Протестите закъсняха с 15 години

Димитър Събев

Праисторията на ЕРП

В днешната еуфория е лесно да забравим за мига, когато топката се търкулна по надолнището. Онзи миг, когато падна Берлинската стена и България стоеше на кръстопът. Тогава страната ни отчаяно търсеше добри съветници, но за жалост налетя на американската Национална търговска камара. Тази агресивна и крайно консервативна лобистка група през октомври 1990 г. ни предложи стряскащ план: „Доклад върху проекта за икономически растеж и преход към пазарна икономика в България”, останал в народната памет като „Планът Ран-Ът.”
Накратко - основна предпоставка в този план е, че пазарната икономика „осигурява непрекъснато увеличаване на доходите”, защото се характеризира с „максимална свобода на личността, справедливост при разпределението на доходите и благата и защита на околната среда”. Ситуацията в България 22 години по-късно говори за две неща: или пазарната икономика не носи чак толкова богатство и справедливост, или в България такава икономика така и не бе построена. Както и да е. Точка първа от плана е незабавна приватизация, включително и специално на енергетиката.
Експертите ни укориха в големи енергийни разхищения, които се дължали на евтинията, затова и предложиха да вдигнем цените с помощта на приватизация (глава 18 от Плана). Кой да се сети, че за хората всъщност е по-добре енергията да остане евтина; при това такава възможност имаше, тъй като през годините бяхме изградили голяма енергийна база. Ниските цени на енергията даваха на нашите предприятия конкурентно предимство на външните пазари - което загубихме. Лекарствата, които Ричард Ран и Роналд Ът предписаха срещу „незабавните и значителни затруднения” след енергийната приватизация, бяха саниране (каква приемственост) и премахване на държавния монопол в разпределението (каква ирония). Все пак ни дадоха добър пример: в САЩ голяма част от производството и разпределението на енергия е собственост на частни дружества, но цените се регулират от правителството и енергийните компании „функционират един вид като правителствени субекти”. В кръга на шегата - в България правителството май функционира един вид като субект на енергийните компании.
Прелитаме над годините, за да видим как в България приватизацията се прави най-мудно от всички бивши съветски сателити. Но след срива през 1996 г. вече не ни съветваха, а изискваха от нас да раздържавим енергетиката си. Под натиск на Международния валутен фонд (вероятно си спомняте Ан Макгърк) правителството на Иван Костов през юли 1998 г. прие стратегия за приватизация на енергетиката. Броят и размерът на електроразпределителните клонове на НЕК бяха оптимизирани и преминаха към самостоятелно счетоводство. Още тогава съдбата на новообразуваните ЕРП беше ясна, включително на разпалените критици на днешната енергийна политика. Електрическият гуру на БСП Румен Овчаров в края на 1998 г. говореше в парламента, че разпределителните дружества щели да се приватизират след три години. Операцията излезе по-дълга: чак през 2004 г. правителството „Сакскобурготски” продаде две трети от електроразпределителната ни мрежа, разделена на три големи залъка, за общо 693.2 млн. евро - цена, която според запознати не покрива и стойността на кабелите. Правителството на ГЕРБ се освободи от оставащата държавна третина през 2012 г. за близо 250 млн. лв.
Монопол – що е то
Масите трябва да разполагат с обект за недоволство, за да изливат напрежението си. Такъв обект днес са „монополите” - доставчици на продукти и услуги за цялото население. Големите бизнес структури печелят добре у нас дори по време на кризата, която докара домакинствата до ръба. Животът в страната неумолимо поскъпва, докато заплатите на хората стоят благоразумно замразени; сред масите се надига ропот. Държавните органи не правят нищо, за да разсеят недоволството, даже напротив. Така преди няколко месеца Комисията за защита на конкуренцията се отметна от първоначалната си преценка и заяви, че на пазара на горива монопол няма. Може и така да е, щом половината горива са вносни, но се затвърди усещането, че за пореден път буквите на закона убиват истината.
Мобилните оператори също се считат за „монополисти” и съответно също отнесоха своята порция народен гняв. Но се оказа, че те са далеч по-безобидни от Голямото зло: фирмите, издаващи месечните сметки за ток и парно. В интерес на истината чешките ЧЕЗ и „Енерго Про” и австрийската ЕВН не прибират цялата сума за тока, която излиза от джоба на хората; за ЕРП по сведение на Института по енергиен мениджмънт остават чисто около 9.3% от стойността на произволната фактура. После от този процент се отделят средства за инвестиции, поддръжка и ремонт на мрежата, както и за управленски разходи - фриволно раздувани според Красимир Каракачанов. По думите на лидера на ВМРО само в ЕВН има около 200 експерти, назначени с дневен хонорар над 1600 евро. Доколко това отговаря на истината, нека тежи на съвестта на държавния регулатор; фактите говорят за следното. През 2011 г. трите ЕРП са получили приход от 3.783 млрд. лв. Печалбата им (на която база доскоро се изплащаше държавен дивидент) е общо 114 млн. лв. - само толкова!
Конкуренцията по правило понижава цените, но в редица случаи е по-уместно да се запази монополът, тоест да има само един доставчик или продавач на дадена услуга. Говорим за естествени монополи, такива са и българските ЕРП. За да има конкуренция в електроразпределението, би трябвало до всеки блок, къща или завод да водят два или повече електропровода; чисто технически това, разбира се, е възможно, но в икономически и екологичен план не е разумно. Пък и естетически не е приемливо пейзажът ни да се превърне в илюстрация на „По жицата”. По същия начин, за да има конкуренция между доставчиците на вода, би трябвало да се построят няколко конкуриращи се водопроводи и отходни канали.

Конкуренцията трябва да се търси не в разпределението, а в производството на енергия. Дори ЕРП да се национализират, разпределението е обречено да остане монопол. Предизборното обещание на БСП (от което Сергей Станишев бързо се отметна) предвижда не край на монопола на доставчиците на ток, а замяна на частния с държавен монопол. Това е важно да се подчертае, защото популистки изказвания на Иван Костов и Делян Добрев оставят обратно впечатление: че има начини например с предплатени чипове да се сложи край на монопола на ЕРП. Впрочем любопитно е как самият Велик приватизатор Костов през юли 1998 г. изтъкна в парламента, че в енергетиката има публични активи, които не трябва да се раздържавяват. Стенограмите са увековечили думите му: „Как ще продадете например атомната електроцентрала; как ще продадете високоволтовите мрежи на НЕК...” ЕРП явно бяха в друг списък: матрицата на МВФ ни наложи те да минат в частни ръце. За държавата останаха 33% от акциите и задачата да регулира дейността на частниците чрез Държавната комисия за енергийно регулиране.
ЕРП са нещо повече от монопол, те са монопсон, тоест единствен купувач на пазара - в случая на електроенергия. Дружествата, които доставят ток на крайните потребители, заемат уникална позиция по веригата на доставките, която им позволява да събират икономическа рента. Производителите на електричество - например ВЕЦ и ТЕЦ, могат и в някои случаи дори е редно да се приватизират, за да може конкуренцията да понижи цените, но няма икономическа логика в това да се приватизират ЕРП. Показват ни го хитрите чехи, които за момент залитнаха и продадоха 49% от своята ЧЕЗ на чужди инвеститори, но после изкупиха повечето акции обратно и сега пълнят пенсионната си система с приходи от инвестиции в чужбина, включително България. Приватизацията на нашите естествени монополи е олицетворение на неолибералната стратегия, описана толкова удачно от Майкъл Хъдсън: „Програмите на МВФ направиха страните длъжници още по-зависими от внос и чуждестранни инвестиции. Длъжниците бяха принудени да разпродават публичната си инфраструктура, за да могат да плащат дълговете си. Това повиши цената на живота и бизнес разходите и сви икономиката още повече.”
Система за обществен тормоз
Управляващите явно имат обичай да си измиват ръцете с ДКЕВР. Много вероятно е от обществения спомен да е избледнял фактът, че допреди няколко години комисията беше само за енергийно регулиране; „водите” й бяха вменени чак в началото на 2005 г. - с една специална задача. По това време беше заведено следствие срещу неизгодната концесия на „Софийска вода”, сключена от бившия столичен кмет Стефан Софиянски. Политиците заметоха следствието под килима, прехвърляйки цялата отговорност и документацията в нова институция.
Всички са невинни до доказване на противното, но предвид голямото им социално значение ЕРП имат ангажимент да разсеят съмненията около сметките. Обясненията, че те били драстично повишени, защото отчетът бил за 40 дни или защото зимата е студена, са врели-некипели. Най-вероятно шумната държавна проверка на 2000 електромера няма да донесе нищо конкретно, както отдавна сме свикнали от срамежливите опити на властта да посмести разпрострелите се монополи. Управляващите ще се опитат да внушат, че всички проблеми са скрити в държавния регулатор, чиято работа ще се подобри със смяната на шефа. Но това е прах в очите. Истината е, че дотук без държавно „да” не би било възможно ЕРП, а и другите монополни структури да бръснат толкова ниско клиентите си.
Няма трети вариант: или сметките за ток са надписвани, или са реални. Ако са реални, то какво горят възмутените граждани по площадите? Ако са надписвани, отново има две версии. Парите, събрани от хората над тяхната енергийна консумация, или са останали в страната, или са изтекли в чужбина. Последното е сравнително лесно предвид плащаните разходи за консултанти. Но ако парите са останали в страната, всички пътища ги водят към партийните каси.
Интересното в този случай е, че нещата се правят не само за пари, а и за власт. Регулатори, системни оператори, неолиберализъм - всичко това идва в повече на малкия човек. Той обаче добре разбира, че битовите сметки скачат. Тогава на помощ се притичва някой отгоре: падишахът, който решава проблемите, забъркани от „другите.” Е, малкият човек пак си плаща, но поне остава с усещането, че е бил разбран. Още по-важно е да остане убеден, че е нищо повече от един малък човек. За да има спасител, трябва да има и проблем: страшните новини са атрибут на властта - както и победните. През ноември Бойко Борисов дни наред набиваше в главите на хората, че под негов натиск Русия ни е дала с 20% по-евтин газ. Но защо, когато хората отварят сметките за парно, кръвта им се смразява?
Голям е натискът от площада и темата за битовите сметки не слиза от устата на политиците. Любопитно е дали при цялото това говорене властта в България ще дръзне да поправи дори само една несправедливост в системата: върху сметките на честните платци да не се начисляват загубите, причинени от крадци.

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема