|
Правителството обяви, че се налага да изтегли 8 млрд. евро външен
дълг в следващите три години. Много ли е това и как се стигна дотук
Димитър Събев
Искането на „Сириза” за редуциране на външния дълг на Гърция не е
прецедент. Знаете ли, че външен дълг на България бе опростен почти
наполовина? Става дума за 3.842 млрд. долара, които Лондонският клуб
ни отписа заради непосилната дългова тежест върху страната. Освен
тази 47% редукция на държавните заеми към частни банки, също и
Парижкият клуб на официалните кредитори се съгласи на 6-годишен
гратисен период за предварително намалените главници. Всичко това се
случи преди двайсетина години. Но кредитните пазари имат силна
памет, щом се касае за закъсали платци.
За сметка на това по-голямата част от българите са склонни бързо да
забравят подобни жестове. Те всеки път се удивляват, когато се
наложи да се потърси „нов” дълг, за да се изплати стария. Така
мнозина се възмутиха, когато финансовият министър Владислав Горанов
поиска от парламента правото да изтегли от чужбина заеми в размер до
8 млрд. евро през следващите три години. Нали бяхме на второ място
по нисък дълг в Европа?! Не вървим ли по пътя на Гърция?
Дори в специализираната литература се срещат две становища. Според
едното външният дълг не носи нищо добро, защото е механизъм за
заробване. Според другото дългът е средство за дисциплиниране на
правителствата и повод за международна интеграция. За разлика от тях
балансираната позиция преди всичко търси отговор на въпроса за какво
се използват парите, получени назаем. Ако тези пари не се превърнат
в средства за производство, държавата сериозно затъва.
Заявката на Горанов
С 6.5 млрд. лв. ще задлъжнее България заради планираните бюджетни
дефицити до 2017 г., сочи специална справка за средносрочните
финансови нужди на държавата, изготвена от Министерството на
финансите. Освен това за рефинансиране на настоящия държавен дълг са
нужни 11.7 млрд. лв., в това число близо 4.2 млрд. лв. на вътрешния
и 7.5 млрд. лв. на външния пазар. Общо сумата надхвърля 9 млрд. евро
и се оказва, че министър Горанов е дори скромен, тъй като иска
парламентът да ратифицира договор за посредничество с четири банки с
цел емитиране на международни облигации за по-малка сума.
Цитираните финансови нужди са жизненоважни - ако не се намерят пари,
държавата ще фалира и НОИ няма да плаща пенсии. От тази гледна точка
Горанов проявява предвидливост, тъй като се опитва да осигури
финансиране не година за година, а в по-дългосрочен план, което ще
му даде възможност да се възползва от моментите с най-изгодни
пазарни лихви. Мотивът “гъвкавост” в управлението на държавния дълг
е водещ, за да се потърсят дилърските услуги на “Ситигруп”, HSBC,
“Сосиете Женерал” и “Уникредит”.
От друга страна, навсякъде по света опозицията използва емитирането
на дълг, за да изтъкне прахосничеството и недалновидността на
управляващите. Подобни парламентарни дебати действат дисциплиниращо
и в тях няма нищо лошо. Но смелото искане на Горанов да представи
сметката за дълговите нужди за три години напред издава абсолютната
убеденост на правителството, че опозицията е извънредно слаба, а
коалицията „2 плюс 2” прекалено единна.
БСП действително боледува и не успя ефективно да се възползва от
създалия се шанс. Аргументите, с които червеното „острие” Румен
Гечев се опита да обори заявката на Горанов, всъщност наляха вода в
мелницата на ГЕРБ. Нито посочената в проектодоговора максимална
лихва от 10%, нито максималният матуритет от 30 години, нито
реномето на банката HSBC, нито дори желанието на правителството да
си осигури “финансов лукс и спокойствие” могат да компрометират
техния план. Напротив.
В същото време останаха незададени важни въпроси. Една по-адекватна
опозиция например би запитала какво става с фискалния резерв.
Получава се така, че България разполага с финансов ресурс, от който
не извлича доходност, а вместо него използва външен капитал, за
който плаща лихви. Към 30.01.2015 г. правителството разполага в БНБ
с 4.55 млрд. лв. От тях трябва да се извадят 2.44 млрд. лв. в т.нар.
Сребърен фонд, както и някои други неприкосновени фондове, но заедно
с това да се прибавят поне 500 млн. лв. в банки (към 31.12.2014 г.
правителството има в търговски банки 1.4 млрд. лв., в т.ч.
предоставените 900 млн. лв. на Първа инвестиционна банка).
Нетно от фискалния резерв може да се ползват поне 1.5 млрд. лв.
Освен това правителството планира външни заеми, без да е събрало
вземанията си от своите длъжници. Европейската директива е ПИБ да
върне въпросните 900 млн. лв. до края на 2015 г., а Фондът за
гарантиране на влоговете в банките, финансиран със заем от
правителството, ще се издължава ежегодно. Редно е обществото да знае
какъв е погасителният план. Да разбираме ли, че отпуснатите 3 млрд.
лв. за стабилността на банковата система са замразени до 2017 г.?
Рискът на изплащането
В интерес на истината не е задължително въпросните 8 млрд. евро да
се теглят до последния евроцент. Горанов търси правомощието да
работи с посочените банки за пласмент на държавен дълг до зададен
максимален размер. В последните си интервюта той се обяви за
привърженик на балансирания бюджет, но сигналът вероятно е за пред
бъдещите кредитори. Защото след февруари 2013 г. властта би следвало
да е наясно до какви социални сътресения водят опитите за „бюджетна
девственост”. Още по-опасен е опитът да се поддържа изкуствено нисък
дълг за сметка на потреблението. Румъния през 1980-те даде
красноречив пример до какво води драстичното пълно изплащане на
външния дълг (виж карето). Според редица авторитетни анализатори
голямата грешка на Симеон Дянков е именно в това, че не прибягна до
външно финансиране – дори когато МВФ сам си предлагаше услугите.
Икономиите са си икономии, но да се опитваш да строиш “на мускули”
пътища и спортни зали при слаба икономика и спадащи данъчни приходи
е фараонски план.
За кой ли път българското макроикономическо управление повтаря стари
грешки. В средата на 1990-те, когато плащанията по външния дълг са
току-що подновени след “пиратския” мораториум на Андрей Луканов,
правителството на Жан Виденов отклонява споразумение с МВФ.
Конюнктурата през 1995 г. е благоприятна и се създава фалшиво
усещане за сигурност. Така със собствени ресурси са изплатени
значителни суми на външни кредитори. Вследствие на това валутните
резерви на страната намаляват от 1.5 млрд. долара до едва 380 млн.
долара. Това позволява спекулативни атаки срещу лева и води до
финансова криза.
В лицето на Корея, Малайзия и Исландия историята действително
познава няколко вдъхновяващи примера на национална саможертва,
когато изплащането на омразния дълг се превръща във всенародна
обединителна цел. Но правилото е, че всяко надскачане на
възможностите води до сътресения. А и едва ли ролята на държава с
най-нисък дълг е за хвалба. Това по-скоро говори за финансова
изостаналост и недоверие у международните кредитори, а не за
благонадеждност.
Банката за международни разплащания преценява световния дълг –
публичен и частен, на над 100 трилиона долара. Консултантите от
„МакКинзи” го сметнаха на 200 трлн. В света има наистина много пари
и те може да се привлекат с много ниска лихва: за страна като нашата
от порядъка на 3%. Така ще се окаже, че с повече дълг ще плащаме
по-ниски лихви.
Към септември 2009 г., когато ГЕРБ взе за първи път властта,
съотношението на външния дълг към БВП бе малко над 10%. В края на
2017 г. второто правителство на ГЕРБ е на път да остави страната с
публичен дълг над 30% от БВП. Дали не се плъзгаме по опасна
плоскост? За да разберем къде се намираме, трябва да погледнем
назад.
Дълг в името на завода
Позабравената история на завещания от т.нар. развит социализъм
външен дълг предполага особена предпазливост. Към 1992 г. например
се преценява, че дългът (който в този момент не се обслужва)
съответства на 141% от БВП – съвсем гръцко равнище. Четири години
по-късно в резултат на извършените от кабинета „Виденов” плащания
абсолютният размер на външните заеми намалява, но относителният им
дял спрямо БВП се покачва, тъй като икономиката се е сринала. Също
както в Гърция днес.
Към 1990 г. България има външен дълг от порядъка на 10 или 11 млрд.
долара – различните източници се разминават за точната му стойност,
което е показателно само по себе си. Годишните разходи за лихви и
главници през 1988 и 1989 г. надхвърлят космическите тогава 2 млрд.
долара. Но в случая по-важен от размера е фактът, че този камък
висва на шията на родната икономика безсмислено.
Част от вината за българското задлъжняване носи международното
разделение на труда в рамките на СИВ. На България е вменена ролята
на социалистически лидер в информационните технологии. У нас се
внасят “по второ направление” модерни машини и патенти, но за
съжаление липсва икономическата структура, която може да задвижи
тези скъпи инвестиции. Дори в този период икономистите
предупреждават, че от изграждане на „високотехнологични оазиси” няма
полза предвид преобладаващо ниското общо технологично равнище.
