Съвместна рубрика на сп. ТЕМА и Filibe.com

 

 

Магията Байкал

Сибирското езеро, побрало 20% от световните сладководни запаси, има да решава доста екологични проблеми, но водата му все още успява да се запази чиста благодарение на рачето епишура. Може би помага и вълшебната скала Шаманка

 

 

Кристина Николова

Москва-Иркутск-Олхон

 

Байкал.
Прозрачна вода, прозрачно небе, ярко слънце, отскачащо на хиляди малки слънчеви зайчета от слюдата в скалите по отсамния и по далечния отсрещен бряг... Покой и красота, райско единение с природата.
Но небето не е само синьо, в него изпъква нещо, което се приближава, сгъстява силуета си, лети насам... Завод с комини! Като истински! Но знам, че не е. Чела съм много за това вълшебно място и знам, че в ясни дни слънчевите лъчи, водното огледало и въздушните течения тук може да ни сервират ей такива миражи.
Чела съм също, че водата в езерото е уникална, може да се загребва и да се пие направо, обогатена е с кислород многократно над обичайната норма, а ако се вземе от дълбините - 400 метра под повърхността и 100-300 метра преди дъното, тя е и лековита.
Хазяйката безуспешно ме кара да опитам такава вода - подава ми я в чаша, оставя пълна кана в стаята. Не мога. Пречи ми миризмата. Не, не на водата - тя си е кристално чиста наистина. Миризмата от тоалетните. Те са на двора, до „душ кабината” - дървената барачка с метален казан отгоре, в който водата за къпане се нагрява от слънцето.
На острова няма канализация. И в крайна сметка всичко, което се събира по септичните ями на тоалетните или се стича от „душ кабините”, очевидно отива в езерото.
То е огромно - дълго е почти 700 км, широко е между 25 и 80 км, дълбочината му стига до 1642 м. А

биосферата му е толкова устойчива

че все още успява да се справя с човешкото замърсяване и не допуска то да влияе съществено на качествата на вълшебната вода.
Но аз все пак така и не се престрашавам да отпия от каната на хазяйката. Задоволявам се с пластмасовите бутилки в семплото магазинче, пред което никога не липсва ленива групичка сумрачни и подпийнали от сутринта мъже. По-рано са се прехранвали от рибния завод на острова, но след фалирането му само някои от тях успяват да изкарат по нещо от туристи като нас с разходки с лодки...
Тези мои летни спомени от пътешествието ми до остров Олхон - едно от най-красивите места в езерото Байкал, ме връхлитат насред суровата руска зима. Тя вече е смразила не само Москва, където уча, но и магнетичното сибирско „море”, покривайки го чак до пролетта с блокове от най-чистия лед на света. Поводът пред очите ми пак да оживеят красотите на Байкал, а в сърцето ми да се пробуди запленилият ме завинаги негов дух, е решение на руското правителство да отпусне внушителна субсидия от 56 милиарда рубли (68.3 рубли=1 евро) за опазването на това невероятно природно богатство.
Научавам, че част от сумата ще се инвестира в изграждане на канализация, на повече очистителни съоръжения и депа за отпадъци. И това е наистина жизненоважно - не само за селищата като Хужир на остров Олхон, където бях заедно с група приятели, но и за многобройните товарни, туристически и фериботни кораби, които кръстосват езерото и чиито отпадъци също често отиват направо във водите му, защото на сушата липсват достатъчно депа.
Специлно внимание ще бъде отделено на онзи завод, който видях в миража. Това е

Байкалският целулозно-хартиен кобминат,

който бе окончателно закрит в края на 2013-а, но преди това в продължение на близо половин век развиваше своето далеч не безопасно производство на самия бряг на езерото. Още при пускането на предприятието в експлоатация през 1966 г. в тогавашния СССР се надига мощна съпротива от страна на учени и специалисти по опозване на околната среда, че отходните води от производството, които се изливат в Байкал, ще съсипят езерото и уникалната му екосистема. През 1970 г. излиза дори много нашумелият по онова време игрален филм на класика на съветското кино Сергей Герасимов „Край езерото” с участието на звездите Василий Шукшин и Наталия Белохвостикова, чийто сюжет също се върти около комбината и съдбата на Байкал.
Може би това е първата толкова голяма екологична битка от онази епоха, благодарение на която предприятието е поставено под засилено наблюдение и е снабдено с мощни пречиствателни съоръжения. Но за закриване не може да става и дума - продукцията се води стратегическа, защото видът целулоза, който се прави там, се използва във военното самолетостроене.
След разпадането на СССР и след появата на нови технологии дейността на комбината постепенно замира, той задължнява и през 2008-а спира да работи. През 2010-а обаче пак влиза в експлоатация, вече с нов мажоритарен собственик - алуминиевия крал и милиардер Олег Дерипаска. Твърди се, че целта е предприятието поне да изработи парите за дълговете си, поети от Дерипаска. Все пак руското правителство, което притежава 49% от комбината, окончателно го закрива в края на 2013-а.
С това обаче рискът от замърсяване на Байкал не изчезва. Оказва се, че през годините, докато предприятието е работило, в специални хранилища са натрупани около

6 милиона тона токсични отпадни материали

от преработената дървесина, най-вече лигнин, тоест органични съединения, смесени с киселини. Те трябва да бъдат извозени и погребани някъде другаде, далеч от Байкал, който може да загине, ако някое по-силно земетресение (а такива тук не са рядкост), наводнение или свличане на почви отнесе съдържанието на хранилищата в езерото. Вероятно именно в тази задача ще бъде инвестирана сега и част от правителствената екосубсидия. Решението на проблема не е лесно, защото за извозването на такова количество отрови ще се наложи строеж на специална жп линия, като транспортирането ще отнеме и много време - все пак една цистерна поема само по 60 тона, а там има 6 милиона тона...
Множат се и идеите как да се преустрои и да се използва материалната база на бившия комбинат така, че да даде хляб и на хората, които са останали без работа след закриването му. На него и на съпътстващите го производства са разчитали повечето от жителите на 14-хилядния град Байкалск, изникнал именно покрай комбината. Едни предлагат халетата с вече спрелите да пушат комини да станат музей на природните територии под особен надзор, други смятат, че тук може да се разположи глобален дата-център (хостинг за сървъри и мрежово оборудване), трети мечтаят това да е игрова зона в рамките на обширен туристически комплекс.
Туризмът наистина може да даде много на целия обширен район около Байкал, но може и много да отнеме, ако не се развива внимателно и в хармония с най-скъпоценното богатство тук - неповторимата природа. Байкал е най-големият в света сладководен резервоар - съсредоточава 20% от годната за пиене вода на планетата. В него се вливат над 300 реки, а извира само една - „дъщеря” му Ангара.
Езерото се смята не само за най-дълбокото, но и за най-древното на света - дават му 30 милиона години. Допуска се, че това е

зараждащ се океан

защото бреговете му се раздалечават всяка година с по 2 см. Тук виреят над 3000 животински и растителни видове, като около 80% от тях са ендемични - не се срещат никъде другаде на планетата. Такава е например нерпата - специфичният вид байкалски тюлен. А също и байкалската епишура - микроскопичното жълто раче, дълго едва 1.5 мм, което има главната заслуга за постоянно поддържаната чистота на езерото. То обитава всички слоеве на водата и формира до 90% от биомасата в Байкал. Пропускайки постоянно водата през тялото си, епишурата я и пречиства. Един екземпляр например е в състояние да неутрализира по една чаша нефт дневно. Водата в езерото е толкова чиста и прозрачна и съдържа толкова малко минерални соли, че може да се ползва като дестилирана.
От януари до май Байкал е покрит с лед с изключение на малък участък от около 15-20 км - точно там, където извира Ангара. Ледът често се нацепва от дълги по десетина километра пукнатини с ширина 2-3 метра, благодарение на които рибите не загиват от липса на кислород.
Но аз все пак видях Байкал през лятото, което е най-подходящият сезон за туризъм тук - освен ако не сте добре трениран и екипиран търсач на „ледени” усещания. Лятото тук е щедро. Не толкова на жеги, колкото на изобилие от слънчеви часове - те са 2500 годишно, колкото в Испания.
Поех към свещеното сибирско „море” заедно с мои състуденти французи, с които учим заедно в Москва. Те не искаха и да чуят за самолет - държаха преживяването да започне непременно с пътуване от Москва до разположения на Ангара Иркутск

с влак по Транссибирската магистрала

Тази жп линия, строена от 1891 до 1916 г., свързва Москва и Владивосток и със своите около 9300 км,

 

 

Единствените в света сладководни тюлени - нерпите обитават езерото Байкал

 

Водата е чиста, но намалява. Нивото на водата е само с осем сантиметра над минимума от 456 метра, разрешени от руското правителство. Това е най-ниското ниво от 60 години насам. На спешно заседание идната седмица, руското правителство ще решава дали да позволи  ползването на водите на езерото за промишлени цели да продължи и да подмине минимума. Водите на Байкал захранват ВЕЦ-а и водобснабдяването на Иркутск и снабдяването с ел.енергия на един от най-големите руски заводи за производство на алуминий.

