Контранастъплението срещу протестите е знак, че са разклатени позициите на всички облагодетелствани от „завършилия преход”

Любослава Русева

1917-а, Петербург. Стар декабрист лежи, внучката му гледа през прозореца.
– Женя, какво става? Какъв е този шум навън?
– Революция, дядо!
– Така ли? А кои са? Какво искат? За какво се борят? - вълнува се старият революционер.
– Болшевики, дядо! Искат равенство! Борят се да няма богати!
– Странно! И ние едно време се борехме за равенство, но искахме да няма бедни...
Този виц циркулира във форумите и в социалните мрежи, съпроводен с множество аналогии за революционната ситуация в Русия отпреди (скоро ще станат) сто години.
И май има защо: за две седмици протестиращите българи еволюираха от настояване за държавен контрол и национализация на ЕРП-тата през апели за Велико народно събрание и нова конституция, до радикални призиви за забрана на партиите. Откъдето и да ги погледнем, исканията са революционни - гневните граждани са не просто за смяна на политическия елит, но и на правната рамка, която гарантира неговото господство.
„Не на партиите, искаме народовластие!“, крещят унизените и оскърбените, а вечните „говорещи глави“ презрително ги поучават, че са скарани с икономическите закони и не схващат политическата логика. Обясняват им, че са наивни, че търсят нов Спасител, че левичарските бълнувания ще ни докарат диктатура. Я само вижте проекта за конституция, написан от о.р. полковник Василев от Враца - хихикат те и пълнят статусите си във Фейсбук с подигравки за предложения „най-нов обществен строй на човечеството”, наречен „алтруизъм”.
Наивни ли са подобни искания?
Разбира се!
И отгоре на всичко са до болка познати. През 2001 г. Симеон Сакскобургготски дойде на власт покрай бляна за надпартийно управление, а същите говорещи глави ни обясняваха какво зло представлява двуполюсният модел. Четири години по-късно се появи „Атака“, за да нарита „грухтящите прасета” в парламента. След още четири припознахме в харизматичната фигура на генерал Бойко Борисов „човека от народа“.
Сега обаче се появи нещо ново. Огромното мнозинство „изпокъсани, кални, гладни, навъсени“ (по Гео Милев) българи осъзнаха, че казанът с подобни „алтернативи“ е изгребан до дъно. Всичко, което е къкрило в него, е изсърбано до последната капка. Вече няма място за илюзии. Вече нямаме какво да губим освен несигурността, липсата на перспектива и живеенето от вчера за днес. Време е да насочим гнева си не към този или онзи компрометиран политик или партия, а към самия РЕД, създаващ и легитимиращ тези политици и тези партии.
Факт е, че хората са наивни, объркани (а донякъде и радикални до абсурдност) във формулирането на исканията си. Но техният протест заслужава уважение заради гражданската активност, заменила ужасяващата летаргия по отношение на собствения им живот. Тези хора показаха, че са живи и вярват в способността си да контролират властта. Огнян Минчев го каза по-добре: „Не се страхувайте, че протестиращите могат да наложат глупави искания на държавните институции; страхувайте се, ако протестите приключат без участниците в тях да са удовлетворили своето чувство за справедливост и без да са получили увереност, че могат да влияят върху решенията на своята държава.“ Неизвестният доскоро блогър Самуил Петканов го каза още по-добре: „Всеки има право да изкаже мнението си независимо колко налудничаво, необразовано и неуместно може да звучи то. И всеки има право да обясни колко налудничаво, необразовано и неуместно е мнението, изказано от някой друг. На това се основава демокрацията.”
Досега хората усещаха смътно колко измислен е разказът „България е демократична страна от Европейския съюз, има модернизирано законодателство, свободни медии, пазарна икономика и гарантирани права на гражданите“. Това усещане пораждаше два типа обяснения - „криминален” и „конспиративен”, а те взаимно се допълваха. „Криминалният” тип - корупцията, престъпността и шуробаджанащината са проникнали навсякъде. „Конспиративният” - има тайни силови линии, които направляват действията на героите на сцената чрез чужди на националните интереси влияния (руско, американско, европейско, ционистко и т.н.), или според интересите на олигарсите, които ни ограбват.
Чрез съчетаването на тези два мотива се създаваха основните обяснителни схеми за пороците на българския обществен живот. Процесът, който наблюдаваме в момента, е поставянето им в скоби, отнемането на статуса им на аксиоми за случващото се. На тяхно място идва стремежът да се съчини модел на желания обществен ред и чрез него да се обосноват промени в законодателството, политическите отношения и устройството на институциите.
Парадоксът е, че същината на усилието е в опита да се смени фасадната демокрация с реална демокрация, с реално поставяне на властта под граждански контрол. Само че хората нямат представа как да го постигнат. Избори без партии, казват. Но нали зад кандидатите трябва да стои организирано усилие за публичната им подкрепа, а партия е всяка организация, бореща се за власт? Нова конституция, добавят. Но каква, Боже мой, и как тя ще им напълни хладилниците? Мажоритарни избори предлагат. Само че сегашните кметове-феодали също биваха избирани мажоритарно, забравихте ли?
На практика се получи така, че исканията за смяна на правилата започнаха да изглеждат екстремни, защото са искания тези правила тепърва... да възникнат. В превод това означава: не искаме партиите, защото ТЕЗИ партии всъщност не са партии. Не искаме ТЕЗИ народни