„Не се получиха резултати от широко пропагандирания технологичен,
производствен и пазарен пробив, дори за покриване на извършените
валутни разходи в конвертируема валута”, коментира БНБ постиженията
на предприятията в отчет за 1989 г. Според Костадин Чакъров, един от
съветниците на Тодор Живков, българската електроника за петилетка
„гълта” 800 млн. долара, а „връща” едва 15 милиона. Тази оценка не е
прецизна, но е факт, че планираните валутни приходи от технологични
производства не се реализират.
Значителни разходи (от порядъка на 350 млн. долара) са натрупани по
секретните програми за промишлен шпионаж
|
„Нева” и „Монблан”. Вероятно още толкова са изтекли през
задграничните дружества, които още през 1986 г. се сочат за
„сериозен канал”. Далеч по-тежък ефект има незавършеното
строителство, което към 1989 г. се оценява на 13 млрд. лв. По
думите на Мартин Иванов, „през последните месеци на режима
недовършените, разпилени и заровени в земята инвестиции са почти
толкова, колкото целият външен дълг на страната”.
България изчерпва валутните си резерви за безсмислени проекти, но
цари спокойствие, че СССР при нужда ще действа като кредитор. С
присъща откровеност при посещение в Москва първият човек Тодор
Живков намеква пред съветските другари: България е известна в света
като най-близката страна до СССР, затова фалитът й би бил тежък удар
върху реномето на социалистическия лагер. Демек: щете не щете, ще ни
помогнете.
И Москва помага до 1988 г., след което заличава благоприятния за нас
пасив в двустранната търговия. Но доста по-рано висшият съветски
партиен функционер Алексей Косигин ни предупреждава да не строим
заводи, чиято продукция не може да продаваме. Според Косигин
България преследва прекалено амбициозна инвестиционна програма.
Вместо да ревизира икономическата си политика, Тодор Живков решава
да се „сниши”.
Генетичен фалит
Политиката на снишаване не е от вчера. Заради заем от 102 милиона
френски франка, взет от банка „Париба” през 1902 г., който впрочем е
използван именно за рефинансиране на предишни задължения, у нас са
назначени двама френски финансови контрольори. В течение на повече
от 30 години те не просто участват, а директно диктуват
икономическата политика. Те имат право на вето върху българската
парична и данъчна политика. България предоставя на кредиторите си и
монопол върху производството и търговията с тютюневи изделия.
Все пак се оказва, че българската пресметливост успешно лавира в
сложните международни дългови отношения. По изчисления на Мартин
Иванов, в периода, откакто сме теглили първи заем като почти
независима държава през 1888 г. до идването на социалистическия
режим в България са влезли 2.262 млрд. британски лири от
чуждестранни заеми (по цени от 2000 г.), а сме върнали общо главница
и лихви 2.136 млрд. Само от главницата сме на „плюс” със 125.7 млн.
лири. В тази връзка е изказването на британския посланик в София от
1930-те години Сидни Уотърло, че на българите им е вродено да не си
връщат дълговете. Истината е, че младата ни държава започва от
нулата и отчаяно се нуждае от капитали, които няма откъде да вземе,
освен от чужбина. Средства трябват за отбрана, за пътища, за
железници (които днес опитваме да затрием), включително и за онези
жълти павета, които карат софиянците да се чувстват по-различни.
Последен шанс
Големият дефект в схемата е, че всички тези важни предназначения на
заемите не носят възвръщаемост в обозримо бъдеще. Вероятно има
известно право американският икономист от руски произход Александър
Гершенкорн, който описва българския модел като „растеж без
развитие”. Чуждестранните кредити довеждат за известен период до
увеличаване на националния доход, но не водят до стопанските
промени, нужни на страната, за да излезем от клопката на бедността.
В началото на XXI в. социалистическият дълг се стопи по ред причини:
приходи от приватизация, бюджетни излишъци, а и споменатото
опрощаване. Български макроикономисти тогава оцениха намаляващия
външен дълг като ценен шанс за развитие. Но страна като нашата би
могла да поддържа със сравнително малък риск значително по-високо
ниво на външни задължения. С тези средства България би могла да се
модернизира, да създаде индустрии на световно равнище, да реформира
образованието си и най-сетне да се замогне. За съжаление, дълговата
ни позиция се влошава не заради вносни машини и ноу-хау, които биха
носили нарастващ доход, а заради текущи разходи на бюджета.
Количествени натрупвания
Всичко това са концептуални възражения. Но какво все пак да мислим
за настоящия план за емитиране на 8 млрд. евро? Утрояването за осем
години на държавния дълг като дял в БВП е стряскащо. Но това е само
един от показателите, с които работят финансистите, при това не
най-важен. Прието е да се оценява не само публичният, а и частният
външен дълг, тъй като държавата не е индиферентна към дълговите
проблеми на финансовите институции. Видяхме го само преди половин
година.
Показателят на брутния дълг (БД) към брутния вътрешен продукт (БВП)
в края на 2014 г. достига 95.6%. От тях държавният дълг е 27%. Много
ли е това? Маастрихтските критерии определят 60% граница на
публичния дълг, но те не са приложими за страни с по-ниски доходи,
каквато България е, за съжаление. Според проф. Гарабед Минасян,
автор на първата у нас монография за външния дълг, препоръчителната
стойност за България на БД / БВП е 60-65%, от което държавният дълг
към БВП да не е повече от 35-40%.
Още през 2006 г. брутният дълг излиза от безопасната зона и това не
остава незабелязано. Германският дългов експерт Юрген Кайзер
например напомня, че Ирландия и Испания също имаха нисък публичен
дълг преди кризата от 2009 г., но това не им помогна особено, след
като бяха принудени от европейските си партньори да гарантират
инвестициите в икономиките си. Българските банки днес като цяло се
оценяват като по-здрави от ирландските и испанските тогава, но
рискът остава.
Трябва да се следи и ключовият показател на брутен дълг към износ на
стоки и услуги. От услуги, главно от туризъм, през 2014 г. текущата
сметка нарасна с 2.5 млрд. евро. Предварителните данни на НСИ за
2014 г. сочат износ на стоки от 22.2 млрд. евро. Процентът за
България днес е 157% при консервативно препоръчителни 180%.
Според прогнозите на Европейската комисия износът ни ще продължи да
нараства с 3% годишно и дори брутният дълг да се увеличава по линия
на нарасналия дълг на публичния сектор, възможно е реципрочно
свиване на дълга на частния сектор. Защото банките само през месец
ноември отчетоха 9.5% спад на брутните си задължения към
чуждестранните кредитори (което никак не е добре, но това е друга
тема). Изводът е ясен: дори след операция „Горанов” червената лампа
не свети. Но в същото време дълговият комфорт на правителствата
значително се свива. Оттук насетне управлението ще трябва много да
внимава.
Същото сочи показателят на съотношението на публичен външен дълг към
приходи в бюджета. През 2017 г. по прогнозни данни той ще възлезе на
107%, а препоръчителната му стойност е до 180%. Да оставим
изчисляването на подобни показатели на тези, които настояват да се
увеличи държавният външен дълг – тяхно е задължението да ни уверят,
че нещата са под контрол. Щом става дума за публични средства,
отговорът „това е само за специалисти” не е удовлетворителен. За
предпочитане са експертни становища вместо обидно лаконичната
таблица, публикувана на сайта на МФ.
Поуката
Министър Горанов изтъква като алтернатива на увеличаването на
държавния дълг балансирания бюджет, тоест орязване на публичните
разходи. Ако той тръгне по този път, ще погази поуката на
Великобритания, Франция, Германия, САЩ, Япония и въобще на всички
държави, които смятат, че е разумно да се борят с опустошителните
последици от финансовата криза чрез бюджетен дефицит. Именно
изкуствено намалените бюджетни дефицити по време на първия мандат на
ГЕРБ забавиха икономическото възстановяване на България и ни
навлякоха днешната дефлация и депресия.
Да се надяваме, че министър Горанов е наясно, че не нови икономии, а
политически консенсус за задвижване на икономиката е това, от което
се нуждае страната ни. Нужна е координирана политика на финансовото,
икономическото и енергийното министерство, на БНБ, КФН и на още
няколко агенции. В противен случай тези отделени „царства” ще паднат
едно след друго, когато дойде големият враг – демографската криза.
Защо да отчитаме поредния ненаучен урок?
Сегашните емоции около тегленето на дълга все пак дават повод и за
оптимизъм. При толкова слаба опозиция българското общество се
организира самичко и започна да задава въпроси за страшно звучащите
заеми от 16 млрд. лв. В случая няма значение, че публичната реакция
не е професионална. Хората постепенно разбират, че тези „неща”,
които се дискутират в парламента, ги касаят директно. Изтърканият
номер, с който стари лъвове като финансовия министър на Иван Костов
Муравей Радев хипнотизират населението – как тази сложна материя не
била за простия човек, вече не минава. Така че от поредната истерия
около изначалния български държавен дълг явно има полза.
Статията
се публикува със специалното разрешение на сп. Тема |
.gif)