|
Хората от един софийски квартал си припомниха, че най-важните неща в
живота все още са безплатни
Елица Димова
Снимки Кирил Константинов
Студът щипе отрано в мъгливия зимен следобед. Близкият парк вече е
тих и малкото детски гласчета в далечината са единственият ориентир
по калната улица. Около „Седемте рилски езера“ стъпвам внимателно и
само светлинката от телефона ме спасява от цопване до глезен в
локвата. Най-малко! Така наричат хората от квартала тясната улица „Бетовен“,
зяпнала най-отпред на парка „Гео Милев“. Суетнята в съботния ден тук
е нетипична - пред единственото ярко светещо място се мотаят майки,
бащи, баби, дядовци и гордите им наследници, а ароматът на печен
хляб надвива натрапчивата миризма на зима и тегли все по-силно към
новоизлюпилата се фурна.
„Какъв хляб месите“, достолепна дама пита усмихнатото до уши момче
на входа на Хлебна къща София - фурна „Надежко“. Припрян съпруг
подпира колело, опитва от панерите, пълни с топли квасени филии, а
съседските деца влизат като у дома си, явно надушили мястото още
преди седмица. Светло, ново, уютно и ухае вкусно. Още от вратата
дългата маса, посипана с брашно, тесто, сладки и детски ръце, пипащи
доволно в бъркотията, дърпа всеки прекрачил прага му. Пък и плакатът
за „добре дошли”:
Not high tech, but high touch
звучи обещаващо. Живка Гарагушкова кръжи наоколо от час. Уж наднича
към фурните с хляб, но като войник на пост и за миг не изпуска от
поглед двете брашнени мишлета на масата с тестото. „Вчера разхождах
внучката в парка и младият мъж от фурната ни срещна на алеята. Беше
толкова усмихнат - не можех да повярвам на очите си. И, естествено,
не можах да откажа на поканата му. Попаднахме в това чудно място -
цял следобед децата месиха, правиха сладки, съчиняваха приказки в
театъра на трохите, пекоха и похапваха вкуснотии, затова днес
доведох и другите си двама внуци.“
Живка е баба на четири внучета, които редува през уикенда. Няма
представа какво е това място, коя е къдрокосата Надежда, която тази
вечер ще разказва за приключенията си в Етиопия, нито защо събитията
тук са безплатни. „Това момиче е страхотна чаровница и се радвам, че
е избрала нашия квартал. Преживях нещо много хубаво - нещо, което в
ерата на моловете и шумните детски кътове рядко се случва. Различно
е, пък и е полезно дори и за мен“, намига Живка.
Вечерта в „Хлебна къща София - фурна Надежко” настъпва бързо. В
единия край на дългата стая шепа родители са заболи носове в книгите
по антропология, психология и екопедагогика, хлапетата им вдигат
кълба от брашно, а Надя звъни за пореден път по телефона. Изглежда
угрижена: „Етиопците ги няма! Не вдигат телефона, май са се изгубили
в тази мъгла...“ И все пак се смеем - дано не са потънали в „Седемте
рилски езера“ на ул. „Бетовен“...
Надежда Савова е онова момиче с докторска степен по антропология от
Принстън и титла на географското дружество на „Нешънъл джиографик” -
„Пътешественик с мисия на 2012 г.”, което през 2009 г. отвори
първата Хлебна къща в Габрово
„Св. Христофор”, а малко след това заработи и втората в Златарица.
През годините къдрокосата антроположка натрупа опит с брашното,
обичаите, поверията и отношенията между хората в Бразилия, Етиопия,
Индия, Китай, Корея, Чили, Канада, Италия, Великобритания... По пътя
си Надежда никога не отседна в хотел, а гостуваше в домовете на
местни семейства и с времето разбра, че хлябът не е просто вкусен
повод за среща, а сила, която ни събира и стопява уж непримиримите
различия.
„Хлебната терапия намали агресията сред криминално проявени в Лондон,
а фурната в Златарица успя да сплоти власи, роми, турци, помаци и
българи. В Барселона слепи хора месиха хляб заедно със зрящи, но със
завързани очи и това съвсем скоро ще се случи и в София...”, допълва
Надежда. Мечтата й да създаде Мрежа от хлебни къщи - социални
предприятия, в които различни хора и маргинализирани общности си
помагат, общуват, споделят опит, знания, умения и приятелство, вече
се сбъдва. Концепцията й е призната като уникален световен модел от
Slow Food International (www.slowfood.com), а след Габрово,
Златарица, Велико Търново, Стара Загора, Пловдив и десетките хлебни
инициативи и терапии с хляб в Сърбия, Бразилия, Аржентина, Перу,
Южна Корея, Швейцария, Таджикистан и др. от месец заработи и
софийската фурна „Надежко”.
Голямата крачка е трудна - в столицата с високите наеми и многотията
от предлагане идеята „социално предприятие” все още предизвиква
объркани погледи, но пък нали животът обича смелите: „От години
мечтаех за фурна в София, но мрежата не се финансира отвън и е
трудно - издържаме се сами, продаваме хляб, за да покриваме
разходите и безплатните инициативи, които организираме. Но появата й
е свързана и с друга промяна в живота ми - омъжих се! След сватбата
със съпруга ми имахме прилична сума за сватбено пътешествие, но
вместо да стегнем куфарите, той ми каза: Ще опитаме!”, и лицето на
Надя пак засиява.