 

 

изминавани за 7 дни, се смята за най-дългата в света. В западната литература и особено във Франция е описвана доста романтично. Реалното днешно пътуване по нея обаче не е най-доброто попадение за туриста. Не можеш да си купиш комбиниран билет, да речем, до Иркутск, както беше в нашия случай, и по пътя да слизаш да разглеждаш градовете, през които минаваш (Челябинск, Омск, Красноярск), а после да продължаваш със следващия влак и със същия билет. Не, ако искаш да слизаш, трябва на място да си купуваш билет за следващата отсечка. Което е трудно да стане през летния туристически сезон, когато всички пътуват и билети просто няма. Така че ни се наложи само да гледаме през прозорците - и така цели 4 дни, докато стигнахме Иркутск.
Този 600-хиляден град е разположен там, където река Иркут се влива в река Ангара, само на 66 км от брега на Байкал. Основан през 1661 г. като крепост. Понеже в онези времена всичко се правело от дърво, а често имало и пожари, до днес не е запазена нито една оригинална посторйка от зараждането на града. Първите каменин сгради са от ХVІІІ век и са църкви. Една от най-красивите днес краси крайбрежната улица на Иркутск - това е Богоявленската катедрала.
Векове наред Иркутск е бил място на заточение. Тук например са изпратени

избегналите смъртна присъда декабристи

- офицерите, които вдигат антицарски бунт на 24 декември 1825 г. Благодарение именно на декабристите до нас са достигнали ценни описания на местни традиции и природни забележителности. Иркутск е бил средище и на златотърсачи, и важен пункт в руско-китайската търговия. Днес е университетски център с над 100 000 студенти, тук са развити самолетостроенето, хидроенергетиката, хранителната промишленост (главно рибната).
В Иркутск е лесно да се намери подслон в някой от многобройните и евтини хостели, откъдето също така без проблем се договаря и транспорт до Байкал. Обикновено това е малко бусче, в което се комбинират няколко групи туристи.
Нашата цел бе да стигнем до остров Олхон, за който знаехме, че е най-красивият и най-големият в езерото - 73 км дълъг и 15 км широк. Той е в средната му част, близо до западното крайбрежие. От Иркутск дотам има 256 км, но пътят е лош и затова пътуването ни продължи към 4-5 часа. После се прехвърлихме на ферибот, който прекосява т.нар. Малко море - протока между сушата и острова. Малкото море е сред плитките места в Байкал, слънцето успява да нагрее водата тук и затова тя става за къпане. Иначе в по-дълбоките си места Байкал е студен и през лятото, стига максимум до 10-12 градуса.
Името на Олхон идва от бурятската дума ойхон - горичка. Една трета от острова е залесена. А бурятите са коренното местно население, те са от една група с монголците.
Най-голямото селище на Олхон е основаният през 1946 г. Хужир, където се настанихме и ние. Там живеят около 1200 души - това са 80% от всички обитатели на острова. Между тях има и буряти, и руснаци. Някога тук е имало лагер за политзатворници, имало е и рибен завод, който вече не работи. Сега местните хора разчитат главно на туризма. Подслон може да се намери или под наем в малките частни дървени къщички, или в по-големите туристически бази, които обаче също са изградени като комплекс от къщички в местен стил. Малкото магазини, интернет кафенето, дори училището и музеят сащо са в дървени посторйки.
Островът е разочарование за онези, които търсят някакви специални атракции и забавления, но е рай за всички, които искат да се слеят с природата, да се насладят на приказни гледки, да се заразят от магическия дух на Байкал. Точно тук е и най-голямата светиня на шаманистите в Азия - издадената в езерото

двуглава скала Бурхан, наричана също Шаманка

Тя е от бял мрамор, но на един от склоновете й към водата се е очертало петно от по-тъмна порода, което е с формата на поседнал дракон. Под скалата има и пещера.
Край това място местните шамани често отправят свои молитви, изпълняват ритуални песни и танци, удряйки в плосък тъпан. Но да се молят или да медитират тук идват и будисти, и християни, и последователи на учението йога. Смята се, че скалата помага на всеки. Може би и на рачето епишура, та Байкал да си остава все още чист...
Дърветата, които растат край Шаманка, са украсени с характерни разноцветни лентички. Те символизират поклонението пред духовете на острова, за които се твърди, че са 99 - 44 зли и 54 добри. Духът на самия Байкал също живее на Олхон.
В края на 90-те шаманите на автономната република Бурятия, която е част от Руската федерация, официално провъзгласяват Олхон за „главно светилище и култов център от общомонголско и централноазиатско значение, олицетворяващо сакралната прародина на бурятите”.
Има и легенда, че на острова е бил погребан Чингис хан. Може.
Но аз най-много харесвам легендата, че Байкал е водното огледало на Космоса. Ако наистина сме дошли от звездите, тук, край тези прозрачни и чисти дълбини, душите ни сякаш също се пречистват и литват обратно към звездите.

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема

 

Copyright © 2014 Nextel Co