Докато папа Бенедикт ХVІ се оттегля, повечето от владиците на БПЦ се имат за достойни за патриаршеското було

Любослава Русева

Петер Зеeвалд: Мислили ли сте някога да подадете оставка?
Бенедикт ХVІ: Щом опасността е голяма, не можеш да се криеш... Би могло да подадеш оставка в момент на спокойствие или когато няма какво повече да направиш.
Петер Зеeвалд: Тоест е представима ситуация, в която Вие бихте сметнали за уместно папата да подаде оставка?
Бенедикт ХVІ: Да. Когато един папа прецени в ясно съзнание, че вече не е във физическо, ментално и духовно състояние да изпълнява поверената му мисия, тогава той има право, а при определени обстоятелства е и длъжен, да се оттегли от поста.

Разговорите на германския журналист Петер Зеeвалд с папа Бенедикт XVI са от 2010 година, но тогава почти никой не обръща внимание, че Светият отец допуска вариант да се оттегли от поста. Подобен ход изглежда немислим, тъй като е разносилен на „отказ от бащинство“ и на предателство към вярата – тежка морална простъпка, заради която повече от седем века папите избягват да приемат името Целестин.
Впрочем Целестин V, когото Данте Алигиери наричал „онзи, който от страхливост се отказа от най-висшето“ и за наказание го запратил да гние в Чистилището, подал „оставка“ по същите причини, наложили оттеглянето на Бенедикт. На 13 декември 1294 г. болният 80-годишен папа обявил, че няма физически, психически и духовни сили да изпълнява функциите си начело на Църквата и предпочел хулите пред това да изглежда недостоен.
Една любопитна, но важна подробност:
Бъдещият Целестин V, а иначе монахът Пиетро Анджеларио, ненавиждал живота в разкош и не хранел никакви амбиции към Светия престол. За беда обаче, след смъртта на Николай ІV конклавът в Перуджа не успял да избере нов папа, защото могъщите по онова време кардинали Орсини и Колона имали равностойни лобита. След две години на безуспешни избори, повечето кардинали се уморили и се прибрали в епархиите си. В Перуджа останали само шестима и като компромисен вариант се спрели на скромния и тих монах отшелник. Пиетро и дума не давал да се издума и дори опитал да избяга, но го хванали и набързо го „избрали“ за папа. Колко му е било неприятно, можем да съдим по това, че издържал на престола едва пет месеца...
Също като Целестин, преди три години Бенедикт ХVІ признава пред Петер Зеевалд, че за него възкачването на папския престол е представлявало истински шок. Когато през 2005 г. кардинал Йозеф Ратцингер усетил как „гилотината на отговорността“ профучава край главата му, приел избора на конклава с думите: „Господи, какво искаш да направя? Отговорността е вече твоя. Ти ще трябва да ме направляваш! Аз не съм в състояние да го сторя.“
Ратцингер, с други думи, се съмнявал. В себе си, рабира се. Колебаел се дали е достоен за висотата на служението и за отговорността, която носи с нея. Поемайки тежкия кръст с ясното съзнание, че на човешките му плещи се стоварва свръхчовешки дълг, на 78 години този изключителен богослов и мислител се изправил пред „неимоверната задача“ да бъде пастир на 1,2 милиарда вярващи по целия свят, при това след историческата и особено харизматична фигура на Йоан-Павел Втори.
Дали примерът на Целестин V е повлиял на избора му да подаде оставка (както попита „Ройтерс“), или пък е бил подложен на задкулисен натиск, факт е, че абдикиралият папа се е интересувал от Пиетро Анджеларио. На 5 юни 2010 г. той казва пред гроба му в Сулмона, където бившият Свети отец умира 18 месеца след своята оставка: „Свети Целестин действа според разума си, служейки на Господ, без да се страхува да загуби достойнството си, но знаейки, че то зависи от съществуване в истината."
Бенедикт ХVІ, изглежда, отдавна е обмислял как да се оттегли приживе, а думите за Целестин са били деликатен анонс за решението, което е узрявало в главата му. В онова свое изявление той всъщност говори за себе си:
Аз съм човек - слаб, стар и болен човек, на прага на силите си. Ако гасна бавно, губейки разсъдъка си, няма да бъда полезен на никого и ще се превърна в посмешище. Заслужава ли Бог да бъде представляван от едно посмешище, или е по-достойно да ме хулите, както са хулили Целестин? Добре, съдете ме, но аз отказвам да живея в лъжа. И, да, признавам, че съм непригоден да ви водя, защото вярвам силно и тази силна вяра ме прави отговорен за достойнството на Църквата.
Всичко това близо 87-годишният (скоро ще бъде бивш) папа е събрал в думите „Съществуване в истина“. Това означава не друго, а отказ да се заблуждава чрез имитации. Няма достойнство, казва той, ако човекът с папската тиара е немощен и неадекватен.
Ерудитът Йозеф Ратцингер очевидно изпитва ужас от публично разпадане на личността си. Решението му да се оттегли и всъщност скрие от света е разбираемо, още повече че не е обичан като предшественика си, за да продължава да е в сърцата на милиард вярващи и като съвсем безсилен старец. Бенедикт ХVІ си отива достойно, оставяйки важно послание към онези, които ще дойдат след него: пожизнено гарантираната длъжност не бива да служи за алиби, ако се окаже, че нямаш качества или достатъчно енергия за мисията на духовен водач.
Това послание впрочем се отнася и за целия християнски свят, в който тъкмо тази гаранция е привличала немалко ламтящи за власт и всички произтичащи от нея облаги. Уви, въпросната категория „духовници” не е пощадила нито една деноминация, а някъде е успявала и напълно да подмени вътрешната благодат с външно лустро от кръстове, панагии и жезли.

Веднага давам пример:
По някаква ирония на съдбата самокритичният жест на папата се случи в навечерието на патриаршеския избирателен събор в Българската православна църква (24 февруари), при това на фона на нито един писмено депозиран отказ на митрополит да бъде сред тримата „достоизбираеми кандидати”! С изключение на двама

Папата смая света с решението да се оттегли

 (Николай и Амвросий), чието участие е спънато от устава, и на Йоаникий, Григорий и Йосиф, които поне неофициално заявиха, че не възнамеряват да се кандидатират, останалите девет владици очевидно имат самочувствието, че бялото було ще им пасне като ръкавица...
В това нямаше да има проблем, ако осем от деветимата не бяха осветени като сътрудници на бившата Държавна сигурност, а двамата най-амбициозни претенденти (и.д. патриарх Кирил Варненски с агентурни псевдоними Владислав и Ковачев, и Старозагорският митрополит Галактион - Мишо) не бяха служили на нейния идеологически отдел. С други думи - на безбожната власт и нейната „полиция на мисълта”, която е работила срещу самата вяра.
Дали някой от тях би подал оставка, защото ще изпадне в тежки терзания, че не се справя с мисията си?
Въпросът е не просто реторичен, а реторично смешен. Също толкова смешен, колкото да ръсиш със светена вода от „Линкълн” в компанията на плюшена костенурка, сложена в лимузината „за късмет”...
Дори само това обстоятелство (имам предвид плюшената костенурка) би трябвало да е достатъчен атестат за духовната мощ на владиката, който от години е известен покрай алъш-вериша с църковни земи и не толкова с отдадеността си на служението. Талисманът е знак за „религиозност” на ниво суеверие, а когато иде реч за висш духовник, устремил се отгоре на всичко към най-високия пост в Църквата, направо крещи за липса на вяра в Христа.
Ами ако въпросният митрополит се моли тъкмо на плюшената костенурка да го изберат и тя наистина му донесе късмет?!
Това вече не е смешно. Само че е напълно реалистичен вариант. В качеството си на и.д. патриарх, митрополит Кирил Варненски успя да подготви почвата така, че да няма нужда и от вуду кукли, стига да успее да се озове сред тримата „достоизбираеми кандидати” (поради редакционното приключване на броя е неизвестно дали е сред тях, тъй като Светият синод насрочи избора за 15 и 16 февруари – б.а.).
Всъщност ето какво се случи в средата на януари, което ме кара да мисля, че не гадая напразно:
Като временен владика на Софийска епархия, дядо Кирил предложи списък с имена за делегати на избирателния събор, които не бяха одобрени от епархийския съвет. Съветниците и архиерейските наместници не го приеха, защото в него нямаше кандидати от всичките седем духовни околии в митрополията, а само от една – София град. Въпреки това митрополитът не сметна за нужно да се съобрази и наложи своята листа за най-голямата епархия, която има право да избере шестима клирици и четирима миряни за делегати на патриаршеския събор, докато другите могат да излъчат едва по трима клирици и двама миряни. Естествено, като варненски митрополит дядо Кирил определи и листата за Варненска митрополия.
С такива „капии” задачата на костенурката от „Линкълн”-а е видимо улеснена и трябва да се случи чудо, за да не си свърши работата като талисман. Което е лоша новина. Лоша новина е обаче, че дори плюшената играчка да изгуби вълшебната си сила, останалите варианти за глава на БПЦ не изглеждат много по-добри:
С изключение на двама-трима митрополити, духовната репутация и чисто човешко излъчване на мнозинството владици не успяват да убедят, че Светият дух поставя пастирите начело на Църквата. Богословската ерудиция е по-скоро изключение, смирението – рядкост. За съмнения във физическите, психическите и най-вече духовните сили почти липсват доказателства, нищо че едва ли някой от висшите ни духовници е в състояние като папа Бенедикт да се изправи пред философ от ранга на Юрген Хабермас, за да спори за бъдещето на културното човечество...
Това ме подсеща, че по този въпрос известният анализатор Тимъти Гартън Аш преди няколко години прогнозира, че след понтификата на Бенедикт ХVI Старият континент "може да е също толкова нехристиянски, колкото е бил преди 15 столетия, по времето, когато Свети Бенедикт, един от светците-покровители на Европа, е основал Бенедиктинския орден. На надгробния паметник ще пише: Християнска Европа. От Бенедикт до Бенедикт. Почивай в мир!"
Може да прозвучи апокалиптично, но окончателното лишаване на БПЦ от обаяние и авторитет, което има големи шансове да се случи на 24 февруари, се вписва по тревожен начин в протичащия процес по дехристиянизацията на Европа. Радикалният ислям настъпва, включително в България, а креещото православие, представлявано от духовници, в чиито качества няма как да имаме доверие, не е в състояние да се противопостави.
С какво впрочем ще вдъхнови вярващите? Как ще ги приласкае? По какъв начин ще привлече млади и енергични свещеници?
Навремето Стоян Михайловски много точно определи причината православието да запада. И колкото да ми е неприятно, ще припомня неговите жестоки, но справедливи думи:
„Защото е ръководено от хора тъпи, бездарни, лишени от водителски качества, неодушевявани от никаква религиозна възторженост и апостолска пламенност, некадърни да организират духовно наставничество, предадени на сух формализъм и безплодно обредолюбие”.

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема