|
Сибирското езеро, побрало 20% от световните сладководни запаси, има
да решава доста екологични проблеми, но водата му все още успява да
се запази чиста благодарение на рачето епишура. Може би помага и
вълшебната скала Шаманка
Кристина Николова
Москва-Иркутск-Олхон
Байкал.
Прозрачна вода, прозрачно небе, ярко слънце, отскачащо на хиляди
малки слънчеви зайчета от слюдата в скалите по отсамния и по
далечния отсрещен бряг... Покой и красота, райско единение с
природата.
Но небето не е само синьо, в него изпъква нещо, което се приближава,
сгъстява силуета си, лети насам... Завод с комини! Като истински! Но
знам, че не е. Чела съм много за това вълшебно място и знам, че в
ясни дни слънчевите лъчи, водното огледало и въздушните течения тук
може да ни сервират ей такива миражи.
Чела съм също, че водата в езерото е уникална, може да се загребва и
да се пие направо, обогатена е с кислород многократно над обичайната
норма, а ако се вземе от дълбините - 400 метра под повърхността и
100-300 метра преди дъното, тя е и лековита.
Хазяйката безуспешно ме кара да опитам такава вода - подава ми я в
чаша, оставя пълна кана в стаята. Не мога. Пречи ми миризмата. Не,
не на водата - тя си е кристално чиста наистина. Миризмата от
тоалетните. Те са на двора, до „душ кабината” - дървената барачка с
метален казан отгоре, в който водата за къпане се нагрява от
слънцето.
На острова няма канализация. И в крайна сметка всичко, което се
събира по септичните ями на тоалетните или се стича от „душ
кабините”, очевидно отива в езерото.
То е огромно - дълго е почти 700 км, широко е между 25 и 80 км,
дълбочината му стига до 1642 м. А
биосферата му е толкова устойчива
че все още успява да се справя с човешкото замърсяване и не допуска
то да влияе съществено на качествата на вълшебната вода.
Но аз все пак така и не се престрашавам да отпия от каната на
хазяйката. Задоволявам се с пластмасовите бутилки в семплото
магазинче, пред което никога не липсва ленива групичка сумрачни и
подпийнали от сутринта мъже. По-рано са се прехранвали от рибния
завод на острова, но след фалирането му само някои от тях успяват да
изкарат по нещо от туристи като нас с разходки с лодки...
Тези мои летни спомени от пътешествието ми до остров Олхон - едно от
най-красивите места в езерото Байкал, ме връхлитат насред суровата
руска зима. Тя вече е смразила не само Москва, където уча, но и
магнетичното сибирско „море”, покривайки го чак до пролетта с
блокове от най-чистия лед на света. Поводът пред очите ми пак да
оживеят красотите на Байкал, а в сърцето ми да се пробуди
запленилият ме завинаги негов дух, е решение на руското правителство
да отпусне внушителна субсидия от 56 милиарда рубли (68.3 рубли=1
евро) за опазването на това невероятно природно богатство.
Научавам, че част от сумата ще се инвестира в изграждане на
канализация, на повече очистителни съоръжения и депа за отпадъци. И
това е наистина жизненоважно - не само за селищата като Хужир на
остров Олхон, където бях заедно с група приятели, но и за
многобройните товарни, туристически и фериботни кораби, които
кръстосват езерото и чиито отпадъци също често отиват направо във
водите му, защото на сушата липсват достатъчно депа.
Специлно внимание ще бъде отделено на онзи завод, който видях в
миража. Това е
Байкалският целулозно-хартиен кобминат,
който бе окончателно закрит в края на 2013-а, но преди това в
продължение на близо половин век развиваше своето далеч не безопасно
производство на самия бряг на езерото. Още при пускането на
предприятието в експлоатация през 1966 г. в тогавашния СССР се
надига мощна съпротива от страна на учени и специалисти по опозване
на околната среда, че отходните води от производството, които се
изливат в Байкал, ще съсипят езерото и уникалната му екосистема.
През 1970 г. излиза дори много нашумелият по онова време игрален
филм на класика на съветското кино Сергей Герасимов „Край езерото” с
участието на звездите Василий Шукшин и Наталия Белохвостикова, чийто
сюжет също се върти около комбината и съдбата на Байкал.
Може би това е първата толкова голяма екологична битка от онази
епоха, благодарение на която предприятието е поставено под засилено
наблюдение и е снабдено с мощни пречиствателни съоръжения. Но за
закриване не може да става и дума - продукцията се води
стратегическа, защото видът целулоза, който се прави там, се
използва във военното самолетостроене.
След разпадането на СССР и след появата на нови технологии дейността
на комбината постепенно замира, той задължнява и през 2008-а спира
да работи. През 2010-а обаче пак влиза в експлоатация, вече с нов
мажоритарен собственик - алуминиевия крал и милиардер Олег
Дерипаска. Твърди се, че целта е предприятието поне да изработи
парите за дълговете си, поети от Дерипаска. Все пак руското
правителство, което притежава 49% от комбината, окончателно го
закрива в края на 2013-а.
С това обаче рискът от замърсяване на Байкал не изчезва. Оказва се,
че през годините, докато предприятието е работило, в специални
хранилища са натрупани около
6 милиона тона токсични отпадни материали
от преработената дървесина, най-вече лигнин, тоест органични
съединения, смесени с киселини. Те трябва да бъдат извозени и
погребани някъде другаде, далеч от Байкал, който може да загине, ако
някое по-силно земетресение (а такива тук не са рядкост), наводнение
или свличане на почви отнесе съдържанието на хранилищата в езерото.
Вероятно именно в тази задача ще бъде инвестирана сега и част от
правителствената екосубсидия. Решението на проблема не е лесно,
защото за извозването на такова количество отрови ще се наложи
строеж на специална жп линия, като транспортирането ще отнеме и
много време - все пак една цистерна поема само по 60 тона, а там има
6 милиона тона...
Множат се и идеите как да се преустрои и да се използва материалната
база на бившия комбинат така, че да даде хляб и на хората, които са
останали без работа след закриването му. На него и на съпътстващите
го производства са разчитали повечето от жителите на 14-хилядния
град Байкалск, изникнал именно покрай комбината. Едни предлагат
халетата с вече спрелите да пушат комини да станат музей на
природните територии под особен надзор, други смятат, че тук може да
се разположи глобален дата-център (хостинг за сървъри и мрежово
оборудване), трети мечтаят това да е игрова зона в рамките на
обширен туристически комплекс.
Туризмът наистина може да даде много на целия обширен район около
Байкал, но може и много да отнеме, ако не се развива внимателно и в
хармония с най-скъпоценното богатство тук - неповторимата природа.
Байкал е най-големият в света сладководен резервоар - съсредоточава
20% от годната за пиене вода на планетата. В него се вливат над 300
реки, а извира само една - „дъщеря” му Ангара.
Езерото се смята не само за най-дълбокото, но и за най-древното на
света - дават му 30 милиона години. Допуска се, че това е
зараждащ се океан
защото бреговете му се раздалечават всяка година с по 2 см. Тук
виреят над 3000 животински и растителни видове, като около 80% от
тях са ендемични - не се срещат никъде другаде на планетата. Такава
е например нерпата - специфичният вид байкалски тюлен. А също и
байкалската епишура - микроскопичното жълто раче, дълго едва 1.5 мм,
което има главната заслуга за постоянно поддържаната чистота на
езерото. То обитава всички слоеве на водата и формира до 90% от
биомасата в Байкал. Пропускайки постоянно водата през тялото си,
епишурата я и пречиства. Един екземпляр например е в състояние да
неутрализира по една чаша нефт дневно. Водата в езерото е толкова
чиста и прозрачна и съдържа толкова малко минерални соли, че може да
се ползва като дестилирана.
От януари до май Байкал е покрит с лед с изключение на малък участък
от около 15-20 км - точно там, където извира Ангара. Ледът често се
нацепва от дълги по десетина километра пукнатини с ширина 2-3 метра,
благодарение на които рибите не загиват от липса на кислород.
Но аз все пак видях Байкал през лятото, което е най-подходящият
сезон за туризъм тук - освен ако не сте добре трениран и екипиран
търсач на „ледени” усещания. Лятото тук е щедро. Не толкова на жеги,
колкото на изобилие от слънчеви часове - те са 2500 годишно, колкото
в Испания.
Поех към свещеното сибирско „море” заедно с мои състуденти французи,
с които учим заедно в Москва. Те не искаха и да чуят за самолет -
държаха преживяването да започне непременно с пътуване от Москва до
разположения на Ангара Иркутск
с влак по Транссибирската магистрала
Тази жп линия, строена от 1891 до 1916 г., свързва Москва и
Владивосток и със своите около 9300 км,
|
Единствените в света сладководни тюлени - нерпите обитават езерото
Байкал
Водата е чиста, но намалява. Нивото на водата е само с осем
сантиметра над минимума от 456 метра, разрешени от руското
правителство. Това е най-ниското ниво от 60 години насам. На спешно
заседание идната седмица, руското правителство ще решава дали да
позволи ползването на водите на езерото за промишлени цели да
продължи и да подмине минимума. Водите на Байкал захранват ВЕЦ-а и
водобснабдяването на Иркутск и снабдяването с ел.енергия на един от
най-големите руски заводи за производство на алуминий.
изминавани за 7 дни, се смята за най-дългата в света. В западната
литература и особено във Франция е описвана доста романтично.