Протестиращите заслужават уважение преди всичко заради гражданската активност, заменила ужасяващата летаргия по отношение на собствения им живот

 представители, защото те не ни представляват. Не искаме ТАЗИ конституция, защото тя не се спазва. Не искаме сега съществуващите механизми за контрол над властта, защото те не функционират. Не искаме да отхвърлим демократичния ред - напротив, искаме той да бъде действително ДЕМОКРАТИЧЕН ред.
За беда невъзможността подменената демокрация да се опише с думи, различни от тези, с които тя се самоописва, дава храна за „контрареволюционна” атака. Все по-единната реакция срещу „невъзможните” протестни искания се засилва, тъй като радикализацията на бунта бива тълкувана като заплаха за общите интереси на воюващите за политически позиции в целия спектър - от ГЕРБ през БСП и ДПС до най-малката партийка, хранеща се с трохи от политическата трапеза. Привидната рационалност на аргументите срещу протестните искания се свежда до това, че съществуващият ред не може да бъде променен по правилата на съществуващия ред. За да обявят исканията за екстремистки, властите следва да онагледят тяхната разрушителна сила. Не може да има програмно правителство, защото няма как да има програмно правителство. Не можем да премахнем конституцията, без да нарушим конституцията. Не можем да поканим представители на протестиращите на КСНС, защото това не е предвидено. И т.н., и т.н.
Очертаващата се кампания показва, че протестите са постигнали поне едно - властите да им противодействат, придържайки се към онези формални правила, чието перманентно нарушаване ги предизвиква. Желаещите да съхранят статуквото все повече ще атакуват протестните искания заради тяхната „неосъществимост“ или „антидемократичност“. Неслучайно политически анализатори започнаха да говорят за реална „опасност от фашистки обрат на обществения процес“ (Борис Попиванов), за „взривоопасна смес от теми, свързани с националната общност и със социалната чувствителност” (Първан Симеонов), дори за опасения „февруарската революция да не прерасне в октомврийска” (Андрей Бунджулов).
Тези мнения говорят за засилване на страховете, че протестните движения разклатиха не само позициите на доскоро управлявалата партия и нейния лидер, но и устойчивостта и перспективите на всички облагодетелствани от „завършилия преход”. Със засилването на радикализма на политическите искания на улицата очевидно ще се засилва и единната реакция на представителите на застрашената от улицата власт.
Впрочем на подобен отпор вече сме били свидетели в далечната 1990 година. И тогава исканията на милионите българи от улиците и площадите - за бърза смяна на системата, икономическа реформа, лустрация, отмяна на конституцията, обявяване на комунистическия режим за престъпен - бяха наричани от официалната власт екстремистки и тласкащи страната към хаос и беззаконие. Официалната пропаганда говореше за „мирен преход”, „съхраняване на социалния мир” и „отстраняване на деформациите”. След победата на току-що преименуваната комунистическа партия на изборите през 1990 г. „нежната революция” в България стана повече нежна, отколкото революция.
Днес пред очите ни се развива сходен сюжет. Масовото народно недоволство, породило уличните протести, първоначално беше прието като справедливо от „силните на деня”. Медийното ухажване на техните лидери и готовността на властите да сътрудничат с тях беше първата контрареакция: тя изразяваше готовността на политическия картел да се посмести, за да приеме активистите на протестите в своите редици и да ги обезличи. Като техни говорители пред публиката умишлено бяха изтикани хора като вечно пафкащия Андрей Слабаков, който има самочувствието да се изказва като последна инстанция по широк спектър от теми (неслучайно беше пуснат лаф, че е пропуснал да се кандидатира и за патриарх под името дядо Кадил), както и други досадили ни персони, известни само с това, че са известни.
След като се видя, че операцията с прасетата и организираните клакьори масово се изтълкува като особено нелеп опит за подкрепа на текущото управление, впоследствие беше задействан и много по-сериозен пропаганден отпор. Под формата на лично мнение социологът Андрей Райчев дори обяви, че хората изпитват „абстинентен глад” към Бойко Борисов, а популярността му внезапно започнала да расте поради „простия факт, че им липсва гласът, който формира света им".
Протестите обаче показаха тъкмо обратното - хората се умориха да им обясняват света от телевизора и отказаха да са пасивни наблюдатели. Придобиха самоувереност да си поискат държавата от онази прослойка, която подмени демокрацията с партокрация. На улицата започна да се ражда една нова, макар и донякъде инфантилна култура на гражданска активност, на осъзнатост за собствената отговорност не само към частния, а към колективния живот.
И статуквото неслучайно е паникьосано - тази енергия, дори да бъде овладяна, ще е за известно време. Във всеки случай както и да се справят с протестната вълна, „богатите” все някога ще имат повод да си спомнят думите на епирския цар, произнесени преди близо 2300 години: „Още една такава победа - и ние сме загубени.”

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема