всички хора и
групи. Отговор за всички няма, има отговор за всеки и всеки трябва
да си го намери.
Я да видим какъв отговор намери за себе си героят на книгата,
обикновено главни герои стават хора, чиито отговори се отнасят за
много хора. И така, лежи на смъртния си одър най-известният
кулинарен критик на Париж и се опитва да си спомни вкус, който е
последната му връзка с живота, който може да го накара да се
почувства жив. Кленовият сос върху пържолата на този прием,
трюфелите на онзи коктейл…? Не и не. Съпругата му, впрочем
пренебрегвана цял живот от него заради бляскави жени, следи устните
му, за да чуе храната и да му я достави веднага. В един момент той я
казва, някакви известни френски шоколадови бонбони. Тя веднага праща
родственик в най-луксозната парижка сладкарница на бул. „Осман“,
защото от рецензиите на мъжа си знае, че там се произвеждат
най-добрите подобни десерти. Обаче критикът мълви от леглото: не, в
никакъв случай от тези, искам ги в обикновеното целофанено пакетче,
каквито продават в кварталния магазин.
Не мога да ви кажа нищо по-добро от това, г-н М. Това, което може да
ни вдигне от леглото за живот, са обикновените старомодни ценности –
почтеност, дълг, отговорност, вътрешна цялостност, достойнство и
други такива залежали поради неупотреба стоки. Гладът по тях не може
да бъде утолен с великолепието на разточителството с насладата.
Колкото и да е креслив този разплискващ ни живот, в някакъв момент
търсим шепота на най-обикновеното, забравеното, пренебрегваното,
защото то е истинският живот. И тогава разбираме, че не успехът,
постигнат на всяка цена, е мерилото. А колко близо до себе си сме
живели. Няма значение общественият строй, изборът е личен. Книгата
впрочем се казва „Гурме“, автор е Мюриел Барбери, не е преведена и
издавана у нас.
Статията
се публикува със специалното разрешение на сп. Тема |
.gif)