Реалното днешно пътуване по нея обаче не е най-доброто попадение за
туриста. Не можеш да си купиш комбиниран билет, да речем, до
Иркутск, както беше в нашия случай, и по пътя да слизаш да
разглеждаш градовете, през които минаваш (Челябинск, Омск,
Красноярск), а после да продължаваш със следващия влак и със същия
билет. Не, ако искаш да слизаш, трябва на място да си купуваш билет
за следващата отсечка. Което е трудно да стане през летния
туристически сезон, когато всички пътуват и билети просто няма. Така
че ни се наложи само да гледаме през прозорците - и така цели 4 дни,
докато стигнахме Иркутск.
Този 600-хиляден град е разположен там, където река Иркут се влива в
река Ангара, само на 66 км от брега на Байкал. Основан през 1661 г.
като крепост. Понеже в онези времена всичко се правело от дърво, а
често имало и пожари, до днес не е запазена нито една оригинална
посторйка от зараждането на града. Първите каменин сгради са от
ХVІІІ век и са църкви. Една от най-красивите днес краси крайбрежната
улица на Иркутск - това е Богоявленската катедрала.
Векове наред Иркутск е бил място на заточение. Тук например са
изпратени
избегналите смъртна присъда декабристи
- офицерите, които вдигат антицарски бунт на 24 декември 1825 г.
Благодарение именно на декабристите до нас са достигнали ценни
описания на местни традиции и природни забележителности. Иркутск е
бил средище и на златотърсачи, и важен пункт в руско-китайската
търговия. Днес е университетски център с над 100 000 студенти, тук
са развити самолетостроенето, хидроенергетиката, хранителната
промишленост (главно рибната).
В Иркутск е лесно да се намери подслон в някой от многобройните и
евтини хостели, откъдето също така без проблем се договаря и
транспорт до Байкал. Обикновено това е малко бусче, в което се
комбинират няколко групи туристи.
Нашата цел бе да стигнем до остров Олхон, за който знаехме, че е
най-красивият и най-големият в езерото - 73 км дълъг и 15 км широк.
Той е в средната му част, близо до западното крайбрежие. От Иркутск
дотам има 256 км, но пътят е лош и затова пътуването ни продължи към
4-5 часа. После се прехвърлихме на ферибот, който прекосява т.нар.
Малко море - протока между сушата и острова. Малкото море е сред
плитките места в Байкал, слънцето успява да нагрее водата тук и
затова тя става за къпане. Иначе в по-дълбоките си места Байкал е
студен и през лятото, стига максимум до 10-12 градуса.
Името на Олхон идва от бурятската дума ойхон - горичка. Една трета
от острова е залесена. А бурятите са коренното местно население, те
са от една група с монголците.
Най-голямото селище на Олхон е основаният през 1946 г. Хужир, където
се настанихме и ние. Там живеят около 1200 души - това са 80% от
всички обитатели на острова. Между тях има и буряти, и руснаци.
Някога тук е имало лагер за политзатворници, имало е и рибен завод,
който вече не работи. Сега местните хора разчитат главно на туризма.
Подслон може да се намери или под наем в малките частни дървени
къщички, или в по-големите туристически бази, които обаче също са
изградени като комплекс от къщички в местен стил. Малкото магазини,
интернет кафенето, дори училището и музеят сащо са в дървени
посторйки.
Островът е разочарование за онези, които търсят някакви специални
атракции и забавления, но е рай за всички, които искат да се слеят с
природата, да се насладят на приказни гледки, да се заразят от
магическия дух на Байкал. Точно тук е и най-голямата светиня на
шаманистите в Азия - издадената в езерото
двуглава скала Бурхан, наричана също Шаманка
Тя е от бял мрамор, но на един от склоновете й към водата се е
очертало петно от по-тъмна порода, което е с формата на поседнал
дракон. Под скалата има и пещера.
Край това място местните шамани често отправят свои молитви,
изпълняват ритуални песни и танци, удряйки в плосък тъпан. Но да се
молят или да медитират тук идват и будисти, и християни, и
последователи на учението йога. Смята се, че скалата помага на
всеки. Може би и на рачето епишура, та Байкал да си остава все още
чист...
Дърветата, които растат край Шаманка, са украсени с характерни
разноцветни лентички. Те символизират поклонението пред духовете на
острова, за които се твърди, че са 99 - 44 зли и 54 добри. Духът на
самия Байкал също живее на Олхон.
В края на 90-те шаманите на автономната република Бурятия, която е
част от Руската федерация, официално провъзгласяват Олхон за „главно
светилище и култов център от общомонголско и централноазиатско
значение, олицетворяващо сакралната прародина на бурятите”.
Има и легенда, че на острова е бил погребан Чингис хан. Може.
Но аз най-много харесвам легендата, че Байкал е водното огледало на
Космоса. Ако наистина сме дошли от звездите, тук, край тези
прозрачни и чисти дълбини, душите ни сякаш също се пречистват и
литват обратно към звездите.
Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема |
.gif)