От близкия плот, отрупан с панери с топъл хляб, Стефан подхвърля
небрежно: „Исках да й помогна...” Звучи като човек, който няма какво
да губи, нищо че само допреди няколко месеца трупа стаж не къде да
е, а в Google и в биографията му са подредени: политология в
Софийски университет, социология в Тренто и седем години, преминали
в изследване и развитие на алтернативната на консуматорското
общество наука - екопедагогика. „Като малък исках да се занимавам с
нещо близко до земята и животните - днес част от градските деца не
знаят защо е полезно да засадиш дърво, но ние с брат ми сме
израснали в къща с градина и добитък, засаждали сме зеленчуци, които
сме продавали на пазара, и това ме правеше щастлив. Затова реших да
стана ветеринар, но докато порасна, всичко в България беше разрушено
и се заех с политологията, за да поправя нещата. После видях, че
проблемът не е у нас, а е глобален. Тръгнах към международната
политика и седем години от живота си прекарах в учене, но признавам
си - отчаях се! Осъзнах, че ако искаме светът да стане по-добро
място за живеене,
няма нужда от глобални мисли
просто трябва да правиш добро там, където си”, обяснява личната си
философия Стефан Григоров. Съзнава, че фурна „Надежко” е риск, и то
не малък, но не това е важното в момента. „Тук ни е
|
хубаво - работим за себе си, осъществяваме мечтите си, прилагаме
наученото през годините. Всеки ден месим по десет хлебчета, които
даваме на бедни хора и създаваме приятелства. Важното е да правиш
нещо добро, пък дали това добро ще стане или не, си е Божа работа.
Има неща, които човек, колкото и да се напъва в живота, просто не
стават, а други се случват с лекота...”
Докато Надежда се занимава с лекциите, общностното месене на хляб,
хлебната терапия, театър на трохите и развитието на социалната мисия
на фурната, Стефан и брат му Кирил - дипломиран с отличие психолог в
Италия, са посветили дните и много ранните си сутрини на месенето на
квасен хляб. „Като студенти живеехме по осем-десет души в едно
общежитие и се научихме да си правим хляб. Този по 1-2 евро в
магазина беше ужасен, а пък и кой може да устои на домашния...
Въведохме си график и така винаги имахме топъл хляб”, допълва Кирил,
който заедно с Надя три години изследва как хлябът и работата в
групи влияят на хора с депресии, аутизъм, шизофрения, на жени жертви
на домашно насилие и разработва специални арт терапии и игри за
Мрежата от хлебни къщи. „Психологията е само част от причината да
съм тук заедно с Надежда и брат ми. Приемам къщата като притегателен
център за хората от квартала, защото днес живеем във време, в което
не познаваме съседите си. В Италия например един мъж създаде Фейсбук
страница на улицата, на която живее, и покани всичките си съседи в
нея. Започна да организира събития и така хората се опознаха...”
Хлебна къща София - фурна „Надежко” вече чака първите си групи от
два центъра за хора с умствени увреждания, един старчески дом и дом
за сираци, които ще месят хляб с хората от квартала. „На съседите ни
им е трудно да разберат какво точно правим, нищо че в чужбина всяко
второ кафене, фурна или магазин вече е социално предприятие. Но
помагат - купуват редовно хляб, за да издържим”, допълва Надежда.
Мечтае в София да се случи онова, което вече е факт в Габрово. „От
2009 до 2013 г. всяка седмица организирахме общностно месене с
децата от близкия дом за сираци и след някоя и друга година две
момчета и едно момиче поискаха да изучат занаята при нас. Вече бяха
на 18 г. и трябваше да поемат по своя път.” И тогава не е лесно - в
онзи момент фурната е само за малки хлебни инициативи, но хората в
града помагат - даряват стари печки, фурни, мебели, габровската
болница прави ремонт и дава старите си лампи на Надежда и нещата
някак потръгват. „След това кандидатствахме по проект, купихме нови
машини и днес къщата се самоиздържа. Така че социалните предприятия
вече са две - на шега ги наричаме
социален франчайз” смее се Надежда.
Вечерта, посветена на обичаите и хляба в Етиопия, вече закъснява
неприлично. От час телефонът на гостите от Източна Африка дава заето,
а мъглата пъпли все по-гъсто в мрака. „Избрах Етиопия за първата
лекция в София, защото ми е любима. Това е друг свят! Празнувала съм
там Рождество Христово, Нова година и Йордановден - всичките дни
местните спят на слама, ако изобщо мигнат, защото денонощно обикалят
улиците със свещи, икони и пеят християнски песни. Месят огромни
кръгли хлябове като палачинки (инджера) и ги разнасят в плетени
кошници на главите си. Бедни са, но невероятно добри и щедри хора.
Милион пъти съм се питала защо тези племена и изобщо защо бедните
народи са по-щастливи от нас? И днес съм напълно убедена, че те не
са по-щастливи от нас, но са по-благодарни. Това е разликата -
благодарни са за най-малките неща в живота си, защото знаят какво е
да нямаш...”
Подпряла ръка на дългата маса, отрупана с деца, Надежда звучи като
живата закваска на това чудновато място. „Време е да си припомним и
да научим децата си, че най-хубавите неща в живота са безплатни -
отношенията между хората, здравето, любовта, семейството,
спокойствието, жестът да дадеш, да засадиш градинка, да си отгледаш
зеленчук... Технологиите ни объркаха и днес всичко има нужда от
преосмисляне.” Докато това се случи, Надежда ще чака на вратата на
хлебната си къща с обяснението, че тази безкрайно дълга набрашнена
маса е нашата точка на единство, която руши различията и събира
хората без значение от цвета на кожата, вярата, способностите,
знанията и нравите. „С една-едничка цел - да замесим любов помежду
ни."
Статията
се публикува със специалното разрешение на сп. Тема |
.gif)