Съвместна рубрика на сп. ТЕМА и Filibe.com

 

 

Пламъкът на Пламен

Горящата кауза на Пламен Горанов разтърси всички българи. Вече няма как да сме същите

 

Димитър Събев


Сигурно не съм спал по-сладко: бях се сгушил на кравай и ми беше топло; сънувах красива, непозната млада жена с буйни руси коси, която ме милваше: „Всичко е наред, моето момче, вече си при мен, успокой се!” В този момент Пламен с ритници ме изкара от пряспата, в която бях приседнал, за да „почина за малко”. Началото на март в планината е върла зима. Тръгнахме преди зазоряване от Калофер и умишлено се загубихме в деретата край Триглав – защото бяхме смели мъже и можехме да прескачаме баири. Беше около полунощ, когато Снежанка ме целуна; трябваха ни още няколко часа изнурително газене из снега, преди да намерим подслон в хижа „Тъжа”.
Пламен обичаше живота и беше жертвоготовен приятел. Звучи твърде банално: сега, когато той телесно вече не е сред нас, всякакви хора и медии – най-вече тези, с които Пламен сигурно би влязъл в конфликт – искат да представят личността му в изгодната за тях светлина. Рисуват го като нещо средно между Жан Валжан, Робокоп и Че Гевара. Доколкото го познавах, Пламен Горанов, който пламна сутринта на 20 февруари пред сградата на Община Варна и издъхна две седмици по-късно във Военноморската болница, беше посвоему практичен човек. Светът, в който живееше, беше подреден като мит на архаичен народ: доброто е добро и това е прекрасно, но същевременно лошото е лошо и изисква специално отношение. Така мислеше Пламен: мнозина са си патили заради неговата непримиримост към нередностите. За Пламен например беше най-нормално да се скара с приятел, който не дава мигач, докато шофира, или пък кара колело без каска. Пламен ненавиждаше мърлячите и за да демонстрира как би трябвало да се работи, се раздаваше до степен,
надхвърляща двойно и тройно парите,
които получаваше за труда си
И мен ме „ковеше”, защото след като започнах да работя на бюро, разредих риболова и походите в планината и качих доста килограми. Доста, доста, колко да са доста – така се шегуваше той – не повече от 30. След поредните му критики, а той знаеше как да ме жегне, реших да вляза във форма и от няколко месеца правех лицеви опори и подбирах храната си. Целта ни беше за 40-ата ни годишнина (с него сме набор 1976) да минем „по гръбнака на Черно море“ - става дума за планинските вериги в Северна Турция, и да стигнем до Кавказ. Когато огънят свали кожата му и Пламен вече беше в кома в болницата, с Жиро – третия от рибарската ни тройка – през сълзи се уверявахме, че само да оцелее, каквито и поражения да има, ще направим с него този поход до Кавказ. „Ако не може сам, ако трябва, на ръце ще го носим – както правихме с Петко” – каза Жиро и непоколебимо вярвахме, че Пламен ще прескочи трапа. „Пламен е изключително силен”, уверявах аз пред вратата на реанимацията лекарите, които ден след ден излизаха, за да ни кажат, че положението на нашия приятел е изключително тежко.
През годините с Пламен сме обсъждали много неща, изпадали сме в откровения, но наистина не знам как Пламен би реагирал на стотиците медийни публикации за запалването, състоянието му в болницата и за смисъла на саможертвата му. Чак и в шоуто на Слави искаха да ме поканят, за да говоря за него. Сега цяла България знае кой е Пламен Горанов – авангарден фотограф, весел поет, запален турист и рибар, принципен човек. При цялото струпало се върху личността му внимание този хубав млад българин най-вероятно би направил някоя изцепка, за да върне хората на земята и да разсее нереалния ореол около личността си. Според мен той не би погледнал с добро око и на това, че политиците обявиха ден на национален траур за неговата смърт:
траур по-скоро заслужава
ситуацията в държавата
която го подтикна да протестира по този невъзможен начин. Пламен като цяло гледаше доста критично на себе си, беше суров със себе си. Мисля, че той не би пропуснал да отбележи: всички се втурнаха да харесват моите снимки и да ми четат стихотворенията, след като се запалих. Ами не би ли било по-смислено поне частица от това внимание да се беше насочила към мен – да не съм аз, да е към друг фотограф, писател или планинар – докато бях жив? Докато можех да правя нови неща и се нуждаех от поне малко насърчение...
Може би горното звучи доста грубо и дори егоистично, но постъпката на Пламен принуждава да погледнем в себе си, да стигнем по-дълбоко от епидермиса. Докато градим кариери и напредваме в живота, неусетно забравяме, че сме нищо повече от малки чупливи хора, които зависим от другите, за да бъдем пълноценни: не само от семействата, но и от приятелите си. Затворили сме за героични каузи входните врати, на които е изписана нашата почтена фамилия. Старателно сме забравили, че принадлежим към народ и като българи имаме не само права, но и отговорност. Не, Пламен определено не беше патриотар, нито пък левичар – той беше, той е, такъв, какъвто е: нито българският Ян Палах, нито Че на XXI век. Просто един горд човек с принципи, който иска нещата в неговата страна и град да се случват по правилния начин.
През последната година Пламен публикува десетина свои фотографии в списание „ТЕМА”. Най-стойностен според мен беше фотоочеркът „Живите икони на Странджа” (брой 22 от 2012 г.). Седмица преди прочутия нестинарски събор в село Българи, в сърцето на планината – в местността Влахов дол, се провежда много интимен и сериозен ритуал. Посветените жители на петте нестинарски села Сливарово, Кости, Граматиково, Българи и Кондолово изнасят своите специални „опашати” икони и ги носят вдън гори Тилилейски до аязмата, където им свирят, пеят и танцуват. Обикновен турист няма да попадне на това скришно място, но местните хора ни приеха за достатъчно „свои”, за да ни допуснат там. Пламен се развихри. Тичаше като хала из поляната, огласяна от нестинарския тъпан и от странджанската гайда, и успя да запечата на снимка всеки елемент от ритуала. Изведнъж – такова нещо не се е

