|
Защо не успяваме да обуздаем сексуалните си апетити, а в същото
време цял живот се мъчим да бъдем моногамни
Ричърд Гърлинг
/британски журналист, автор в The Sunday Times Magazine/
Веднъж някой запитал сър Джон Бетджеман:
- За какво съжалявате на много в живота си, сър?
Без да се замисля, британският поет отговорил:
- Не ми стигна сексът.
Ако човек се замисли, то на кого му стига. Бетджеман беше един
съвсем нормален британски пенсионер. Така че не само той мисли така.
Миналата година една анкета сред представители на „третата възраст“
даде много интересни резултати. На въпроса какво бихте променили,
ако можехте да започнете живота си отново, 12% отговорили, че искат
повече да учат, 16% щели да започнат собствен бизнес, 21% - да си
вземат друга съпруга, 40% щели повече да спестяват. И цели 70% биха
правили повече секс.
От една страна, природата ни е дарила с неконтролируема сексуална
невъздържаност и сигурно затова човекът е измислил ципа - защото
няма търпение да се пипка с копчетата на дюкяна. Но от друга страна,
цял живот се напъваме да запазим колкото се може по-дълго брака си и
да останем верни на партньора. Заради което сме готови на
най-големите подлости.
Как е възможно да се съчетават тези две антагонистични страсти,
които бушуват не в един и същи индивид, а в една и съща личност.
Много добре знам, че сексуалните статистики са точно толкова сигурни,
колкото хартиен кондом. Въпреки това те разкриват навици, които
най-малкото са показателни за това, което очакваме от нашите
приятели и съседи.
През 1967 г. зоологът Дезмънд Морис писа, че 26% от жените и 50% от
мъжете със сигурност са изневерили на партньорите си поне веднъж,
преди да навършат 40 години. Представително изследване от 2014-а
коригира тези данни, като малко свали тревожната граница до 24% за
жените и 32% за мъжете. Което може би означава, че човечеството
сигурно не върви към морално разложение, а точно обратното – уверено
се стреми към съвършенство в моногамията. Но същата анкета в САЩ ме
изправи пред стряскащ факт: оказва се, че отвъд океана на
изкушението не са устояли 60%... от жените!
Някак си утешително е да знаеш, че толкова много жени работят като
ударнички-многомашиннички и че след 75 000 години сексуално
привличане двата пола все още не са си омръзнали.
Повлиян сигурно от неизбежните аналогии с икомическата криза, бих
използвал термина „алчност”. Може би това е единствената сфера на
човешката дейност, където алчността не само не води до криза, а
точно обратното – към по-добро здраве, самочувствие, кондиция и...
повече хомо сапиенс.
Хрумва ми още нещо: всички човешки проблеми ни връхлитат не преди, а
след секса, защото човек тогава започва да мисли за трупане на
богатство, власт, лукс, успех, красота... Успешните мъже винаги са
се кичили с красиви жени, красивите жени винаги се заобикалят с
преуспели мъже.
Това е въпрос на статут. Поне така казва теорията, а тя проследява
генезиса на еротичните взаимоотношения чак до праисторическата
пещера. Тогава нашите прапрапрапредци, живеейки на стада, се хранели
с каквото им попадне и съответно по същия начин задоволявали
страстите си. Това се променило, след като започнали да се
обособяват в уседнали общности. Една общност се нуждае от правила,
от доверие между съседите, иначе те няма да могат да съжителстват и
да се понасят взаимно за дълго време.
Мъжете като малко по-едри представители на този животински вид
започнали да избират най-хубавите парчета от плячкосаното месо и
така си присвоявали и полагащото се на жените. Постепенно на мъжете
им прищракало, че ако имат до себе си жена, ще могат и да ядат
повече. Обратно, жените можели да разчитат на надежден партньор,
който да им осигурява храна, без да се налага да се борят за нея. Но
най-важното, жените можели да се посветят на отглеждане на децата,
които раждали, като вече си подбирали партньора. Така природата
гарантирала съчетаването на най-добрите гени, а те от своя страна
гарантирали оцеляването на най-добрата порода. Алтернативата била
сексуална анархия и насилствен хаос, които никога нямаше да позволят
на хомо сапиенс да развие цивилизацията. Една от най-поразяващите
характеристики на ранните хора е, че те изобщо не били красиви и
привлекателни. Но въпреки това се оказва, че те също имали своите
стандарти за красота!
Тъкмо това е базата, върху която Дарвин стъпва и говори за „сексуална
селекция”.
Тя съдържа два елемента: състезание между мъжете за притежаване на
жената (битките между елените, перченето с ярко оперение и
състезанията с мощни автомобили са израз на едно и също нещо). А
предпочитанията на всеки пол към определени характеристики на другия
(ярки цветове, големи рога, дебел портфейл) също се оказва, че са
елемент на еволюцията. Значи “сексуалната селекция” в крайна сметка
означава, че колкото си „по-красив“, толкова повече шансове имаш да
оставиш наследство. Ето защо през вековете сме еволюирали от близки
братовчеди на маймуната до емоционални и мислещи същества, които
непрекъснато се грижат за своя външен вид и излъчването си, и
най-вече - коригират действията си според отражението в огледалото.
В нашите гени е кодирано умението да разбираме езика на знаците.
Физиката и видът ни издават състоянието на нашето здраве и
способността ни да оставим поколение. Въпреки това, ако отворим
вестниците или списанията, веднага ще открием, че някой богат,
дребен, тлъст дядка може да изпревари опашката и да се нареди
най-отпред, за да грабне едрогърдестата красавица така, както
мерцедесът задминава магарешката каручка.
И отново генетиката има обяснение за това толерантно покорство на
красивата жена към краставите жаби: през вековете жените развиват
безпогрешен инстинкт за привързване към мъже, които могат да
осигурят най-добри условия за тях и децата им. Също американско
изследване сред студентките от американските университети сочи, че
те си търсят партньори най-вече в групата на 30-те процента на
най-печелившите мъже. Докато за мъжете парите и заплатата на
партньорката нямат същата значимост. Тези предпочитания имат
абсолютен еквивалент и в каменната епоха: мъжете са били оценявани
според възможностите им да осигуряват храна и подслон, а жените – да
възбуждат желания.
При красивите жени гените ги теглят да се возят на Rolls-Royce. Даже
мъжете да не могат да си обяснят как действа това подсъзнание, те
поне могат да оценят качествата на истинския автомобил. Всичко това
само потвърждава изводите, които знаем още от годините на пубертета.
Генетично мъжете са програмирани да искат и да търсят секс, колкото
се може повече, с възможно най-желаните партньорки. Когато човек е
млад, той няма никакви други „високи цели”.
Проявявайки се в екстремалната си форма, тази генетична програма
подтиква мъжете към престъпления, измами, насилие, лицемерие. Тя
също така осигурява трамплин към най-близкия роднина на тези страсти
– ревността.
Малко емоции може да бъдат по-силни или да ни подтикват повече към
умопомрачаващо насилие. Ревността също е инструмент на еволюцията,
който се е оказал ефективен тъкмо заради своята отблъскваща същност.
Един мъж, чиято партньорка хойка наляво и надясно, може да хаби
усилия и енергия да отглежда чуждо дете, като продължава чужди гени,
не своите. Една изоставена жена рискува да загуби подкрепата на
семейството и роднините. Затова се появява ревността, която
осигурява взаимна бдителност за недопускане да подобно развитие на
отношенията и едновременно с това носи скритата заплаха от
непредсказуемо желание за възмездие. И нищо не е в състояние да
изличи от гените ни това чувство за самосъхранение на рода: нито
контрацептивите, нито смяната на сексуалните стереотипи и табута,
нито комерсиализирането на любовта.
Сексуалните същества са постоянно конкуриращи се същества.
Биологичните видове – от инсекти до китове – винаги се стремят към
по-голямото, по-устойчивото, по-издръжливото и дори
най-микроскопичното предимство при възможностите за размножаване,
които осигуряват на еволюцията ход напред.
Изправяйки се на крака, човекът си осигурил предимство за използва
крайниците си за по-разнообразни функции от другите животни. След
като си гарантирал възможност да избира какво да яде, човешкият
череп вече не се нуждаел от огромна челюст, за да сдъвчи каквато
храна му допадне. По-малката челюст осигурила по-голямо пространство
за развитие на мозъка, по-големият мозък позволил на хомо сапиенс да
управлява инстинктите си и да практикува самоконтрол над
животинското. Но това, което най-много ни е тласнало напред, е
способността на мозъка да ни осигурява самоусъвършенстване,
самооценка и самовъзхищение.
При този процес няма „стига толкова”. Дори най-богатият човек иска
да е още по-богат, дори най-умният - още по-умен... Това, което ни
отличава от другите животни, е въпрос на
|
самоусъвършенстване. Нито едно диво прасе не може да бъде
по-умно от другите диви прасета, нито една змия не може да бъде
по-издръжлива от другите влечуги. Човекът има алтернатива, може да
си осигури алтернатива и може да избира измежду алтернативите.
Другата ми кола е „Порше”! При теб или при мен? Да се сещате за
животно, което може така да ухажва самката....
Наскоро ми се наложи да отида на театър в Норфък и там трябваше да
защитавам розовите си панталони – моите стари, удобни, сраснали се
със задника ми розови панталони. Един полицай ме пресрещна с
коментара: „Радвам се да видя, че сте в непрекъснат допир със своята
женска същност”.
Какъв му е проблемът на тоя? Жена ми носи колкото си иска сини гащи
и никой дори не си помисля да я нарече „педал”. Защо розовото трябва
да е запазена територия за лесбийките или в най-добрия случай – за
нежния пол.
Учени от Университета в Нюкясъл се опитаха до проследят родословното
дърво на това суеверие чак до древността. Професорът по визуална
неврохирургия Еня Хълбърт вижда обяснението в разпределението на
ролите ловуване и събиране на дивеча. В праисторически времена
жените били основните събирачи на плодове, затова развили
чувствителност към цветовете на узрелите продукти – тоест към
различните отсенки на розовото. Мъжете пък били ловци, затова
развили чувствителност към доброто време за ловуване и източниците
на вода – тоест към синьото.
Много критици намират аргументи в културните очаквания – с други
думи, налагането на стереотипи върху половете ни е наложило този
начин на мислене. Какво е принуждавало родителите да правят избор
между розово и синьо? Дали някакъв древен законодател на вкусовете
не е взел решение и след това е принудил всички останали да му се
подчиняват? Защо не става въпрос за жълто и зелено, а точно за
розово и синьо? Според невропсихолозите причините са много
по-дълбоки и комплексни.
Една от причините е, че мъжките и женските вкусове по необясними
причини са абсолютно различни. Всеки мъж, който иска да привлече
вниманието на жената, никога не бива да забравя това. Той трябва да
мисли в розово – тоест да бъде напълно наясно с нейните желания и
готовността й да подреди гнездото си адекватно на тях. Това е един
от най-мощните двигатели на потребителската икономика. Никой няма да
обеднее, ако следва желанията на мъжа да задоволи капризите на
жената. Може да се лутаме във феминистки идеологии, в
социалистически или антипотребителски кампании, но никога няма да
може да избягаме от животинското в нас.
За мъжа няма по-окрилящо състояние от компанията на красива
интелигентна жена. Позволете ми да говоря в личен план. Жената в моя
живот ме прави много по-завършен, добър и способен човек, отколкото
аз самият знам, че съм. Аз се гордея с нея и най-много от всичко на
този свят искам нейното добруване. След 6 години еволюция аз вече
чувствам и се държа така, както умните книги ме съветват да правя.
Аз седя или се разхождам само от дясната й страна, за да е винаги
свободна дясната ми ръка, за да прободе зложелателя на моето щастие.
На улицата аз винаги заставам между нея и трафика. Видя ли врата,
веднага се затичвам да я отворя, преди да е стигнала до нея. Нося й
редовно кафе, чаша вода, нося й чантите и прилежно изпълнявам
мъжките си задължения – редовно да изхвърлям боклука например.
Нейното поведение също не отбелязва отклонения от нормите. Макар да
е целеустремена, професионално успяла жена, която мрази стереотипите,
тя прилежно изпълнява домашните си задължения, традиционно считани
за „женски приоритет” (пране, чистене, готвене, грижи за децата). И
най-строго ми брои чашките, когато реша да се отпусна малко.
Всичко това, което ви описах току-що, се нарича „брак” и „семейство”
– две институции, върху които феминистките изпробват своя директен
мерник вече повече от 40 години. Някои от тях настояват просто за „по-добра
сделка” между мъжете и жените у дома. Други пък искат по-добри и
различни условия на работното място. Трети направо признават, че
искат да „смачкат капитализма”, чиято основна единица е
патриархалното семейство. Но чрез догмата и диалектиката една
натруфена мъничка утешителна думичка сякаш е изпаднала от лексикона.
Ние безразборно я употребяваме за описание на отношението ни към
какво ли не – от сексуалния партньор до бисквитите, тоалетната
хартия и боята за коса - ЛЮБОВ.
Пуснете я в Гугъл заедно с „феминизъм” и се наслаждавайте на
победата: резултат 2 млрд. срещу 13 млн. В полза на ЛЮБОВТА.
Какво й е толкова специалното на тази дума? Защо върху нея
паразитират цели области на човешката дейност, превърнати дори в
индустрия – музика, изкуство, литература, мода...
Еволюционните психолози убедително обясняват нашия копнеж да открием
постоянния си партньор, макар че спецификите на индивидуалния избор
така и не успяват да кристализират до конкретен отговор на въпроса -
защо избираме един партньор и пренебрегваме друг. Физическото
привличане и страстта са движеща сила и оправдание само за първите
няколко дни. След това цяла мириада от причини се намесва и поема
инициативата, за да циментира една връзка или за да я разпердушини
на парчета.
Дейвид Бас в книгата си „Еволюция на желанието” умело показва гения
на учените да прекодират очевидното. Неговото изследване на „желанието
да запазим партньора” разкрива важността на „изпълнението на
първичните копулационни желания на партньора”.
За мъжете това означава да леят захаросани комплименти и нежности и
да осигуряват „икономически и материални ресурси”.
За жените означава да получават и да дават все същата любов и
нежност, следвани от „подобрен външен вид и самочувствие”. Да,
наистина е всичко това, но все пак има и още нещо.
Да, аз обичам съпругата си и често й го казвам. Но когато внезапно
ме попита: „Защо”, започвам да се обърквам и не зная какво да кажа.
Да преразказваш качества и характеристики е като да нахвърляш в една
тенджера продукти без рецепта. И все пак нека опитаме.
Първият продукт е случайността. Измерена от височината на времето и
пространството, нашата среща отпреди 25 години изобщо няма никакъв
шанс да се получи отново – все едно две прашинки да се сблъскат
отново във Вселената.
Затова и двамата възприемаме тази среща като съдба.
Аз не мога да си представя живота без нея. Така както двама близнаци
взаимно си завършват изреченията, така много мои мисли се раждат
най-напред в нейната глава. Така че според тази логика нашата любов
е нашето собствено създание, магическо, но не свръхестествено, една
инвестиция и приход едновременно.
Това е същността на нашата природа - да работим за това, което
природата ни кара да искаме и да желаем.
Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема |
.gif)