Пламен Горанов (1976-2013) Снимка: Иван Стефанов

 случвало на това място от десетилетия – нестинарите „прихванаха” и поискаха да играят в огън. Разстлаха жарава и затанцуваха като големи бели птици между въглените. Гледахме ги хипнотизирани.
Огънят ще изпита работата на всеки, казва Свещеното писание. Огънят изпита работата на Пламен и тя не просто оцеля, а се разрасна. Толкова силно ни разтърси горящата кауза на този човек, че вече няма как да сме същите. И обществото, в което живеем – колкото и да е парадоксално – вече не може да е същото. Подпечатвайки думите и лозунгите с дело, Пламен направи невъзможно хората и властта да продължат да си затварят очите, че ТИМ съществува. Не е особено постижение това, че кметът на Варна подаде оставка след драматичния протест срещу корумпираното му управление. Твърде елементарно за човек като Пламен е да насочва възмущението си срещу някой от чергата на Кирил Йорданов – Пламен го наричаше „кукла”, а ТИМ – „кукловоди”.
Независимо дали приятелите му харесваме това или не, Пламен взе присърце каузата на протеста и беше възмутен, когато осъзна, че и гневните хора на улицата се превръщат в марионетки в ръцете на кукловодите: здравият му разум не можеше да преглътне, че хората изливат яда си пред опразнената сграда на варненското ЕРП, докато истинските виновници за бедите на града се наслаждават на неделен комфорт в домовете си. Пламен чисто и просто показа на площада как трябва да се протестира. Представете си що за човек – той
горчиво се е шегувал,
дори когато е горял
Свидетели са го чули да вика: „Киро, Киро, сега трябваше да съм в Анталия!” (щеше да ходи да се катери с приятели в Турция само след няколко дни). Питат: ама той да не беше отчаян и затова да се е убил? Истината за мен е съвсем друга: за да насочи бушуващата река на хорското недоволство, той избра екстремна форма на протест, за която само той имаше смелост. В същото време Пламен не направи никому нищо лошо: той просто искаше да протестира мирно. Ако се замислим, вероятно това е модерният еквивалент на обречения подвиг на Ботев.
Цял град потръпна потресен, цялата страна сведе глава – но тези, срещу които Пламен се бунтуваше, продължават да плетат паяжини. Бившият кмет Йорданов се оправдаваше, че Пламен не бил влизал в документални отношения с общината, не е подавал жалба, не го е търсил в приемен ден – следователно кметът е непричом. Лидерите на ТИМ демонстративно дариха кръв за Пламен (за което им благодарим) и услужливи варненски медии побързаха да отразят това събитие. Органите на реда във Варна се движат по същата плоскост: прокуратурата наруши основни морални принципи (за закона да се произнесе главният прокурор), като предостави на медиите материали от разпитите на близките приятели на Пламен – само че в изкривен формат. Следствието още се бави да разбере какво се е случило в тази фатална сутрин, като две седмици след датата на инцидента оригиналните записи на охранителните камери оставаха непотърсени.
Има ли вече всичко това значение? Властта и свързаните с нея силови структури конкретно във Варна ясно демонстрираха от какви принципи се ръководят. Тяхната морална проказа беше извадена на показ толкова явно, колкото е възможно да го стори един човек. Сега само малоумници биха помислили, че властта и органите на реда във Варна милеят за своя град. Опасна игра играят политиците и „обществениците”, които искат да обсебят протеста на Пламен. Шокирани, близките му приятели в началото реагирахме с остра ревност на желанието на този и онзи – на всички с претенции за публично въздействие – да политизират жертвата. Часът на запалването – 7:30, говори достатъчно ясно за Пламен. Той чисто и просто
не искаше да плаши хората
Той много обича децата и в никакъв случай не би позволил някой малчуган да се стресира от гледка на насилие и смърт.
И все пак по-голямата част от моето сърце отказва да приеме, че Пламен ни остави просто така. Сигурно нещо се е прецакало в последния момент, някой зъл демон е натиснал камъчето на запалката. Може би Пламен, замаян от покачилия се адреналин, е поискал да запали цигара, след като се е залял с бензин? Може би е искал да изпробва дали запалката работи? Може би служителят в общината, който чак след две седмици се разбра, че е видял как Пламен се облива с бензин, го е провокирал? Уважавам протеста на Пламен, но хората искат герои и са готови с лека ръка да жертват някого, за да го направят после свой герой. Не искам да вярвам във версията за самоубийство дори само защото с Пламен имахме много планове. Например този – да проучим дали действително през последната година има епидемия от самоубийства на хора, скачащи от Аспаруховия мост. Във Варна витае упорит слух, че истинският брой на отчаяните, хвърлящи се от моста, е огромен – и се крие от публиката. Пламен предложи да проучим този проблем в журналистическо разследване и дори беше набелязал хора, които да разпитаме. Малко след това пламна.
Много сълзи се проляха за Пламен тези дни. Разбира се, ние плачем не толкова за него – защото тялото е просто обвивка на волния дух – а за себе си, защото вече го няма до нас. Ако и с тази своя последна постъпка той не успее да ни събуди и да изтръгне българското общество и своя град Варна от бялата смърт – не знам какво повече би било нужно.

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема

 

Copyright © 2012 Nextel